Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 13

Ноември 1989 г.

Тълпи жители на Чикаго вървяха по Мичиган Авеню със забавена крачка, отчасти поради невероятно мекото за сезона време и отчасти поради задръстването на пазаруващите пред витрините на „Банкрофт и компания“, които привличаха с красиво изработената си коледна украса.

Двама възрастни портиери, които се конкурираха във всичко и почти не си говореха, работеха заедно вече тридесет години. Сега те ревниво наблюдаваха идващото черно БМВ и всеки от тях тайничко се надяваше шофьорът да спре от неговата страна.

Колата се плъзна, отмина леко Леон, който стоеше затаил дъх от едната страна на вратата, и спря точно пред съперника му.

— Нещастен стар глупак! — измърмори Леон срещу противника си, когато Ърнест пристъпи напред.

— Добро утро, госпожице Банкрофт — поздрави любезно портиерът, отваряйки вратата. Преди двадесет и пет години той беше отворил вратата на бащината й кола, бе погледнал за пръв път Мередит и бе изрекъл същите думи със същия тон.

— Добро утро, Ърнест — отговори тя с усмивка и му подаде ключовете от колата си. — Би ли помолил Карл да я паркира вместо мене? Доста неща имам със себе си и не бих искала да ги разнасям от паркинга обратно до тук.

— Разбира се, госпожице Банкрофт.

— Поздрави Амелия от мене — добави тя, имайки предвид жена му. Мередит поддържаше приятелски отношения с много от дългогодишните служители на магазина.

Спря се за миг на тротоара и погледна тълпите пред витрините на магазина. Усмивка заигра на устните й и сърцето й се изпълни с радост. Това беше чувство, което изпитваше винаги когато погледнеше елегантната фасада на „Банкрофт“, чувство на гордост, ентусиазъм и закрила. Днес обаче щастието й беше безгранично, защото снощи Паркър я беше прегърнал и й бе заявил нежно и тържествено:

— Обичам те, Мередит. Ще се омъжиш ли за мене? — след което й беше подарил годежен пръстен.

— Тази година витрините са по-хубави от всякога — каза на Ърнест, когато тълпите се размърдаха и тя видя зашеметяващия резултат от таланта и умението на Лиза Понтини. Приятелката й вече си беше спечелила одобрението на „Банкрофт“ за своята професионална работа. След една година, когато прекият й началник щеше да се пенсионира, беше определена да заеме неговата длъжност и да оглави направлението за пространствено оформление.

Нетърпелива да се види с Лиза и да й разкаже за предложението на Паркър, Мередит взе две чанти, няколко папки и се упъти към главния вход. Веднага щом влезе в магазина, един служител от сигурността я забеляза и се приближи:

— Може ли да ви помогна, госпожице Банкрофт?

— Благодаря, Дан — тя му подаде тежките папки и двете чанти. След като мъжът се отправи към ескалаторите, Мередит оправи синия копринен шал на бялото си сако, пъхна ръце в джобовете си и тръгна към щанда за козметика. Купувачите я блъскаха, забързани към ескалаторите, но това само засилваше удоволствието й.

Вдигнала глава, тя се взираше в белите коледни елхи, които се извисяваха над алеите. Клоните им бяха украсени с мигащи червени светлинки, големи червени дъги и огромни украшения от червено стъкло. Празнични венци, украсени с шейни и звънчета, висяха по покритите с огледала колони. Музика се носеше от високоговорителите на радиоуредбата. Една жена, която разглеждаше чанти на близкия щанд, побутна приятелката си.

— Това не е ли Мередит Банкрофт?

— Да, това определено е тя! И този писател, който я оприличи на младата Грейс Кели, е напълно прав!

