Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 21

Движението беше блокирано две пресечки преди магазина на „Банкрофт“. Тълпи купувачи, плътно загърнати в палтата си и навели глави срещу студения вятър, който духаше от езерото Мичиган, бързаха да пресекат улицата, като не обръщаха внимание на червения светофар. Шофьорите не спираха да натискат клаксоните и да ругаят пешеходците, които им пречеха да използват зелената светлина. В черното си БМВ Мередит наблюдаваше хората, които се спираха пред витрините на магазина и след това влизаха вътре. Времето беше застудяло, а това винаги докарваше клиенти. Днес обаче мислите й бяха насочени другаде. След двадесет минути трябваше да направи изказването си пред Борда на директорите за магазина в Хюстън и въпреки че всички се бяха съгласили с проекта, тя не можеше да предприеме нищо без тяхното формално одобрение.

Когато излезе от асансьора на четиринадесетия етаж, четири жени се бяха събрали около бюрото на секретарката й. Спря се и надникна през раменете им, очаквайки да види новия брой на „Плейгърл“.

— Какво интересно?

— Нищо особено — отговори Филис, когато другите жени бързо се отдалечиха и тя последва Мередит в кабинета й. Въртейки очи, секретарката се разприказва: — Пам си беше поръчала астрологична прогноза за следващия месец и я четяхме. Голямата любов, парите и славата били на пътя й.

— Мисля, че в миналата се казваше същото — развеселено отбеляза Мередит.

— Точно така. Казах й, че за четиринадесет долара аз ще й направя следващата.

Двете жени се засмяха и преминаха към работа.

— Имаш заседание на Борда след пет минути — напомни й Филис.

Тя кимна и взе папката с бележките си.

— Макетът в залата ли е?

— Да. Всичко е готово.

— Ти си истинско бижу — с папка в ръка тръгна към вратата, после се върна и добави: — Обади се на Сам Грийн и го помоли да бъде готов за среща с мен веднага щом свърши заседанието на Борда. Кажи му, че желая да прегледам предварителния договор за покупка, който е съставил за петното в Хюстън. Искам „Торп Дивелъпмънт“ да го получат в края на седмицата. С малко късмет — добави — този следобед ще имам съгласието на Борда за проекта „Хюстън“.

Филис се пресегна за телефона върху бюрото на Мередит, за да се обади в съвета, и окуражително вдигна палец.

— Унищожи ги!

Заседателната зала изглеждаше почти така, както и преди петдесет години, само че сега, във века на стъклото, месинга и хрома, от огромното помещение лъхаше някакво носталгично великолепие с ориенталските килими, необикновените форми върху облицованите в тъмно дърво стени и английските пейзажи, висящи в бароковите си рамки.

— Добро утро, господа — поздрави Мередит с бодра и делова усмивка консервативно облечените мъже, насядали около масата. Те държаха правото да приемат или отхвърлят проекта й за Хюстън.

С изключение на Паркър, чиято усмивка беше топла и искрена, останалите й отговориха сдържано. Мередит знаеше, че част от резервите на присъстващите се дължаха на съзнанието за власт и отговорност, които имаха, а друга част — на простия факт, че тя непрекъснато ги придумваше да инвестират печалбите на „Банкрофт“ в разширяване на дейността, вместо да ги раздават като големи дивиденти на акционерите, включително и на самите тях. И най-вече се въздържаха и се пазеха, защото не можеха да разберат как точно да се отнасят към нея. Въпреки че беше изпълнителен вицепрезидент, Мередит не беше член на Борда, т.е. имаше по-нисък ранг. От друга страна, беше пряка наследница на основателя на компанията и това задължаваше да се отнасят към нея с уважение. И въпреки това нейният баща, който беше както Банкрофт, така и член на Борда, проявяваше само груба търпимост и нищо повече. Не беше тайна и фактът, че той не искаше дъщеря му да работи в „Банкрофт“. Но на всяка длъжност, на която я беше поставял, тя бе постигала забележителни резултати и приносът й за компанията бе голям. В резултат на това членовете на Борда бяха поставени в положение, при което плахите мъже се превръщаха в темпераментни, а безцеремонните — в несигурни. И понеже Мередит беше причината за това неприятно чувство, което изпитваха, те често реагираха негативно.

Тя разбираше всичко това и не позволи на обезсърчаващите лица да повлияят на увереността й, когато зае място в края на масата и зачака разрешението на баща си, за да започне да говори.

— Тъй като Мередит вече е тук — каза той с тон, намекващ за нейното закъснение, — мисля, че можем да започнем работа.

Дванадесет образцово подстригани мъжки глави се обърнаха към нея, когато се изправи.

— Господа — започна тя, — надявам се, че имахте достатъчно време да разгледате архитектурния макет.

