Джудит Макнот
Рай (48)

Глава 48

Увита в хавлията си, Мередит седеше във всекидневната с дистанционното управление на телевизора в ръка. Повечето от местните канали въртяха анимационни филмчета и тя ги отминаваше с нетърпеливо натискане на копчето, търсейки канал, който щеше да покаже отново късните новини от снощи. Нямаше никакви съмнения коя ще бъде новина номер едно. До нея на канапето, където го бе захвърлила само преди минута, лежеше неделният вестник със сензационната история на първа страница и снимки от битката. „Трибюн“ беше цитират думите на Паркър по време на пресконференцията. Поставен над снимките, текстът гласеше:

„Ние с Мат Фаръл сме цивилизовани мъже и ще разрешим въпроса по най-приятелския начин.“

Под него с главни букви пишеше:

„ФАРЪЛ И РЕЙНОЛДС КРЪСТОСВАТ ШПАГИ“

Отдолу имаше три снимки. На първите две се виждаше добре как Паркър и Мат си разменят удари. На третата бе Паркър, който лежи на пода, а Мередит, надвесена над него, се опитва да му помогне.

Тя пиеше кафето си, гледайки коментатора, който привършваше националните новини, след което се появи колежката му от местния канал.

— Джанет — усмихна се той на жената до него, — чух, че снощи е имало нещо ново в триото Банкрофт — Фаръл — Рейнолдс.

— Така е. Повечето от вас ще си спомнят, че на неотдавнашната им пресконференция Паркър Рейнолдс, Матю Фаръл и Мередит Банкрофт се представиха като едно малко сплотено семейство. Снощи тримата вечеряха в „Манчестър Хаус“ и между тях, изглежда, е имало кратка семейна схватка. Искам да кажа, истински юмручен бой. В единия ъгъл бе Паркър Рейнолдс, а в другия — Матю Фаръл, годеник срещу съпруг; университетът Принстън срещу Индиана Стейт; стари пари срещу нови… — репортерката замълча, за да се порадва на остроумието си, и после каза жлъчно: — Чудите се кой победи? Е, заложете, дами и господа, защото имаме филм, който ще видите.

Картината показа Паркър, замахващ към Мат, след което екранът побеля. Секунди след това в кадър се появи Мат, който поваля Паркър на земята.

— Ако сте заложили на Мат Фаръл, печелите — заключи тя, смеейки се. — Второто място в мача печели госпожица Лиза Понтини, приятелка на госпожица Банкрофт. За нея научихме, че е нанесла десен удар на Мат Фаръл веднага след сценката, която видяхте. Госпожица Банкрофт не изчака края, за да поздрави победителя или да утеши победения. Разбрахме, че бързо е заминала с лимузината на господин Фаръл. Тримата участници в мача се качиха на едно такси и…

— По дяволите! — изруга Мередит и изключи телевизора. След това стана и тръгна към спалнята си, като пътьом включи радиото.

— А сега, новините в девет — започна говорителят. — Снощи в „Манчестър Хаус“ се разрази истинска буря не между кой да е, а между индустриалеца Матю Фаръл и финансиста Паркър Рейнолдс. Фаръл, който е женен за Мередит Банкрофт, и Рейнолдс, който е сгоден за нея, са вечеряли заедно с въпросната дама, когато…

Тя натисна бутона.

— Невероятно — скръцна със зъби. Откакто Мат бе пресякъл пътя й в операта, нищо в живота й вече не бе същото. Целият й свят се обръщаше с главата надолу. Хвърляйки се върху леглото, тя взе телефона и отново набра номера на Лиза. Беше се опитала да се свърже с нея снощи, но или тя не отговаряше, или не си беше вкъщи. Нито пък Паркър, защото беше звъняла и на него.

Отговориха чак на петото позвъняване и за част от секундата. Мередит остана вцепенена, чувайки гласа на Паркър.

— Паркър?

— Ммм…

— Добре ли си?

— Чудесно — измърмори той сънено, като че ли не беше спал цяла нощ и току-що беше заспал дълбоко.

— О, съжалявам. Лиза там ли е някъде?

— Ммм — чу се отново и след един миг тя дочу сънливия шепот на Лиза:

— Кой е?

— Мередит се обажда — отговори й той.

В този момент тя осъзна, че двамата спяха толкова близо един до друг, та Паркър можеше да подаде телефона на Лиза. Приятелката й имаше два апарата в апартамента си: единият бе в кухнята, а другият — до леглото. Те… те не спяха в кухнята!

Шокирана, Мередит се изправи на крака.

— Вие… в леглото ли сте?

