Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 50

С ръка на желязната порта, Филип стоеше и гледаше живописната малка вила, в която Каролин Едуардс Банкрофт живееше вече тридесет години. Кацнала високо горе на скалист хълм, тя беше с изглед към искрящото пристанище в подножието, където корабът му беше акостирал рано тази сутрин. Цветя растяха в грижливо поддържани лехи и се къпеха в слънчевата светлина на късния следобед. Красота и спокойствие лъхаха от това място. В един момент той се запита би ли могла неговата бивша съпруга и филмова звезда да бъде щастлива точно тук — в това относително усамотено кътче.

Къщата й беше подарена от Доминик Артуро, италианеца, с когото беше имала връзка, преди да се оженят. Предполагаше, че Каролин е разпределила всеки цент, получен съгласно бракоразводното решение, в противен случай не би могла да си позволи да живее сама тук. Големият пакет акции, който тя притежаваше в „Банкрофт и компания“, й носеше дивиденти, но на нея й беше забранено да го продава или прехвърля на когото и да било, освен на него самия. Освен това всичко, което можеше да направи със своя пакет, беше да упражни правото си на глас чрез своите дялове и тя винаги гласуваше според препоръките от Борда на директорите.

Филип свали ръката си от черната желязна врата. Не беше възнамерявал да дойде тук, докато оная глупава жена от капитанската маса не го беше попитала ще посети ли бившата си съпруга. Освен това вече беше на възраст и не знаеше колко още му остава… Май не беше лоша идеята да се помири с жената, която някога беше обичал. Беше прелюбодейка и я беше наказал, като я държеше настрани от собствената й дъщеря. Навремето това му изглеждаше справедливо, но сега, когато беше изправен пред смъртта, изглеждаше малко… зловещо. Може би.

Реши да не влиза в двора и да не чука на вратата. Знаеше колко суетна беше и че нейното самочувствие ще бъде силно накърнено, ако разбере, че той е видял как живее. В случаите, когато се беше сещал за Каролин през последните три десетилетия, винаги си беше представял, че изглежда красива и че участва в същия социален водовъртеж, в който обожаваше да се движи преди женитбата им. Но жената, която обитаваше това място, със сигурност се беше превърнала в отшелник, без да има какво друго да прави, освен да се залъгва със съзерцаване на пристигащите кораби или с пазаруване в близкото селце.

Отпуснал рамене от странно отчаяние за отколешни мечти и разбит живот, Филип пристъпи към тясната пътечка, която се виеше по хълма надолу към пристанището.

— Изминал си толкова път само за да си обърнеш гърба ли, Филип? — чу един незабравим глас.

Извърна глава и видя Каролин, застанала неподвижно под едно дърво, с кошница цветя.

Тръгна към него с грациозна походка. Русата й коса беше скрита под селска кърпа, която определено й отиваше, и не носеше никакъв грим. Когато се приближи, Филип видя колко е остаряла, но по някакъв начин изглеждаше по-хубава. Неспокойствието беше изчезнало от лицето й. Сега то беше спокойно и ведро, каквото никога не го беше виждал на младини. Странно, сега тя му напомняше Мередит повече, отколкото когато беше на възрастта на дъщеря им. И все още имаше фантастични крака.

Погледна я втренчено и сърцето му заби малко по-силно. Не можа да се сети какво да каже и това го накара да се чувства неловко.

— Изглеждаш по-възрастна — изтърси той без заобикалки.

Отговори му с лек незлоблив смях.

— Колко мило от твоя страна.

— Така се случи, че попаднах на това място — той кимна към кораба си в пристанището. В следващия миг разбра колко нелепо звучаха думите му и мислено я наруга, защото явно се забавляваше с неговото объркване.

— Какво те накара да се отдалечиш от магазина? — попита тя, като сложи ръка на портата, но не я отвори.

— Взех си отпуска. Имам проблеми със сърцето.

— Зная, че си бил болен. Все още чета чикагски вестници.

— Мога ли да вляза? — попита Филип и изведнъж си спомни, че като нея винаги беше имало мъже. — Или очакваш някого? — добави саркастично.

