Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 47

От момента, в който Мат бе предложил четиримата заедно да отпразнуват рождения й ден, Мередит определено имаше резерви за вечерта. Но когато Паркър и Лиза пристигнаха почти едновременно и изглеждаха толкова празнично настроени, тя се изкуши да повярва, че вечерта би могла и да не е пълен провал.

— Честит рожден ден, Мер — прегърна я силно приятелката и й подаде опакована кутийка.

— Честит рожден ден — повтори след нея Паркър и й връчи малко, но доста тежко продълговато пакетче. Фаръл не е ли дошъл? — добави и се огледа.

— Не още. В кухнята има ордьоври и вино. Току-що подреждах подноса.

— Аз ще го довърша и ще го донеса — предложи Лиза и изчезна в кухнята сред облак от тъмнолилава коприна и ресни.

Мърморейки зад гърба й, Паркър попита Мередит:

— Не може ли да сложи нещо като всички нормални хора? Защо се облича така?

— Защото е специална — отговори тя с усмивка. — Повечето мъже я намират за поразителна.

— На мен ми харесва начинът, по който ти се обличаш — каза той и хвърли преценяващ поглед върху сакото от яркочервено кадифе, украсено със златен кант, което създаваше усещане за измамна невинност. Сега сакото бе отворено, разкривайки червена рокля с презрамки, срязана на тънката й талия, спускаща се надолу в леки дипли. — Защо не отвориш подаръка ми, преди да е дошъл Фаръл?

В сребристата опаковъчна хартия се криеше синя кадифена кутийка, а върху сатенираната й вътрешност лежеше красива гривна, инкрустирана със сапфири и диаманти.

Мередит внимателно я извади.

— Колко е красива… — прошепна тя и нещо се сви в гърдите й. Сълзи горяха очите й, от което блестящите камъни се замъгляваха и размазваха, и в този момент тя знаеше, че не може да запази за себе си нито мъжа срещу себе си, нито гривната. Не и когато вече бе предала Паркър в съзнанието и сърцето си заради натрапчивата мисъл за Мат. Повдигна глава, насили се да срещне очите му и му подаде гривната.

— Съжалявам — произнесе задавено. — Великолепна е, но аз… не мога да я приема.

— Защо? — но той вече знаеше отговора. — Значи така се получи — каза с пресипнал глас. — Фаръл спечели.

— Не съвсем — отговори тя тихо. — Но независимо от това какво ще се случи между Мат и мен, аз не мога да се омъжа за теб. Не сега. Ти заслужаваш нещо повече от съпруга, която не е в състояние да контролира чувствата си към друг мъж.

След момент на напрегнато мълчание той попита:

— Фаръл знае ли, че разваляш годежа?

— Не! — обясни тя малко налудничаво. — И предпочитам да не знае. Това само ще го направи по-настоятелен.

Той отново се поколеба, после се пресегна, взе гривната от ръката й и здраво я закопча на китката й.

— Аз не се отказвам — обяви с кисела усмивка. — Смятам това като малък неуспех. Наистина мразя този тип!

Чу се звънецът. Паркър вдигна глава и погледът му попадна върху Лиза, която стоеше на вратата на кухнята с поднос в ръка. — Откога стоиш там и подслушваш, по дяволите? — запита той, когато Мередит отиде да отвори.

— Отскоро — отговори тя с необичайно мил глас, което го порази. — Искаш ли чаша вино?

— Не — отговори той с горчивина. — Искам цяла бутилка.

Тя напълни чашата и му я донесе, а очите й бяха нежни и проблясваха странно.

Мат прекрачи прага и на Мередит й се стори, че цялата стая бе покорена от невероятната сила на присъствието му.

— Честит рожден ден — каза той, като й се усмихваше. — Изглеждаш фантастично — добави.

Мередит благодари и се опита да не забелязва колко поразително красив бе той в сивия си костюм, блестящата бяла риза и строгата вратовръзка на райе.

Лиза се опита да разведри обстановката.

— Добър вечер, Мат — поздрави го тя усмихната. — Ти приличаш повече на банкер тази вечер, отколкото Паркър.