— Ммм…

Вече знаеше отговора. Сграбчи таблата, за да не падне, защото стаята се въртеше около нея.

— Съжалявам, че ви събудих и двамата — успя да изрече и затвори.

Светът се въртеше около оста си… или тя се въртеше около своята. Всичко беше извън всякакъв контрол. Най-добрата й приятелка беше в леглото с нейния годеник. Толкова бе шокирана, че дори не се почувства предадена или потресена.

Час по-късно взе ключовете от колата си, сложи си големи тъмни очила и напусна апартамента. Щеше да отиде в кабинета си и да прекара деня в работа. Нея поне разбираше и можеше да контролира. Мат не си беше направил труда да се обади и това щеше да я учуди, ако не беше стигнала до положение, когато вече нищо не можеше да я изненада.

Асансьорът спря на по-долното ниво на гаража под сградата и тя тръгна към мястото, запазено за нейната кола. Зави зад ъгъла и замръзна.

Колата й я нямаше.

Нейната кола беше изчезнала и на мястото й някой вече бе паркирал нов спортен ягуар.

Колата й беше открадната! Мястото й — узурпирано!

Това вече беше много! Най-накрая бе стигнала до точката на разпадане. Гледаше втренчено блестящия тъмносин ягуар и изведнъж я обхвана безумното желание да изпищи, да се смее, да постави палеца на носа си и да направи жест към съдбата. Нямаше нищо друго, което съдбата още можеше да й поднесе в този момент.

Мередит се върна с асансьора до фоайето и тръгна към бюрото на охраната.

— Робърт, някой е паркирал син ягуар на моето място — Л12. Моля те да го махнеш оттам. Незабавно.

— Но може би някой от новите наематели, който не…

Мередит вдигна слушалката на телефона и му я подаде.

— Сега — каза тя с крайно напрегнат глас — се обади в гаража на улица „Лил“ и им кажи да изкарат тази кола оттам веднага.

— Добре, госпожице Банкрофт. Добре. Няма проблем.

Малко поуспокоена, Мередит се запъти към вратата. Възнамеряваше да вземе такси и от магазина да се обади в полицията за откраднатата кола. Решена да хване таксито, което току-що завиваше от ъгъла, тя се втурна към него, но после рязко спря — тълпа репортери се разхождаха пред сградата.

— Госпожице Банкрофт, снощи… — извика един от тях и двама фотографи успяха да я снимат.

Без да знае, че човекът с очилата, който слезе от таксито, е Мат, Мередит се обърна и забърза към асансьора. Сега пък беше затворник в сградата, където живееше. Но с това щеше да се справи. Просто ще си поръча такси откъм черния вход, ще се скрие там и когато то дойде, набързо ще се качи. Току-що беше вдигнала слушалката, когато някой почука на вратата. Напълно объркана от изпитанията в живота си напоследък, тя отвори вратата, без да си направи труда да попита кой звъни, и не виждащо загледа Мат.

— Добро утро — поздрави той с колеблива усмивка.

— Наистина ли е такова? — попита тя и го пусна да влезе.

— Какво означава това?

— Това означава — отговори му кисело, — че ако това утро е добро, ще се заключа в гардероба си, за да не мога да видя какво ще е следващото.

— Ядосана си.

— Аз? — отвърна тя саркастично. — Аз, ядосана? Само защото съм затворник в къщата си и не мога да се добера до вестник, радио или телевизия, без да открия, че сме главна тема на деня?

Мат преглътна неволната си усмивка, но тя го видя.

— Да не си посмял да се засмееш! За всичко това си виновен ти. Всеки път, когато се приближиш до мен, започват да ми се случват разни неща.

— И какво толкова ти се случва? — запита той със смях в гласа, копнеейки да я прегърне.

Тя вдигна ръце.

— Всичко е пощуряло. В магазина се занимавам с бомбени заплахи и продажбите ни намаляват. Тази сутрин пък са откраднали колата ми и някой е използвал моето място за паркиране. На всичкото отгоре най-добрата ми приятелка и бившият ми годеник са прекарали нощта заедно.

— И ти смяташ, че всичко това е по моя вина?

— А как ще го обясниш?

— Космическо съвпадение.

— Искаш да кажеш, космическа катастрофа! — поправи го тя и допълни: — Само преди месец си живеех спокойно. Тих живот. Живот с достойнство! Ходех по благотворителни балове и танцувах. Сега скитам по кръчми и попадам в битки, после изчезвам с лимузина, карана от откачен шофьор.

Изглеждаше толкова красива, толкова развълнувана и гневна, че Мат се разтресе от смях.