Десет от тях кимнаха, баща й погледна към макета, а Паркър я наблюдаваше с полугорда, полусмразена усмивка. Сякаш не можеше да прецени как и защо тя настоява да прави това, но доволен от начина, по който го прави. Като банкер на „Банкрофт“ той имаше осигурено място в Борда, но Мередит знаеше, че невинаги можеше да разчита на подкрепата му. От самото начало бе забелязала, че той отстоява собственото си мнение по всички въпроси и го уважаваше за това.

— На миналите заседания вече обсъждахме сумите на разходите. Проектната стойност на сградата е тридесет и два милиона, което включва новия магазин, инсталациите, паркинга, осветлението — всичко. Земята възнамеряваме да купим от „Торп Дивелъпмънт“, което ще бъде още двадесет до двадесет и три милиона долара в зависимост от окончателните преговори с тях. Още двадесет ни трябват за…

— Това прави седемдесет и пет милиона максимум — прекъсна я един от директорите, — а вие искате от нас да одобрим седемдесет и седем милиона за магазина.

— Другите два милиона ще покрият предварителното откриване — обясни Мередит. — Предвиждат се доста разходи, за реклама, например.

По-нататък тя обясни, че проектът предвижда построяването на целия търговски комплекс, а не първо само на магазина. За това ще са необходими още петдесет и два милиона, но те ще се възвърнат от пространствата, които ще се дават под наем в целия комплекс.

— Ще си ги възвърнем, но не веднага, както намекваш, Мередит — обади се раздразнено баща й.

— Не намеквам такова нещо — отговори учтиво тя. Усмихна му се и за момент спря да говори, упреквайки го мълчаливо за несправедливостта и нетърпението. Беше се научила, че това е най-ефективният начин да се работи с него. Разтревожи се, когато чу гласа му. Беше напрегнат, както често се случваше след прекарана сърдечна атака.

— Чакаме — предупреди я той.

Със спокоен тон Мередит продължи:

— Някои от вас смятат, че би трябвало да изчакаме, преди да построим целия комплекс. Мисля, че имаме солидни основания да приключим с всичко наведнъж. На първо място, ще трябва да платим земята за целия комплекс и ако строим едновременно, ще спестим седем милиона долара. Второ, разходите по строителството ще нарастват, защото икономиката на Хюстън се развива бързо, и трето, ако имаме добре подбрани наематели в комплекса, те ще увеличат посещението в магазина. Има ли въпроси? — запита и когато никой не се обади, продължи: — Нашият специален екип направи необходимите проучвания върху разположението на петното и даде много висока оценка. Демографските показатели на района са добри, не съществуват географски бариери…

Обясненията й бяха прекъснати от Сирил Фортъл, осемдесет и една годишен старец, който беше в Борда на „Банкрофт“ от петдесет години и чиито идеи бяха толкова стари, колкото и брокатовото му сако и бастунът с дръжка от слонова кост.

— Това са куп глупости, госпожице — възкликна той с присмехулен и раздразнен глас. — „Демография“, „проучвателен екип“, „географски бариери“. Какво означава това, ето какво искам да знам.

Мередит почувства смесено чувство на досада и обич към Сирил, когото познаваше от малка. И други членове на Борда разбираха, че той вече се е вдетинил и планираха да организират оттеглянето му. Тя повтори обяснението си, използвайки повече думи.

— В миналото не обръщах внимание на такива неща — настояваше той раздразнено, оглеждайки нетърпеливите лица около масата. — Когато исках да отворя дрогерия, просто изпращах хора да я построят, зареждах я със стока и бизнесът започваше.

— Днес е малко по-различно, Сирил — обади се Бен Хъпън. — Сега просто слушай, за да можеш да гласуваш за това, за което говори Мередит.

— Не мога да гласувам за нещо, което не разбирам, нали така? — каза той, изключвайки слуховото си апаратче и поглеждайки към младата жена. — Продължавай, скъпа, аз все пак разбрах това-онова.

— Мередит — обърна се баща й към нея, — имаш ли да добавиш още нещо, преди да гласуваме проекта?

— Тъй като този проект вече беше обсъждан на няколко заседания, нямам какво да добавя. Бих желала обаче още веднъж да заявя, че само чрез непрекъснато разширяване на работата „Банкрофт“ може да се надява успешно да конкурира останалите подобни магазини.

Тъй като не бе сигурна дали Бордът ще гласува в полза на проекта, Мередит направи последен опит да получи подкрепата им, като добави:

— Убедена съм, че не трябва да напомням на членовете на Борда, че всеки един от нашите пет нови магазина има печалба, която е равна или надминава очакванията ни. Този успех се дължи до голяма степен и на местоположението на магазините.