Той с неудоволствие пое ръката на Паркър, подадена със същото чувство.

— Лиза мрази банкерите — обяви Паркър и се приближи към бутилката вино. Напълни си една чаша и я изпи наведнъж. — Е, Фаръл? — тонът му бе арогантен. — Мередит има рожден ден. Лиза и аз си спомнихме. Къде е твоят подарък?

— Не го донесох тук.

— Искаш да кажеш, че си го забравил.

— Искам да кажа, че не го донесох тук.

— Хей, вие, хайде да тръгваме! — извика Лиза, споделяйки желанието на Мередит да отведе двамата мъже някъде, за предпочитане на по-шумно място.

— Мередит може да отвори подаръка ми по-късно.

Лимузината на Мат чакаше на завоя. Лиза влезе първа, после Мередит седна до нея. Единственият спокоен човек в колата беше Джо О’Хара, който доизнерви обстановката с думите:

— Добър вечер, госпожо Фаръл.

Две бутилки „Дом Периньон“ бяха закрепени в сребърни кофички до бара в колата.

— Какво ще кажете за малко шампанско?

— Бих искала… — започна Лиза, но точно тогава лимузината излетя напред, като я залепи за седалката и я накара да ахне.

— Боже Господи! — избухна Паркър, опитвайки се да запази равновесие. — Твоят шофьор-идиот задмина вече четири колони от движението и пресече на червено.

— Той е висококвалифициран — отвърна Мат, вдигна бутилката с шампанско и я отвори.

— Честит тридесети рожден ден — подаде той първата чаша на Мередит. — Съжалявам, че съм изпуснал последните единадесет…

— На Мередит й става лошо от шампанско — прекъсна го Рейнолдс и обръщайки се с интимна усмивка към нея, добави: — Спомняш ли си, когато ти стана зле от шампанско на партито по случай годишнината на Ремингтънс?

— По-скоро бях замаяна — поправи го тя, озадачена от тона му и от темата на разговора.

— Определено беше замаяна — дразнеше я. — И ти беше малко лошо. Накара ме да стоя с теб отвън на балкона в мразовитата нощ. Спомняш ли си? Наметнах те с моето палто. После към нас се присъединиха Стан и Мили Мейфилдс и направихме нещо като палатка от палтата, за да останем навън — той погледна към Мат и го запита студено и надменно: — Познаваш ли Мейфилдс?

— Не — отговори му, докато подаваше чаша с шампанско на Лиза.

— Разбира се, че не ги познаваш — подчерта той презрително. — Те са стари приятели на Мередит и мен.

Тя бързо смени темата, а Лиза се присъедини към нея, въвличайки Мат в спор. Паркър пресуши още четири чаши и разказа още за две истории за хора, които двамата с Мередит познаваха.

Тя никога не беше чувала за ресторанта, който Мат беше избрал, но мястото й хареса. Обзаведен в стила на типична английска кръчма, „Манчестър Хаус“ имаше внушителен салон с бар, разположен в продължение на цялата задна част. Сепаретата, които се намираха от двете страни на салона, бяха малки и уютни, разделени едно от друго.

— Това със сигурност не е мястото, което бих избрал да честваме рождения ден на Мередит — заяви с презрение Паркър.

Сдържайки се заради Мередит, Мат отговори:

— И аз не бих го избрал, но ако искаме да се нахраним спокойно, точно такова заведение ни устройва.

— Паркър, вярвам, че ще се забавляваме добре — обади се умиротворително Мередит.

Седнаха на маса в салона, докато им приготвят сепарето, и поръчаха на келнера питиетата си.

— Това ли е всичко, момчета? — попита той и се запъти към бара, за да предаде поръчката на бармана. В този момент нисък човечец с необичайно широка връхна дреха застана до него и запита:

— Искаш ли да спечелиш набързо стотачка, приятелче?

— Как? — обърна се келнерът към него.

— Позволи ми да застана зад решетката за малко.

— Защо?