— Това ли е всичко?

— Не. Има още нещо, което не споменах снощи.

— Какво е то?

— Виж — обяви тя триумфално и свали слънчевите очила. — Окото ми е синьо.

Разкъсван между смеха и съжалението, той докосна мъничкото синьо петно върху външния ъгъл на клепача й.

— Е, това — отбеляза със съчувствена усмивка — няма славата на синина, това е мъничко мишле.

— О, ето, научих нов израз!

— То едва се вижда. Какво си направила, за да го скриеш?

— Сложих грим — отговори тя, объркана от въпроса му. — Защо?

Почти задушаващ се от смях, Мат свали очилата.

— Мислиш ли, че бих могъл да си взема малко на заем?

Мередит зяпна от учудване при вида на синината, после видя усмивката му и се засмя. Сложи ръка на устата си, за да се спре, но слабият кикот прерасна в бурен смях. Очите й се насълзиха, и Мат бе заразен от смеха й. Когато се пресегна и я притегли към себе си, тя се разсмя още повече.

Щом се поуспокои, Мередит попита:

— Паркър ли ти подари твоето мишле?

— Щях да съм по-сериозно наранен, ако беше той. Истината е, че твоята приятелка Лиза ме фрасна. А твоето?

— Ами ти ме подреди така.

Усмивката му изчезна.

— Не, не съм.

— Да, ти беше — кимна енергично тя, а опияняващото й лице все още беше зачервено от смеха. — Ти ме удари с лакът, когато се бях навела да спасявам Паркър. Въпреки че ако това беше станало днес, щях да скоча върху него и с двата си крака.

Усмивката му стана по-широка.

— Наистина ли? Защо?

— Казах ти — отговори тя. — Обадих се на Лиза тази сутрин, за да се уверя, че е добре, и те бяха заедно в леглото.

— Шокиран съм — отговори той. — Мислех, че има по-добър вкус.

Мередит прехапа устната си, за да спре най-после смеха си.

— Наистина е ужасно, знаеш ли, твоята най-добра приятелка — в леглото, с годеника ти. Трябва да й го върнеш.

— Не мога. Лиза няма годеник.

Тя се притисна към него и Мат разбра: тялото й знаеше, че тя му принадлежи. Той я прегърна и гласът му се сниши:

— Все пак можеш да й го върнеш.

— Как?

— Като легнеш с мен.

Мередит се стегна и отдръпна.

— Трябва да се обадя в полицията за колата — каза и тръгна към прозореца. — О, това е добре. Влекачът е дошъл да махне тази кола от моето място.

При това съобщение по лицето му премина странна сянка, но Мередит не я забеляза. Когато Мат се пресегна и натисна бутона, за да прекрати разговора с полицията, тя го погледна със страх. Той все още се опитваше да я вкара в леглото си и съпротивата й почти бе на привършване. Беше толкова привлекателен, беше толкова приятно да се смеят заедно… Вместо да посегне към нея, той тихичко попита:

— Кой е номерът на охраната?

Тя му каза, гледайки го смутена.

— Обажда се Мат Фаръл — уведоми той охраната. — Моля ви, отидете в гаража и се разпоредете колата на моята съпруга да бъде оставена на място — когато човекът започна да спори с него, че колата на госпожица Банкрофт е марка „БМВ“, докато тази е „Ягуар“, Мат допълни: — Знам това. Ягуарът е подарък за нейния рожден ден.

— Моят какво! — едва можа да изрече тя.

Той затвори и се обърна към нея с усмивка. Мередит беше поразена от щедрия подарък, паникьосана от мрежата, която той плетеше около нея, и страшно уплашена от предателския подскок на сърцето си, когато дълбокият му глас произнесе „моята съпруга“.

— Къде е моето БМВ?

— Едно ниво под твоето място.

— Но как подкарахте колата? Във фермата каза, че дори и да можеш да я запалиш без ключ, алармата ще я изгаси.

— Това не е проблем за О’Хара.

— Знаех си, когато видях пушка в колата.

— Не, не бъркай — отвърна Мат. — Той е специалист по жиците.

— Но аз не мога да приема колата.

— Да, скъпа, можеш.

Младата жена почувства отново онази страшна магнетична сила на тялото и гласа му, топлината, която се разнесе вътре в нея, когато я нарече „скъпа“. Отстъпи крачка назад и гласът й се разтрепери:

— Аз… отивам в магазина.

— Не съм на това мнение.

— Какво искаш да кажеш?

— Че има нещо по-важно, което трябва да свършим.

— Какво?

— Ще го разбереш — обеща той с приглушен глас — в леглото.