Филип се обърна към Паркър:

— Вашата банка все още ли желае да даде заем, с който да финансира проекта в Хюстън, ако Бордът го одобри?

— Мисля, че да, но само при условията, които обсъждахме на миналото заседание.

Мередит знаеше за тези условия от няколко седмици. Банката на Паркър, и по-точно нейният Борд на директорите беше ревизирал огромните суми, отпуснати на „Банкрофт“ през последните няколко години и се бе разтревожил от астрономическите цифри. За да се отпуснат заемите за Финикс и сега за Хюстън, Бордът бе поискал някои нови условия: тя и баща й лично да гарантират заемите с техните дялове в „Банкрофт“. Мередит залагаше собствените си пари и това определено я стряскаше. Освен дела си в „Банкрофт“ и заплатата, единствените пари, които имаше, бе наследството на дядо й и именно него щеше да даде като допълнителна гаранция за магазина в Хюстън.

Когато баща й започна да говори, за всички бе очевидно, че е сърдит заради исканията на своя банкер.

— Знаеш как се чувствам заради тези специални условия, Паркър, като се има предвид, че „Рейнолдс Маркънтаил“ е единствената банка на „Банкрофт“ в продължение на осемдесет години. Това неочаквано искане за лични и допълнителни гаранции направо е възмутително.

— Разбирам чувствата ти, Филип — отговори спокойно Паркър. — Дори съм съгласен с теб и ти знаеш това. Тази сутрин отново се срещнах с Борда и се опитах да ги убедя да отстъпят от настояването си за тези строги условия или поне да ги намалят, но без успех. Впрочем тези претенции за допълнителни и лични гаранции не са отражение на тяхното недоверие към „Банкрофт и компания“ като клиенти.

— Изглежда така — обяви Сирил, — като че ли банката ти смята „Банкрофт“ за бита карта.

— Нищо подобно. Факт е обаче, че през последните години икономическото положение на веригите универсални магазини се поразклати. Два от тях при опит да се реорганизират използваха възможностите на специалния закон, за да избегнат закриването си от кредиторите. От времето на голямата икономическа криза не е имало толкова голям брой банкрутирали банки. В резултат на това повечето започват да стават по-внимателни, когато трябва да отпуснат много пари. Трябва да отговорим и на изискванията на банковите ревизори, които повече от всякога критикуват всичките ни заеми. В днешно време условията за даване на заеми са по-строги.

— Ние бихме могли да намерим и други, които да ни финансират — добави Мередит, — но банката на Паркър ни дава изгоден лихвен процент. Освен това специалните условия не са толкова голям проблем, тъй като „Банкрофт и компания“ ще може да плаща вноските си навреме.

— Точно така — допълни баща й, който почваше да става нервен и нетърпелив. — Ако някой друг няма да добави нещо, можем да приключваме с въпроса за Хюстън и да гласуваме в края на заседанието.

Взимайки папката си, тя официално благодари на Борда за вниманието им по проекта „Хюстън“ и напусна заседателната зала.

— Е — запита Филис, следвайки я в кабинета й. — Как мина? Ще има ли клон на „Банкрофт“ в Хюстън, или не?

— Ще гласуват след малко — отговори Мередит, прелиствайки сутрешната поща.

— Стисках палци през цялото време.

Трогната от предаността на секретарката си, тя се усмихна.

— Ще го одобрят — пророкува. Баща й, макар и с неудоволствие, щеше да я подкрепи. — Би ли се обадила на Сам Грийн да донесе договорите с „Торп“?

Само няколко минути по-късно Грийн влезе в стаята.

— Филис ми препоръча да започна окончателното оформяне на договорите за Хюстън. Значи ли, че имаме официалното одобрение на Борда?

— Предполагам, че ще го имаме след няколко минути. На колко мислиш, че трябва да възлиза първоначалната ни оферта за „Торп“?

— Искат тридесет милиона — отговори той и продължи: — Какво ще кажеш за осемнадесет милиона и накрая да се спрем на двадесет? Земята е ипотекирана и парите им трябват спешно. Биха могли да я продадат за двадесет.

— Мислиш ли?

— Вероятно няма да стане — цъкна с език Сам.

— Ако трябва, ще качим на двадесет и пет. Струва максимум тридесет, но те не могат да я продадат за… — телефонът на бюрото й иззвъня и Мередит грабна слушалката.

Гласът на баща й беше груб и не търпеше възражение:

— Ще работим по проекта Хюстън, но трябва да отложим строителството на целия комплекс, докато не получим някакви печалби от магазина там.

— Мисля, че правите грешка.

— Това беше решението на Борда.

— Ти можеше да ги убедиш.

— Много добре тогава, аз взех това решение.

— И сбърка.

— Когато ти започнеш да ръководиш тази компания, тогава ти ще взимаш решения.