— На една от твоите маси седи важна клечка, а аз имам фотоапарат под палтото си — протегна ръка и му показа репортерската си карта от добре известно клюкарско издание, както и прилежно сгъната стодоларова банкнота.

— Прикрий се добре — поръча му келнерът и прибра парите.

Във входното фоайе собственикът на ресторанта набра домашния номер на Ноел Джейф, който подреждаше ресторантите по категории във вестника си.

— Ноел, обажда ти се Алекс от „Манчестър Хаус“. Казах ли ти, че някой ден ще ти се отплатя за доброто място, което даваш на моя ресторант? Познай кой е тук точно сега.

— Не се будалкаш, нали? — засмя се Алекс, когато разбра за четиримата. — Може би са едно малко семейство и изглеждат по същия начин, както на пресконференцията?

— Не и тази вечер — Алекс възбудено усили шептенето си. — Годеникът е като черен облак и е пил доста.

Настъпи кратка пауза, след което Джейф каза:

— Пристигам веднага с един фотограф. Намери ни подходяща маса, от която да можем да ги виждаме, но не и те нас.

— Няма проблем. Само запомни, когато пишеш за случая, да не сбъркаш името на ресторанта ми и адреса.

Алекс затвори, радостен от перспективата за безплатната реклама — едни от най-големите богаташи на Чикаго са в неговия ресторант. Той се обади и на няколко радио- и телевизионни станции.

Докато келнерът донесе втората поръчка питиета за тях и третата за Паркър, Мередит се притесни от това, че Паркър пие твърде много и твърде бързо. Това само по себе си нямаше да е толкова тревожно, ако той не настояваше непрекъснато да намесва разговора подробности за различни неща, които двамата бяха правили, започвайки със „спомняш ли си, когато…“

Мередит забеляза, че Мат започна да се ядосва. Но тя грешеше — той не започваше да се ядосва, вече беше побеснял.

Когато Паркър започна да разказва как двамата с нея били на благотворителен търг, тя се изправи.

— Отивам до тоалетната — прекъсна го.

Лиза също се изправи.

— Ще дойда с теб.

Щом влязоха, Мередит се доближи до умивалника и се подпря. Позата й издаваше пълното й разочарование.

— Не мога повече да понасям всичко това — призна на приятелката си. — Не си представях, че може да стане толкова лошо.

— Да кажа ли, че ми е лошо и искам да си вървим? — попита тя, навеждайки се напред, за да оправи червилото си. — Спомняш ли си, че ти веднъж ми помогна така?

— Паркър непрекъснато провокира Мат — каза Мередит раздразнено.

Червилото застина в ръката на Лиза и тя тайно хвърли гневен поглед към приятелката си.

— Мат го предизвиква.

— Но той не е казал нито дума.

— Точно по този начин го предизвиква. Изтегнал се е на стола и наблюдава Паркър така, като че ли е клоун на арената. Годеникът ти не е свикнал да губи, а сега загуби теб. Мат си седи и мълчаливо го дразни, защото знае, че ще спечели.

— Не мога да те разбера! — избухна гневно, но тихо Мередит. — Години вече ти критикуваш Паркър, когато не е прав. Сега греши, като се държи така, а ти взимаш неговата страна. Още повече, че Мат не е спечелил нищо. И не предизвиква никого. Може и да изглежда отегчен от приказките на Паркър, но не се заяжда. Повярвай ми, той е бесен, наистина е бесен, защото се опитват да му покажат, че не заема място в обществото.

— Това е начинът, по който ти виждаш нещата — отговори приятелката й с такова откровено възмущение, че тя се стъписа. Дори се почувства виновна, когато Лиза добави: — Не мога да разбера как си мислила да се омъжиш за човек, към когото нямаш дори и симпатии.

Келнерът току-що ги уведомяваше, че масата в сепарето е готова, когато Мат видя през рамото си, че двете жени излизат от тоалетната и тръгват към тях. Междувременно Паркър беше спрял да бръщолеви за нещата, които той и Мередит били правили, и сега задаваше въпроси на Мат за неговия произход и за училищата, които беше завършил.