— Когато всичко и всеки друг на света е променен — отбеляза тя сухо, — само ти си оставаш същият — ревнив и мнителен както винаги — отвори вратата и той я последва по пътечката, като вече съжаляваше, че беше дошъл.

Подовата настилка на вилата беше от камък, покрита с килим в светли тонове, и украсена с огромни саксии с цветя от нейната градина. Покани го да седне в малката стая, която служеше за всекидневна и хол.

— Ще пийнеш ли нещо? — той кимна, но вместо да седне, се приближи до големия прозорец, който гледаше към пристанището. Остана там, докато не се принуди да се обърне и поеме чашата вино, която Каролин му подаде.

— Как се справяш? — попита я той неуверено.

— Много добре, благодаря.

— Изненадан съм, че Артуро не е могъл да ти осигури нещо по-добро от това. Домът ти е малко по-голям от бунгало — тя не отговори и това го предизвика да спомене последния й любовник, заради когото се бяха развели.

— Спиърсън никога не е постигал нищо съществено, беше ли ти известно това, Каролин? Той все още си изкарва прехраната с дресура на коне и уроци по езда.

Невероятно, но тя се усмихна на думите му, обърна се и си наля чаша вино. Мълчаливо отпи глътка, а големите й сини очи го изучаваха. Хванат натясно, Филип се чувстваше глупаво и я загледа втренчено.

— Разбира се, че си все същият — отбеляза тя тихо след дълго мълчание. — Навярно ще изброиш поне дузина мои въображаеми изневери. Явно все още те безпокоят след цели тридесет години…

Филип въздъхна.

— Съжалявам. Не зная защо се нахвърлих така срещу тебе. Това, което правиш, не е моя работа.

Усмихна му се по същия искрен и добросърдечен начин, който го притесняваше.

— Нахвърли се върху мене — отвърна тя, — защото все още не си наясно с истината, нали?

— Коя истина?

— Денис Спиърсън не разби нашия брак, Филип, нито пък Доминик. Ти го направи — очите му засвяткаха сърдито и тя поклати глава: — Не можеше да не го направиш. Ти си като малко момче, което до смърт се страхува да не би някой да му вземе нещо или отнеме някого и което не може да понесе страха и несигурността, че това може да се случи. Ти взимаш нещата в свои ръце и го предизвикваш — така че после да превъзмогваш болката от случилото се. Започваш, като поставяш ограничения на хората, които обичаш — ограничения, които те не могат да понасят, и когато накрая нарушат дори едно, се чувстваш предаден и побесняваш. Тогава си отмъщаваш на тях — на същите хора, които си принудил да те наранят. И тъй като всъщност не си момченце, а голям човек с много пари и власт, отмъщението ти срещу въображаемите нарушители е ужасно. Баща ти постъпи по същия начин и с тебе.

— Откъде измъкна тая психологическа трактовка? От някой тип, с когото си имала връзка ли? — попита той.

— Просто прочетох много книги, за да се опитам да те разбера що за човек си — отговори тя и сведе очи.

— И искаш да повярвам, че това се е случило с нашия брак? Че ти си била невинна, а аз съм бил неразумно ревнив и властен?

— Ще се радвам да ти разкажа цялата истина, ако смяташ, че си достатъчно здрав, за да я чуеш.

Филип се намръщи, раздразнен от непоклатимото й спокойствие и миловидната й усмивка. На двадесет беше чаровна, на петдесет имаше леки бръчици около очите и няколко по челото. Лицето й изразяваше характер и това я правеше по-привлекателна. И доста обезоръжаваща.

— Опитай се да кажеш истината — предложи й той.

— Добре — отвърна и се приближи до него. — Нека видим дали вече си достатъчно пораснал и поумнял, за да повярваш, когато чуеш. Имам чувството, че ще разбереш.

Филип беше решил за себе си противното.

— Защо е всичко това?

— Защото — отговори тя, като се облегна на прозореца — ще разбереш, че няма да спечеля или загубя абсолютно нищо, като ти кажа истината, нали?