Сърцето й подскочи при тези негови думи.

— А ще имам ли тази възможност?

— Дотогава аз ще взимам становище — заяви той, отбягвайки отговора на въпроса й. — Сега си отивам вкъщи, не се чувствам добре. Щях да отложа заседанието тази сутрин, ако ти не беше настояла толкова много за тази сделка със земята.

Не беше сигурна дали наистина се чувстваше зле, или използваше това като претекст, за да избегне разговор с нея.

Мередит въздъхна и приключи:

— Пази се. Ще се видим на вечеря в четвъртък — усмихвайки се на Сам, каза: — Имаме разрешение за Хюстън.

— За целия комплекс или само за магазина?

— Само за магазина.

— Мисля, че това е грешка.

Тя не отговори. Вместо това попита:

— След колко време ще си готов да занесеш договора на „Торп“?

— До утре вечер. Но ако искаш лично да отида в Хюстън, няма да мога чак до следващата седмица. Все още работим по другото дело.

— Мисля, че може да почака до следващата седмица.

— Земята се продава от години — отговори той с усмивка. — Ще се продава и след две седмици. Хората ми ще се постараят да подготвят всичко и веднага след като привършим тук, ще замина за Хюстън.

 

 

Минаваше шест, когато Мередит вдигна глава от договорите и видя Филис да върви към нея с палто, преметнато през ръката й, и с вечерния вестник на Мередит.

— Съжалявам за сделката в Хюстън — каза младата жена, — за това, че не приеха строителството на целия комплекс.

Мередит се облегна назад и вдигна уморено очи.

— Благодаря ти.

— За какво?

— За грижите — отговори и посегна към вестника. — Общо взето, бих казала, че днес беше добър ден.

Филис кимна към вестника, който тя беше разтворила на втората страница.

— Надявам се, че това няма да те разубеди.

Шокирана, Мередит видя Мат Фаръл да я гледа, застанал до някаква красавица, с която бил посетил празненство на негов приятел.

— Това трябва ли да ме притеснява?

— Преди да решиш, прочети бизнес новините — посъветва я секретарката й.

За момент й се прииска да накаже Филис, но после размисли. През последните шест години бяха работили много нощи заедно, бяха яли студени сандвичи, когато сроковете ги притискаха. Бяха добър екип, харесваха се и се уважаваха взаимно.

На първата страница имаше друга снимка на Мат с възхваляваща статия за неговото ръководство, за „Интеркорп“ и за причините за идването му в Чикаго — великолепната текстилна фабрика, която щеше да построи в Саутвил. Отново се намекваше за скъпия апартамент, който беше купил и обзавел в „Бъркли Тауърс“. Малко по-надолу от неговата беше тази на Мередит със статия за успешното развитие на „Банкрофт“ на националния търговски пазар.

— Сложили са го най-отгоре — отбеляза Филис, присядайки на ръба на бюрото, докато тя четеше. — Тук е едва от две седмици, а вестниците са пълни с истории за него.

— Вестниците съобщават и за множество крадци и последователи на рапа — напомни й Мередит, отвратена от грандиозното ласкателство по адрес на неговото управление на „Интеркорп“ и сърдита на себе си, че ръцете й се бяха разтреперили при вида на снимката.

— Дали наистина е толкова красив, колкото изглежда?

— Красив ли? — каза с добре премерено безразличие, като стана, за да вземе палтото си. — Аз не го намирам красив.

— Той е мижитурка, нали? — попита секретарката с усмивка.

— Откъде съдиш?

— Прочетох статията на Сали Менсфийлд. И след като тя пише, че си го „отрязала“ пред всички, си представих, че трябва да е някаква мижитурка. Искам да кажа, че съм те виждала как се отнасяш към мъже, които не можеш да търпиш, и все пак успяваш да им се усмихнеш и да бъдеш любезна.

— Всъщност репортерката погрешно е интерпретирала случилото се. Познавам този човек много слабо — променяйки нарочно темата, допълни: — Ако колата ти е все още на ремонт, мога да те закарам.

— Не, благодаря. Отивам у сестра ми на вечеря. Тя живее в друга посока.

— Бих те закарала и дотам, но вече е късно, а днес е сряда…

— И годеникът ти ще е на вечеря при теб, нали?

— Да.

— Добре е, че държиш на традициите, Мередит. Аз бих полудяла, ако мъжът на моя живот прави само определени неща, в определени дни, ден след ден, година след година…

Мередит избухна в смях.

— Стига! Депресираш ме. Освен това обичам традиционните неща, реда и безкомпромисността.

— За разлика от мен. Аз харесвам спонтанността.

— Заради това срещите ти обикновено не започват по-рано от полунощ — подразни я тя.

— Права си.