Мередит ги чу, но не обърна особено внимание на думите. През последните няколко години беше свикнала хората да се заглеждат и да говорят за нея. „Уименс Уеър Дейли“ я бяха нарекли „въплъщение на хладна елегантност“, „Космополитън“ — „тотален шик“, „Уолстрийт Джърнъл“ — „всепризнатата принцеса на «Банкрофт»“. Зад вратите на директорския съвет на „Банкрофт“ я наричаха „душманка в работата“.

Само последното описание беше от значение за Мередит, не я интересуваше какво пишеха за нея вестниците и списанията, освен когато писанията им допринасяха или не за престижа на магазина. Но Бордът на директорите беше от голямо значение за нея, защото хората там имаха властта да й попречат, да осуетят мечтите й за непрестанното разрастване на веригата „Банкрофт“. Президентът на „Банкрофт“ не се отнасяше с повече любов или ентусиазъм към нея, отколкото директорите. А той беше нейният баща.

Днес обаче дори продължаващата битка с баща й и Борда за планираната експанзия не можеше да помрачи настроението й.

Мередит погледна часовника си. Видя, че вече е един часът, и се отправи към Лиза, за да сподели новините за себе си. Беше прекарала цялата сутрин с архитекта, обсъждайки плановете за магазина в Хюстън, а я чакаше много натоварен следобед.

Дизайнерската стая, всъщност едно огромно помещение от магазина, се намираше под нивото на улицата. В нея бяха струпани няколко маси, части от манекени, грамадни топове платове и какво ли не. Мередит си пробиваше път през хаоса с цялото умение на бивш обитател на това място — какъвто и беше. През ранния етап на своето обучение беше работила във всеки отдел на магазина.

— Лиза? — извика тя и помощниците на приятелката й вдигнаха глави.

— Тук съм! — чу се сподавен глас, след което завесите около масата се разтвориха и се подаде къдравата червена коса на Лиза. — Сега пък какво? — попита тя раздразнено, а светлокафявите й очи се впиха в краката на Мередит. — Как мога да направя нещо с толкова прекъсвания?

— Пада ми се — отговори тя развеселена, седна върху масата и се усмихна. — Никога не мога да разбера как откриваш тук нещо, когато го потърсиш, а камо ли да го създадеш.

— Здрасти — отвърна Лиза, докато изпълзяваше изпод плота. — Опитвах се да закача няколко жици под масата, за да я подготвим за коледната вечеря, която организираме в отдела за мебели. Как мина срещата с Паркър снощи?

— О, чудесно. Както обикновено — излъга тя, като демонстративно попипваше ревера на сакото си с лявата ръка, върху която носеше годежния пръстен със сапфир. Вчера беше казала на приятелката си за предчувствието си, че Паркър ще й направи предложение.

Лиза сложи ръка на кръста си.

— Както обикновено! За Бога, Мер, той се разведе преди две години, ти излизаш с него девет месеца. Прекарваш с дъщерите му почти толкова време, колкото и той. Красива и интелигентна си. Мъжете припадат само като те погледнат, а Паркър те зяпа от месеци насам и мисля, че ти просто си губиш времето с него. Ако този идиот искаше да ти направи предложение…

— И го направи — прекъсна я, усмихвайки се победоносно, но Лиза беше подхванала любимата си реч и й трябваше време, за да стигнат думите на Мередит до съзнанието й.

— Той въобще не е за тебе. Трябва ти някой, който ще те извади от твоята консервативна черупка и ще те накара да правиш луди и импулсивни неща — например да гласуваш поне веднъж за демократите или да отидеш на опера в петък, вместо в събота. Паркър е като тебе, твърде методичен, твърде сериозен, твърде предпазлив, твърде… Ти се шегуваш! Той ти направи предложение ли?

Най-сетне забеляза тъмния сапфир в античната розетка.

— Това ли е годежният ти пръстен? — попита и сграбчи ръката на Мередит, но докато разглеждаше пръстена, усмивката й изчезна и тя озадачено се смръщи. — Какво е това?