— Къде завърши колеж?

— В Индиана Стейт — заяде се той.

— Аз учих в Принстън.

— Е, и?

— Просто съм любопитен. Какво си спортувал?

— Нищо — отряза го и когато дамите се приближиха, дръпна назад стола си и стана, за да могат четиримата да отидат в сепарето.

— Какво си правил тогава в свободното си време? — настоятелно продължаваше Паркър, докато се изправяше с леко залитане.

— Работех.

— Къде?

— В стоманолеярна и като механик.

— Аз пък играх малко поло, боксирах се — добави, оглеждайки с презрение съперника си, — бях първият, който е целунал Мередит.

— Аз пък я обезчестих — закова го Мат.

— Ти, кучи сине! — изсъска Паркър и замахна с юмрук към него. Мат го забеляза твърде късно, за да избегне удара. Инстинктивно се прикри с лявата си ръка и тежко замахна с дясната. Настъпи врява, жените запищяха, мъжете скочиха от столовете си. Паркър се строполи на пода и някъде отзад заиграха светкавици. Лиза нарече Мат „копеле“ и той я погледна, но в този момент един малък юмрук уцели окото му. Мередит се наведе, за да помогне на Паркър.

Мат се опита да спре Лиза, защото разбра, че ударът бе дошъл от нея, но лакътят му се удари в нещо твърдо зад него и Мередит изохка. Докато Джо се придвижваше към тях, Мат се бореше с ръцете на Лиза, чиито юмруци се сипеха по него. Неочаквано отнякъде се появиха още фотографи. Със свободната си ръка Мат дърпа Мередит от проснатия Паркър и я тласна към Джо.

— Изведи я оттук! — изкрещя той, опитвайки се да я запази от фотоапаратите с тялото си. — Закарай я вкъщи!

Изведнъж тя почувства, че някой я повдига от пода и я понася през тълпата към полюляващата се кухненска врата.

— Там има заден изход — задъхано каза Джо, мъкнейки я след себе си покрай стреснатите готвачи, наведени над пускащите пара тенджери, и келнерите с пълни подноси. Той бутна външната врата с рамо и я отвори. Двамата се втурнаха към паркинга, без да обръщат внимание на пазача. Отваряйки задната врата на колата, Джо напъха Мередит вътре и грубо я наведе към пода.

— Стойте там! — извика той, тръшна вратата след нея и затича към мястото на шофьора.

Като че ли насън тя втренчено гледаше мъхестите нишки на тъмносинята настилка само на няколко сантиметра от очите си и не можеше да повярва, че това се бе случило. Понадигна се точно когато колата буквално полетя по улиците. Искаше й се да каже на Джо да намали скоростта, но той или не я чуваше, или се правеше, че не я чува. Свита отзад, тя се измъчваше заради Лиза. В състоянието, в което се намираше, никак не я интересуваше дали двамата мъже щяха да прекарат нощта в затвора, но се безпокоеше за приятелката си. Мередит видя как Паркър пръв замахна към Мат; не се съмняваше кой беше започнал боя. Цялата сцена преминаваше пред очите й и ако не беше толкова отвратена от случката, щеше да се изсмее при спомена как Лиза цапардоса Мат по окото, а после пък той неволно удари нея. Тогава усети, че чувстваше по странен начин мястото около едното си око. Опипа се — беше подуто.

Няколко минути по-късно подскочи, когато телефонът иззвъня.

— За вас е — съобщи весело Джо. — Мат се обажда. Всички са напуснали ресторанта и са добре. Иска да говори с вас.

Съобщението, че Мат й се обажда сега, след всичко, на което я беше изложил, й подейства като взрив. Тя грабна слушалката от вградената поставка и я сложи на ухото си.

— Джо твърди, че си добре — започна Мат. — Взех палтото ти и… — Мередит не чу останалите думи. Много бавно, много внимателно и с безкрайно задоволство затвори.