— Предполагам, че си права?

— Тогава ето истината — започна тя спокойно. — Когато се срещнахме, бях напълно заслепена от тебе. Ти не беше холивудски глупак, не беше като нито един от мъжете, които бях познавала дотогава. Притежаваше възпитание, класа и стил. Влюбих се в тебе на втората ни среща, Филип — изненада и недоверие преминаха през лицето му, но тя решително продължи нататък: — Толкова бях влюбена и изпълнена с несигурност и чувство за малоценност, че от страх да не направя някоя грешка едва можех да дишам, когато бяхме заедно. Вместо да ти разкрия истината за моя произход и за мъжете, с които бях спала, аз ти разказах същата история, която студиото беше сътворило за мене и произхода ми. Излъгах те, че съм отраснала в дом за сираци и че съм имала само една любовна връзка.

След като той замълча, тя си пое дъх и продължи:

— Истината е, че майка ми е била курва, която не е имала представа кой е баща ми, и че аз избягах, когато бях на петнадесет години. Отидох с автобус до Лос Анжелос и получих работа в евтин ресторант, където ме откри един човек, който работеше като куриер за филмова компания. Прослушаха ме. Не можех да играя, но бях фотогенична, така че ме назначиха в някаква модна агенция и започнах да си изкарвам хляба с реклами за списанията. Междувременно се записах в театрална школа и получих някои малки роли във филми, след като ме прослушваха, разбира се, в нечие легло. После получих някои по-добри роли. И тогава те срещнах.

Той повдигна рамене и отбеляза:

— Всичко ми е известно, Каролин. Бях разузнал нещата около тебе близо година преди да подам молба за развод. Не ми казваш нищо ново.

— Още не съм ти казала истината. По времето, когато те срещнах, бях придобила някаква гордост и увереност и повече не лягах с мъжете само защото бях отчаяна или твърде слаба, за да кажа „не“.

— Правеше го, защото ти харесваше! И не с един, а със стотици!

— Не стотици — поправи го тя с тъжна усмивка, — но с много мъже. Беше просто… просто нещо, което и ти правиш. Беше част от бизнеса, като ръкуването между мъжете.

Той измърмори презрително, но тя не му обърна внимание.

— И тогава те срещнах и се влюбих, и за пръв път в живота си се засрамих от това, което бях и което бях правила. Разбира се, това беше безнадеждно начинание.

— Безнадеждно — съгласи се той веднага.

Очите й бяха мили, гласът й — пропит с искреност.

— Прав си. Но каквото можех да направя, направих — опитах се поне да променя настоящето. Филип, нито един друг мъж, освен тебе не ме е докосвал от деня, в който те срещнах.

— Не ти вярвам.

Каролин само се усмихна и поклати глава.

— Трябва да ми повярваш, защото ти вече се съгласи, че аз нищо не печеля и нищо не губя, за да те лъжа. Каква причина бих могла да имам, за да скромнича така? Това е тъжната истина — продължи. — Аз всъщност си помислих, че можех да изкупя миналото си, като запазя чисто настоящето си. Мередит е твоя дъщеря, Филип. Зная, ти смяташе, че тя е или от Доминик, или от Денис Спиърсън, но уроците по езда са всичко, което ми е дал Денис. Исках хората от твоя кръг да ме приемат — а всички жени от обкръжението ти знаеха да яздят, — затова изчезвах, за да взимам уроци при Спиърсън.

— Това е лъжата, която твърдеше тогава.

— Не, любов моя — каза тя, без да се замисля. — Това беше голата истина. Не претендирам, че не съм имала нищо общо с Доминик Артуро, преди да те срещна. Той ми даде тази къща като начин да изкупи оня глупав пиянски номер, който ти го хвана да разиграва с мене.

— Не беше номер! — изсъска Филип. — Той беше в нашето легло, когато се върнах един ден по-рано от командировка.

— Аз не бях с него в леглото! — отвърна тя.

— Не ти вярвам — настояваше той. — Изчезваше и при Спиърсън, когато къщата беше пълна с гости, и всички шушукаха за твоето отсъствие.