— Сапфир — отговори й, без да се смущава от липсата на възторг у Лиза. Винаги беше харесвала нейната прямота. Самата Мередит, която обичаше Паркър, не беше убедена в красотата на пръстена. Беше обаче семейно наследствено бижу и на нея това й стигаше.

— Видях, че е сапфир, а какви са другите по-малки камъчета? Не блестят като истински диаманти.

— Старовремска изработка са. Пръстенът е стар. Принадлежал е на бабата на Паркър.

— Не е могъл да купи нов ли? — подразни я. — Знаеш ли — продължи, — допреди да те срещна, си мислех, че хората с много пари купуват великолепни неща и за тях цената не е от значение…

— Само тези с новите пари правят това. Старите пари са тихи пари.

— Ами, добре де, старите пари могат да научат нещо от новите пари. Що за хора сте, пазите нещата, докато се изтъркат. Ако някога се сгодя и господинът се опита да ми пробута изтъркания пръстен на баба си, всичко ще свърши на секундата. Е, и от какво — продължи тя сърдито — е направена розетката? Не е много лъскава.

— Платина — Мередит потисна смеха си.

— Знаех си. Предполагам, че никога няма да се изтърка. Този, който е купил това нещо преди двеста години, си е направил сметката.

— Точно така — отговори й, а раменете й вече се тресяха от смях.

— Честно, Мер — продължи Лиза, също смеейки се, но с насълзени очи. — Ако не смяташе, че трябва да бъдеш вървяща реклама на шикозните облекла на „Банкрофт и компания“, все още щеше да носиш колежанските си дрехи.

— Само ако бяха много здрави.

Лиза се хвърли и сърдечно я прегърна.

— Той и наполовина не те заслужава.

— Той е идеален за мене. Благотворителният бал на операта е утре вечер. Ще взема два билета, за тебе и Фил — каза Мередит, имайки предвид колегата фотограф, с когото излизаше Лиза. — След това ще бъде нашето парти по случай годежа.

— Фил е в Ню Йорк, но аз ще бъда там. В края на краищата, след като Паркър ще става член на нашето семейство, ще трябва да го заобичам — и с кисела гримаса добави: — Въпреки че той наистина обявява ипотека за просрочване.

— Лиза, Паркър мрази твоите банкерски шеги и ти знаеш това. Сега, когато сме сгодени, не би ли спряла да се заяждаш с него?

— Ще се опитам — обеща тя. — Никакво заяждане и никакви банкерски майтапи.

— И няма да го наричаш повече „Дрисдейл“, нали?

— Няма да гледам и „Бевърли Хилбилиз“.

— Благодаря — отвърна Мередит и стана. Лиза рязко се обърна и изведнъж се зае да оправя гънките на един топ червено кадифе. — Има ли нещо, което да не е наред?

— Той знае ли за… за другото нещо, за твоята „венчавка“?

— Знае. Паркър беше мил и прояви разбиране — започна тя, после внезапно млъкна, след като зазвъняха серия звънци по системата от високоговорителите в магазина. Купувачите бяха свикнали да ги чуват и не им обръщаха внимание, но всеки началник на отдел в магазина имаше свой код и този, за когото беше предназначен сигналът, трябваше да му отговори възможно най-бързо. Мередит се заслуша: две кратки позвънявания, пауза, след това още един звън.

— Това е моят пейджър — изрече с въздишка и се изправи. — Трябва да тръгвам. След един час има заседание на съвета, а трябва да се подготвя по още някои бележки.

— Прати ги по дяволите! — каза приятелката й и бързо пропълзя обратно под масата.

Мередит отиде до телефона, окачен на стената до вратата, и се обади на телефонистката на магазина.

— Мередит Банкрофт е. Току-що ме повикахте.

— Да, госпожице Банкрофт — отговори операторката. — Господин Брейдън от охраната пита дали бихте могли да отидете в кабинета му колкото е възможно по-скоро. Каза да ви предам, че е важно.