— Мат, не прави това — помоли го, вдигна ръка, като че ли да го отблъсне, и отстъпи назад.

Той я преследваше крачка по крачка.

— Ние се желаем. Винаги сме се желаели.

— Имам страшно много работа, наистина трябва да отида.

Тя отстъпи отново назад в същия избягващ го валс, в който Мат я беше завъртял, а очите й бяха топли и уплашени, защото тя знаеше… Знаеше, че е твърде късно да се откъсне от неговия танц сега.

— Съгласи се, скъпа. Този танц свърши. Следващият е нашият.

— Не ме наричай така, моля те! — извика и той разбра, че тя наистина е много уплашена.

— Защо се страхуваш? — попита, насочвайки я бавно към спалнята.

Защо се страхува? Как можеше да му обясни, че тя не иска да обича човек, който не я обича… че не иска да бъде уязвима и да бъде наранена така както стана преди единадесет години… Той нямаше да остане за дълго с нея и тя не би могла да го понесе, ако трябваше да го загуби отново.

— Изслушай ме. Моля те, спри и ме изслушай.

Мат се спря, поразен от отчаянието в гласа й.

— Ти каза, че искаш деца, а аз не мога да имам вече деца.

В същия миг й отговори:

— Ще си осиновим.

— Ами ако кажа, че не искам вече деца? — запита тя.

— Тогава няма да осиновяваме.

— Нямам намерение да се отказвам от кариерата си…

— Дори и не очаквам това.

— Господи, толкова ме затрудняваш! Не можеш ли да ми оставиш малко гордост? Опитвам се да ти кажа, че не мога да понеса да бъда омъжена за теб, да живеем като съпруг и съпруга, както ти искаш.

Той пребледня.

— Имаш ли нещо против да запитам защо не, по дяволите?

— Да, имам нещо против.

— Нека все пак да го чуя.

Тя постави ръце пред гърдите си, като че ли да се защити от каменния израз на лицето му.

— Твърде късно е. Променили сме се. Не мога да се преструвам, че не чувствам нищо към теб. Знаеш, че чувствам, винаги е било така — призна тя нещастна. Погледът й търсеше сивите му очи и намираше само студено безразличие. — Ако бяхме останали заедно, може би щеше да се получи, но сега няма да стане. Ти харесваш сексапилни кинозвезди и изкусителни европейски принцеси. Аз не мога да бъда като тях.

— Не искам от теб да бъдеш по-различна от това, което си, Мередит.

— Няма да е достатъчно! — противоречеше му тя, страдайки. — Не бих могла да живея с теб и да знам, че не ти стигам, че някой ден ще пожелаеш неща, които аз не мога да ти дам.

— Ако имаш предвид деца, преди малко се разбрахме.

— Не мисля, че сме се разбрали. Казваш това, което аз искам в момента, за да ме накараш да приема. Но аз не говоря за деца. Говоря за други жени. Никога няма да съм ти достатъчно. Не бих могла.

Очите му се разшириха.

— Моля?

— Опитах се и преди да ти обясня как се чувствам, когато се любим, Мат — почти изплака тя, задушавайки се. — Хората, мъжете, искам да кажа, те мислят, че аз… аз съм фригидна. Дори в колежа мислеха така. Може би не съм точно такава, но не съм и като останалите жени.

— Продължавай — настоя той нежно, когато тя спря, но в очите му грееше странна светлина.

— В колежа, две години след като ти замина, се опитах да легна с едно момче и беше истински провал — и за мен, и за него. Другите момичета в колежа спяха с този или с онзи и се наслаждаваха на секса, а аз не, не можех.

— Ако всички бяха минали през това, което ти си изживяла — каза Мат, изпълнен с толкова нежност и желание да я успокои, че едва владееше гласа си, — те също нямаше да имат желание да го направят.

— Аз също си го мислех, но не е това. Паркър не е някое мързеливо, преситено от секс колежанче и аз знам, той смята, че не съм… не съм много отзивчива. Той не отдаваше голямо значение на това, но ти… За теб това има значение.

— Ти не си с всичкия си, сладка моя.

— Ти все още не си привикнал с мен! Не си забелязал колко съм непохватна и неспособна. Защото аз съм непохватна и неспособна!

Мат прехапа устни, за да скрие усмивката си.

— Неспособна? Чак дотам?

— По-зле.

— И това ли са всичките причини, поради които ти се страхуваш да започнем оттам, където спряхме преди единадесет години?

„Ти не ме обичаш, по дяволите!“ — мислеше Мередит.

— Това са съществени причини — каза тя нечестно.