 

 

Десет минути по-късно, когато завоят пред сградата, където живееше Мередит, се появи през препускащите прозорци на колата, шофьорът на Мат най-накрая натисна спирачките с деликатността на пилот, приземяващ „Боинг 727“ на края на къса писта, и спря така, че би могъл да избие зъбите на някого. Като не успя да я убие по магистралата или да я накара да умре от страх, той излезе от колата още преди да е спряла окончателно и й отвори задната врата с доволна усмивка:

— Ето ни тук, госпожо Фаръл, живи и здрави.

Мередит сви ръцете си в юмруци.

Тридесет години добро възпитание обаче не можеха да се превъзмогнат и тя отпусна пръсти. Излезе от колата и учтиво пожела лека нощ. Придружавана от Джо, който все пак настояваше да я изпрати, Мередит влезе в сградата. Всички във фоайето се обърнаха и я погледнаха втренчено — пазачът, охраната и няколко наематели.

— Д-добър вечер, госпожице Банкрофт — изгъгна човекът от охраната и остана с отворена уста.

Мередит си представи как изглежда, но гордо вдигна брадичката си и отговори с очарователна усмивка:

— Добър вечер, Тери.

Няколко минути по-късно обаче, когато се погледна в огледалото в коридора, замря. После избухна в истеричен смях. Косата й стърчеше от едната страна, а от другата като че ли бе въртяна с електрически миксер; жакетът й се бе извъртял и смъкнал на едното рамо, а връзката се бе преметнала през другото.

— Много добре — уведоми тя саркастично отражението си и тресна вратата.

 

 

— Наистина трябва да си вървя вкъщи — измърмори Паркър, потривайки натъртената си брадичка. — Вече е единадесет.

— У вас ще гъмжи от журналисти — настоятелно го убеждаваше Лиза. — Можеш да останеш тук тази вечер.

— Какво стана с Мередит? — попита той няколко минути по-късно, когато домакинята се върна от кухнята и му подаде втора чаша чай.

Смешна болка преряза сърцето й при неговото обезсърчително концентриране върху жената, която не го обичаше и която беше последната жена в света, в която той трябваше да се влюби.

— Паркър — тихо промълви тя, — всичко свърши.

Той вдигна глава и я погледна на приглушената светлина на лампата, разбирайки, че тя имаше предвид неговото бъдеще с Мередит.

— Зная — отговори, окончателно изтрезнял.

— Е, светът обаче не се е свършил — продължи Лиза и седна до него. Паркър забеляза начина, по който светлината отразяваше рубиненочервената й коса. — Взаимоотношенията ви бяха удобни — и за теб, и за Мередит, но знаеш ли какво става с удобството след няколко години?

— Не, какво?

— Преминава в тъпота.

Той пиеше чая си и оглеждаше стаята, защото изпитваше странно нежелание да гледа нея. Помещението бе комбинация от поразително модерно с очарователно традиционни и необичайни предмети, разхвърляни тук-там. Беше като нея — зашеметяващо, смело, неустановено. Над модернистична огледална поставка бе закачена маска на индианец от племето ацтеки, а до нея бе поставен стол, тапициран в бледо прасковена кожа, и красиво кошче от слонова кост. Огледалото над камината бе съвременно, американско, а статуетката от чехски порцелан на лавицата над камината — английска. Неспокоен и разтревожен от въпросите, които нахлуваха в главата му, той стана и отиде до лавицата, за да погледне статуетката.

— Красива е — каза искрено. — Седемнайсети век, нали?

— Да.

Той се върна, застана прав пред нея и внимавайки да не погледне към V-образното й деколте, зададе въпроса, който го вълнуваше най-много:

— Какво те накара да удариш Фаръл?

Лиза се стресна и се изправи рязко, взимайки чашата.

— Не знам — излъга разгневена, защото близостта му, желана и дълго мечтана, караше гласа й да трепери.

— Не можеш да ме понасяш и въпреки това се хвърли в моя защита като ангел-спасител. Защо? — настояваше Паркър.

Преглъщайки, тя се чудеше какво да му отговори; дали да се пошегува с това, че наистина е имал нужда от спасител, или да му каже истината, преди някоя друга да го е грабнала отново. Той беше учуден и искаше обяснение, но тя инстинктивно разбра, че нито желае, нито очаква обяснение в любов.