За негова изненада тя се изсмя на това — тъжен, горчив смях — и продължи:

— Не е ли ирония на съдбата, че никога не ме хвана в лъжите за миналото ми? Всички повярваха на приказката, че съм била сираче, и любовните връзки, които наистина бях имала, преди да се оженим, никога не излязоха наяве — поклати глава и гъстата й коса проблесна на залязващото слънце. — Спасих се, когато бях виновна, но когато наистина бях невинна, ти непрекъснато ме обвиняваше. Това справедливо ли е, как мислиш?

Филип беше занемял, неспособен да й повярва, неспособен и напълно да се съмнява в нея. Потресе го не толкова това, което му беше разказала за своята невинност, а нейното отношение към събитията в живота й. Бе приела съдбата си без следа от озлобление, с откровеност и честност, които се четяха в тия нейни очи.

— Знаеш ли защо се омъжих за тебе, Филип?

— Предполагам, искаше финансова сигурност и социален престиж, които можех да ти предложа.

— Подценяваш се. Вече ти казах, че бях заслепена от това как изглеждаше и от възпитанието ти, бях влюбена в тебе, но никога нямаше да се омъжа за тебе, ако нямаше още едно важно нещо.

— Какво беше то? — попита Филип неочаквано за самия себе си.

— Вярвах — призна тя сериозно, — наистина вярвах, че аз също притежавам нещо, което можех да ти предложа, нещо, от което ти се нуждаеше. Знаеш ли какво беше то?

— Не мога да си представя.

— Мислех си, че бих могла да те науча да се смееш и да се наслаждаваш на живота.

Настъпи мълчание. После тя го погледна през гъстите си мигли и със закачлива нотка в гласа си го попита:

— Научи ли се някога да се смееш, любими?

— Не ме наричай така! — извика Филип, но гърдите му се изпълниха с вълнение, каквото не искаше да изпита и каквото не беше изпитвал от десетки години. Остави празната си чаша на масата и заяви: — Трябва да тръгвам.

Тя кимна.

— Съжалението е ужасен товар. Колкото по-скоро избягаш оттук, толкова по-скоро ще можеш да се убедиш, че всъщност си бил прав преди тридесет години. Но ако останеш, кой знае какво би се случило?

— Нищо не би се случило! — отсече той, имайки предвид да легне с нея, и напълно стъписан от факта, че тази мисъл би могла да му хрумне.

— Довиждане — каза тя тихо. — Бих те помолила да предадеш моята любов на Мередит, но няма да го направиш, нали?

— Не.

— Тя не се нуждае от нея — отбеляза Каролин с мила усмивка. — От всичко, което съм прочела за нея, тя е забележителна. И — добави гордо — дали ти харесва или не, у нея има частица от мене. Тя знае как да се смее.

Филип я погледна объркан.

— Какво искаш да кажеш с това, че нещо си прочела за нея? За какво говориш?

Каролин посочи с глава купчината чикагски вестници и с гърлен глас продължи:

— Имах предвид начина, по който се оправя: омъжена за Матю Фаръл и сгодена за Паркър Рейнолдс.

— Откъде, по дяволите, знаеш за това? — избухна Филип с изстинало и пребледняло лице.

— Пише го навсякъде — започна тя, но после замълча, като видя как той отиде до купчината вестници и ги сграбчи. Цялото му тяло като че ли се тресеше от ярост, докато поглъщаше новините за ареста на Станислав Спижалски, после впи обезумял поглед в снимките на Мередит, Мат и Паркър, поместени на първата страница. Хвърли вестника долу и взе следващия, който съдържаше извадки от съвместната пресконференция на тримата и снимка на Фаръл, който й се усмихваше. Друг вестник беше отворен на статия за заплаха от бомба в магазина в Ню Орлийнс.

— Преди единадесет години той ме предупреди какво ще направи — каза Филип шепнешком по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Предупреди ме и го направи! — вдигна поглед към Каролин, а очите му свирепо блестяха. — Къде е най-близкият телефон?