Премалял от облекчение, той започна тихичко:

— Тези пречки могат да бъдат преодолени. Наистина мисля така по въпроса за децата. Наистина мисля така и за твоята кариера. Така решаваме два от твоите три проблема. Положението с другите жени — продължи — е малко по-сложно. Ако съм знаел, че този ден ще дойде за нас, щях да живея по различен начин. За съжаление не мога да променя миналото. Но мога да ти кажа, че моето минало не е толкова скандално, колкото са те накарали да мислиш, че е. И мога да ти се закълна — добави с нежна усмивка, — че ми стигаш, по всякакъв начин.

Безнадеждно омагьосана от дрезгавия тембър на гласа му, от чувствеността на красивите му очи и от невероятно приятните неща, които казваше, Мередит го наблюдаваше как сваля сакото си и го хвърля на канапето.

— А що се отнася до твоята фригидност, това е абсурд. Споменът за това, което правихме тогава, ме преследваше с години. И ако мислиш, че си единствената, която е изпитала някаква несигурност за времето, което прекарахме в леглото, тогава ще те изненадам, скъпа. Имало е случаи, в които аз съм се чувствал неспособен. Колкото пъти си казвах да забавя малко темпото, да те любя с часове и да направя така, че и двамата заедно да изпитаме удоволствие. Но все не можех да го направя, защото когато съм с теб в леглото, съм луд от желание.

Сълзи на скръб и радост изгаряха очите на Мередит. Той и беше подарил скъпа спортна кола за рождения ден, но думите, които изричаше сега, струваха хиляди пъти повече.

— След като получих телеграмата от баща ти, с години се измъчвах от мисълта, че може би щеше да останеш с мен, ако те бях любил по-дълго, по-горещо… — по красивото му лице премина неочаквана усмивка и тонът му стана шеговито-сериозен: — Това решава въпроса за фригидността — Мат видя как червенината покриваше страните й — доказателство, че думите му й бяха повлияли. — Това ни оставя само пред едно твое възражение: да останеш омъжена за мен.

— Какво?

— Твоето чувство, че си неспособна и…

— Непохватна — добави тя, докато го наблюдаваше унесено как сваля вратовръзката си. — И… посредствена.

— Разбирам колко ужасно е това за теб — съгласи се той със сериозен тон. — Предлагам да се погрижим за следващото — започна да разкопчава ризата си.

— Какво правиш? — попита тя с ококорени очи.

— Събличам се, за да ми покажеш твоя начин.

— Недей да разкопчаваш второто копче, наистина, Мат…

— Права си. Ти трябва да направиш това. Нищо не дава на човек по-голямо чувство за власт и превъзходство, отколкото насилието над друг човек.

— Ти би трябвало да знаеш. Правил си го десетки пъти.

— Не бяха ли стотици?!

— Престани!

— Шегувах се.

— Никак не е смешно.

— Не мога да се въздържа. Когато съм нервен, се шегувам.

Тя го зяпна.

— Ти си нервен?

— Ужасно — отговори той полусериозно. — Това е най-големият залог в моя живот. Искам да кажа, ако този малък експеримент не успее, ще трябва да се изправя пред факта, че не сме били създадени един за друг.

Когато го погледна, и последната й съпротива се стопи. Тя го обичаше, винаги го беше обичала. И толкова много го желаеше… почти толкова, колкото голямо бе и желанието й той да я обича.

— Ела при мен, скъпа. Обещавам ти, че след това няма да имаш каквито и да е съмнения за себе си или за мен.

Тя се поколеба, но после се хвърли към него. В спалнята Мат направи всичко, за да удържи обещанието си. Отдаде изцяло тялото си на жената, която го възбуждаше дори само с гласа си. Не скриваше и не контролираше реакциите си в ответ на всяко нейно докосване. Така той превърна следващите два часа от живота си в агония на непоносимо страстно страдание, което неговата съпруга, преодоляла срамежливостта си, превръщаше в блаженство.

— Но аз не съм сигурна, че ти харесва — прошепна тя, докосвайки с устни потното му тяло.

— Моля те, не прави това — едва изрече Мат.

— Не ти ли харесва?

— Направо ме побърква.

— Тогава защо искаш да спра?

— Продължавай така и само след минута ще разбереш защо.

— А така? — езикът й лекичко докосваше зърната му. Той пое дълбоко дъх, за да потисне стенанието си.

— Да — успя да промълви той накрая с приглушен глас. Протегна се и се хвана с ръце за таблата на леглото, стискайки зъби, когато тя се покачи отгоре му и започна да се движи, решен да я остави да направи всичко, което желаеше.