— Защо мислиш, че не те понасям?

— Шегуваш ли се сега с мен? Никога не пропускаш да покажеш ясно как се отнасяш към моя милост и към моята професия — саркастично произнесе той.

— О, това ли? Правя го просто за да се закачам с теб — погледът й избяга от пронизващите му сини очи и тя се отправи към кухнята, шокирана от това, че Паркър взе подноса с празните чаши и я последва.

— Защо? — настояваше той, имайки предвид нападението й над Фаръл.

— Защо съм се шегувала с теб ли?

— Не, но можеш да започнеш с това.

Лиза сви рамене. Паркър беше банкер, всичко при него трябваше да е наред и ясно, а нейните действия и обяснения не бяха такива. Тя трябваше или да блъфира, което разбираше, че няма да мине — не и при него, — или да се впусне в най-голямата хазартна игра на живота си и да му каже истината. Реши да рискува. Беше загубила сърцето си по него толкова отдавна. Нямаше какво да загуби сега, освен гордостта си.

— Можеш ли да си спомниш времето, когато си бил дете, да речем на девет или десет години? — започна тя колебливо, почиствайки несъществуващи трохи по масата.

— Спомням си — отговори той сухо.

— Харесвал ли си тогава някое момиче и опитват ли си се да привлечеш вниманието му?

— Да.

— Не зная как са правили това богаташките момчета, но там, където живеех, момчетата обикновено ме замеряха с камъни. Или ужасно се закачаха. Те правеха това — завърши тя с болка, — защото не знаеха друг начин да привлекат вниманието ми.

Хващайки ръба на масата с двете си ръце, Лиза го чакаше да проговори и когато той не каза абсолютно нищо, стомахът й се сви. Пое разтреперана дъх и продължи:

— Имаш ли представа какво чувствах към Мередит? Всичко, което съм и имам — всичките хубави неща, — дължа само на нея. Тя е най-милото, най-фино същество, което някога съм познавала. Обичам я повече от сестрите си. Паркър — завърши тя съкрушено, — можеш ли да си представиш колко е ужасно да си влюбена в един мъж и той да предложи ръката си на приятелката, която толкова обичаш?

Когато той заговори, беше откровен и скептичен:

— Очевидно съм припаднал, след като съм бил мъртвопиян, и сега халюцинирам. На сутринта някой психоаналитик ще иска да знае всичко за моя сън. Трябва да съм точен, когато го описвам: ти се опитваш да ми кажеш, че си влюбена в мен, така ли?

Раменете на Лиза се разтресоха от силен смях.

— Беше много глупаво от твоя страна да не забележиш.

Той постави ръце на раменете й.

— Лиза, за бога… Не зная какво да кажа. Съжал…

— Не казвай нищо! И особено, че съжаляваш!

— Тогава какво би трябвало да направя?

Тя наведе глава, а от очите й се стичаха сълзи.

— Как можах да се влюбя в мъж с толкова бедно въображение? — натискът върху раменете й се усили и тя с нежелание му разреши да я завърти към себе си. — Паркър — каза тя, — в нощ като тази, когато двама души страшно се нуждаят от утешение и когато се случи те да са мъж и жена, отговорът не ти ли изглежда очевиден?

За миг сърцето му спря да бие и той остана неподвижен, след това пръстите му обхванаха брадичката й и я повдигнаха нагоре.

— Има вероятност това да се окаже не толкова лоша идея — каза, гледайки мокрите й мигли, учуден и трогнат от това, което тя изрече и което му предлагаше.

— Животът е едно голямо залагане — отговори Лиза и той със закъснение разбра, че тя се смееше и плачеше едновременно. След това забрави да мисли, защото ръцете й се обвиха около врата му и Паркър неочаквано получи най-сладката, най-горещата целувка… Целувка, която съзнателно поведе ръцете му по тялото на Лиза, привличайки я все по-близо. Тя отговори на неговия плам и го разпали още. И той не искаше да се въздържа повече.