— Значи такава е отплатата, която получавам за това, че се влюбих в шеф вместо в някоя тъповата кинозвезда — пошегува се, толкова заслепен от страст, че не съзнаваше какво казва. — Трябваше да знам, че шефката ще иска да е отгоре…

Едва след малко осъзна, че тя е застинала.

— Моля те, недей да спираш и да ме оставяш така, без да стигна до края, или ще умра, моля те, скъпа.

— Какво? — попита тя.

— Моля те да не спираш, или няма да спазя обещанието си — пое дълбоко дъх, повдигайки бедрата си, за да навлезе още по-дълбоко във влажната й топлина.

— Обичаш ли ме?

Той затвори очи и преглътна, гласът му бе надебелял от възбуда и удоволствие:

— Защо, по дяволите, мислиш, е всичко това? — отвори очи и дори в затъмнената стая можеше да види сълзите, блестящи в очите й.

— Не ме гледай така — помоли я Мат и я придърпа към гърдите си. — Моля те, не плачи. Съжалявам, че го казах — прошепна, целувайки я безпомощно, защото си мислеше, че тя не иска да знае какво чувства той и защото разваляше всичко. — Не исках да го кажа толкова скоро.

— Скоро? — повтори тя ожесточено, разтърсвайки рамене от горчив смях. — Скоро? — плачеше неудържимо. — Почти половината от живота си прекарах, чакайки да чуя твоето „обичам те“ — с мокра буза, опряна в гърдите му, и с тяло, все още свързано с неговото, тя прошепна: — Обичам те, Мат.

В момента, когато го каза, той потръпна и изля семето си в нея, сграбчвайки я яростно и забивайки нокти в гърба й, безпомощен, но всемогъщ, защото най-сетне тя изрече тези думи.

Тя се стегна цялата, за да го задържи.

— Винаги съм те обичала — продължи шепнешком Мередит. — И винаги ще те обичам.

Възбудата, която като че ли бе преминала, избухна с нова сила. Тялото му се изви и той простена от удоволствие, като се издигна още по-високо в нея, доведен до най-вулканичния момент в живота си не от действия, а от думи. От нейните думи.

Мередит се изтърколи в ръцете му и се сгуши в него, преситена и щастлива.

 

 

В Ню Орлийнс добре облечен мъж влезе в една от пробните на препълнения магазин на „Банкрофт и компания“. В дясната си ръка носеше костюм, който бе взел от стойките на щанда. В лявата държеше рекламна торбичка на „Сакс“, в която имаше малък експлозив. Пет минути по-късно той напусна пробната, изнасяйки само костюма, който върна на стойката.

В Далас една жена посети тоалетната на магазина на „Банкрофт и компания“, носейки дамска чанта от Луи Вютон и торбичка от „Блумингдейл“. Когато излезе, носеше само чантата си.

В Чикаго един човек се качи с ескалатора до сектора за играчки на магазина на „Банкрофт и компания“, а в ръцете си държеше пакети от „Маршъл Фийлдс“. Той остави едно малко пакетче на пода под къщата на Дядо Коледа, където децата се редяха, за да се снимат с него.

В апартамента на Мередит няколко часа по-късно Мат погледна часовника си, после стана и помогна на съпругата си да прибере остатъците от вечерята, която бяха изяли пред камината, след като се бяха любили.

Тя слагаше последните чинии в миялната машина, когато Мат тихичко се приближи към нея. Усети присъствието му като магнит още преди ръцете му да са се спрели на кръста й.

— Щастлива ли си? — попита той с пресипнал глас, целувайки я лекичко по слепоочието.

— Много — отговори му и се усмихна.

— Вече е десет часът.

— Знам — усмивката й изчезна, когато си спомни какво следваше сега.

— Моето легло е по-голямо от твоето. И апартаментът е по-голям. Утре мога да организирам пренасянето ти при мен.

Поемайки дълбоко дъх, тя се завъртя към него и обхвана лицето му с ръце, като че ли да омекоти отказа си:

— Не мога да се преместя при теб, не още.

Усети как челюстите му се стегнаха под пръстите й.

— Не можеш или не искаш?

— Не мога.

Той кимна, като че ли приемаше отговора й, но я пусна.

— Нека чуем защо.

Мередит бръкна дълбоко в джобовете на пеньоара си, отстъпи назад и отговори:

— Да започна с това, че едва миналата седмица стоях до Паркър, когато той публично обяви, че ще се оженим веднага след като получа развод. Ако сега се преместя при теб, ще го направя смешен в очите на хората, а себе си — глупачка, която не може да вземе решение. Или ще бъда жена, която е толкова повърхностна, че тръгва веднага след мъжа, който е спечелил един бой.

Очакваше Мат да отговори или да оспори думите й. Вместо това той се опря на масата зад него с безизразно лице. Очевидно със своето пренебрежение към общественото мнение намираше загрижеността й за тривиална, така че трябваше да изтъкне друга, по-важна причина.

— Мат, и без да размишлявам върху последиците от случилото се снощи, още отсега ми е ясно, че възможността да бъда извикана за обяснение пред Борда на директорите е деветдесет на сто сигурна. Разбираш ли в каква компрометираща ситуация се намирам сега? „Банкрофт и компания“ е стара, уважавана институция. Бордът е безкомпромисен и най-вече хората в него не искаха аз да заема мястото на баща ми, макар и временно. Само преди няколко дни се явих на пресконференция, и то в магазина, казвайки, че ние се познаваме много бегло и че не съществуват никакви съмнения за лоялността между нас. Ако веднага се преместя при теб, моята репутация като ръководител ще пострада толкова, колкото и честността ми като човек. И това не е всичко. Снощи бях част от случката, която можеше да отведе всички ни в затвора, ако беше дошла полиция. Ще бъда голяма късметлийка, ако Бордът не се позове на моралните ми задължения по договора и не поиска да си подам оставката.

— И как ще посмеят да се позоват на тази клауза при случай като нашия? — пренебрежително попита Мат.

— Могат и са способни да го направят.

— Тогава ще си избера нов Борд — настояваше той.

— Бих искала и аз да го направя — горчиво се усмихна Мередит. — Знам, че твоят Борд прави това, което искаш ти.

Когато той кимна в отговор, тя въздъхна и добави:

— За съжаление нито баща ми, нито аз можем да контролираме нашия. Проблемът е в това, че съм жена, че съм млада и те са твърде ядосани, че станах временен президент. Не разбираш ли защо толкова съм притеснена за това, което ще си помислят?

— Ти си компетентен ръководител и това, по дяволите, е въпросът, който трябва да ги вълнува! Ако ти поискат обяснение или те заплашат с клаузата за морално поведение, тогава действай настъпателно, а не се защитавай. Не си разпространявала наркотици, не си поддържала вертеп, просто си присъствала на едно сбиване.

— Ти така ли би постъпил? — запита тя, очарована от начина му на мислене.

— Не! — отговори той рязко. — Щях да им кажа да си…

Мередит преглътна смеха си при възможността с подобни думи да се изправи пред дванайсетте консервативни бизнесмени.

— Не го казваш сериозно, нали?

— Напротив. Думите могат и да се променят малко, но въпросът е в това, че не можеш да изживееш живота си, като угаждаш на хората. Колкото повече се опитваш да го правиш, толкова повече ограничения ще ти налагат.

Мередит знаеше, че е прав, но не и в момента, не и при дадените обстоятелства. Тя го обичаше, но в много отношения той беше все още един непознат за нея. Не беше готова да направи компромиса, поне засега. Не и дотогава, докато не се увереше напълно, че раят, който той й обещаваше — животът, който щяха да водят заедно — наистина съществуваше. От изражението на Мат имаше ужасното усещане, че той я подозира в увъртане. Следващите му думи потвърдиха опасенията й.

— Рано или късно, Мередит, ще трябва да рискуваш и да ми се довериш напълно. Докато не направиш това, ще ме мамиш, както ще мамиш и себе си. Не можеш да излъжеш съдбата, опитвайки се да стоиш настрана и да се залъгваш с малки залагания за изхода на живота ни. Или се втурваш и рискуваш всичко, като играеш играта, или въобще не я започваш. В противен случай никога не можеш да спечелиш.

От една страна, това бе хубава философия, разсъждаваше тя, но, от друга, подхождаше повече на него, отколкото на нея.

— Какво ще кажеш за малък компромис? — предложи му с очарователна усмивка. — Например, ако пробвам, но остана за известно време в сянка, докато привикна?

След един напрегнат момент той кимна.

— Колко дълго?

— Не много.

— И докато умуваш доколко надълбоко би посмяла да пристъпиш, какво да правя аз? Мислиш, че мога да чакам спокойно? И да се чудя дали баща ти няма да те разубеди да останеш при мен и да те накара да се разведеш?

— Имам достатъчно кураж да му устоя, независимо дали ще одобри или не това, което сме решили — и — рече толкова разпалено, че той леко се усмихна. — Това, от което се притеснявам, е дали ти ще искаш да се спогодиш с него заради мен, ако той пожелае това.

Тя очакваше, че заради нея той ще се съгласи, но не беше преценила дълбочината на омразата му.

— Двамата имаме стари сметки за уреждане най-напред и това ще стане така, както кажа аз.

— Той е болен, Мат — предупреди го, обзета от лошо предчувствие. — Вече не може да понася големи натоварвания.

— Ще се постарая да запомня това — отговори той с тон, нетърпящ възражение. — И така, кой къде ще спи сега?

— Мислиш ли, че някой от онези репортери е все още долу?

— Е, може би един или двама, най-търпеливите.

Тя прехапа устната си, защото не искаше той да си тръгне, а добре знаеше, че трябва.

— Значи не можеш да останеш тук цяла нощ.

— Очевидно не — тонът на гласа му я накара да се почувства страхливка.

Мат видя, че очите й потъмняха от притеснение, и се предаде.

— Добре, ще си отида вкъщи и ще спя сам. Нищо повече не заслужавам за участието си в сбиването снощи. Но ме чуй добре — настоявам в съответствие със споразумението ни да прекарваш повече време с мен, включително и няколко нощи. Ще уредя да ти издадат пропуск от гаража в моето жилище. Ако трябва, ще говоря с проклетите журналисти, за да ги отпращам тогава, когато ти пристигаш при мен.

Той изглеждаше толкова решителен в желанието си да се изправи срещу общественото мнение, че гласът й затрепери от благодарност.

— Наистина ли ще го направиш? Заради мен?

Вместо да се засмее, той взе въпроса й насериозно и я привлече към себе си.

— Нямаш представа как ще го направя, само заради теб! — устните му се впиха в нейните в груба, умопомрачителна целувка, която отне дъха й и цялата й способност да мисли. Когато спря, тя се бе притиснала към него. — Сега, когато и ти си нещастна от това, че ще спиш сама, по-добре да си тръгвам — продължи той с подигравателен глас, — докато писачите долу не се раздрънкат утре, че все пак сме прекарали нощта заедно.

Мередит го изпрати до вратата. Той беше прав. След тази целувка тя толкова много искаше да прекара нощта в ръцете му, че изпита болка. Стоеше до него, докато той обличаше сакото си и слагаше вратовръзката си. Когато приключи, я погледна и повдигна вежди.

— Мислиш ли си нещо?

Да, мислеше си — искаше да я целуне. Споменът за бурните, неземни часове, които бе прекарала в леглото с него, я връхлетя и с провокираща усмивка Мередит хвана вратовръзката му. Бавно и настоятелно я дръпна, усмихна се предизвикателно на замъглените му сиви очи и после, когато беше достатъчно близко до нея, го целуна така, че този път той остана без дъх.

Когато си тръгна, Мередит затвори вратата и се облегна на нея, усмихвайки се замечтано със затворени очи. Устните й още тръпнеха от последната му бурна целувка; косата й бе разрошена, страните й горяха. Чувстваше се като жена, която са любили до насита. И всичко беше съвсем истинско.

Мислеше си за нежните, интимни думи, които й беше казвал, още чуваше плътния му глас: „Обичам те… Никога няма да те нараня… Нямаш представа колко много ще направя за теб!“

 

 

Четиридесет и пет километра североизточно от Белвил, Илинойс, колата на полицейски отряд рязко спря до вече паркираните автомобили покрай дървената постройка на отдалечен селски път. Червените и сините светлини се въртяха бясно в нощта. Заслепяващият прожектор на полицейския хеликоптер се движеше над боровете, осветявайки пътя на групите и на кучетата, които дебнеха за някаква следа в тъмнината. В плитката канавка до пътя един от полицаите се наведе над сгърченото тяло на човек на средна възраст. С висок глас, за да надвика шума на хеликоптера, той се обърна към местния шериф:

— Само си губиш времето, като търсиш нещо, Емет. Дори и на дневна светлина няма да намериш никакви следи в тази гора. Човекът е изхвърлен от движещо се превозно средство и се е претърколил тук.

— Грешиш! — изкрещя другият. Насочил светлината на фенера си в някакъв ров, той се наведе, за да вдигне нещо.

— Казвам ти, че някой го е пречукат и после го е изхвърлил на пътя.

— Намерих нещо тук, някакъв портфейл.

Полицаят кимна към трупа.

— Негов е.

— Нека погледнем — шерифът насочи светлината към снимката на шофьорската книжка, дръпна одеялото от лицето на жертвата и го заразглежда. — Негов е! Името му е от онези, чуждите, които трудно се произнасят. Станислав… Спижалски.

— Станис… Това не е ли измамникът адвокат?

— Господи, прав си!