Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 10

— Къде е Мередит? — Мат попита Джули на следващия ден, след като се върна от работа.

Тя вдигна глава от масата в трапезарията, където пишеше домашните си.

— Отиде да поязди. Каза, че ще си дойде, преди да се прибереш вкъщи, но ти се връщаш два часа по-рано — и с усмивка добави: — Чудя се какво ли ще бъде привличането този път.

— Хлапачка! — Брат й я дръпна за черната коса и се отправи към задната врата.

Вчера Мередит му беше казала, че обича да язди, ето защо той извика съседа им сутринта и уреди с него да му предостави един от конете на Дейл.

Мат прекоси двора и мина покрай обраслата с бурени зеленчукова градина на майка си, докато оглеждаше полето и търсеше някаква следа от Мередит. Почти беше стигнал до оградата, когато я съзря да се приближава, а от гледката го полазиха тръпки. Конят бягаше в плавен галоп, а Мередит се беше прилепила към врата му, с коси, веещи се над раменете. Като наближи, той разбра, че щеше да обърне коня и да отиде към техния хамбар. Мат също се упъти натам. Не я изпускаше от очи, докато пулсът му се успокои и страхът му намаля. Тя яздеше като аристократка, каквато и беше — леко и красиво.

— Здрасти! — провикна се тя със зачервено и светнало лице, докато спираше коня близо до купа изгнило сено. — Ще трябва да го поохладя — каза, докато Мат се пресягаше да хване юздата. И тогава всичко стана мигновено: той настъпи едно старо гребло точно когато Мередит сваляше крак от гърба на коня; дръжката на греблото се вдигна нагоре и удари коня по носа. Разяреното животно изцвили и се изправи на задните си крака. Мат изпусна юздата и безуспешно се опита да сграбчи Мередит, която се приземи по гръб върху сеното, а оттам се свлече на земята.

— По дяволите! — избухна той, клекна и я хвана за раменете. — Удари ли се?

Купата сено беше омекотила падането и тя само беше уплашена до смърт и объркана от това, което се беше случило.

— Дали съм се ударила ли? — попита с комичен израз на лицето, докато се изправяше на крака. — Гордостта ми е по-накърнена, отколкото аз съм наранена. Тя е срината, унищожена…

Гледаше я със загрижено присвити очи.

— Ами детето?

Младата жена спря да отупва сеното и мръсотията по дънките, взети на заем от Джули.

— Мат — информира го тя, като задържа ръцете си на дъното на панталоните си, — това тук не е мястото, където се намира детето.

Той я погледна смутено.

— Така ли?

Няколко минути Мередит седеше доволна, наблюдавайки го как успокоява коня. После изведнъж си спомни нещо и се усмихна:

— Днес довърших плетенето на твоя пуловер.

Той се сепна и се втренчи невярващ в нея.

— Ти… си изплела това дълго въже за пуловер ли? За мене?

— Разбира се, че не — заяви тя, мъчейки се да изглежда засегната.

— Това дълго нещо беше само за опит. Аз направих истински пуловер, дреха, въпреки че не е съвсем пуловер. Искаш ли да го видиш?

Малко по-късно тя донесе набодена на куката й за плетене една пухкава бежова дреха плюс кълбото прежда от вчера.

Мат току-що излизаше от хамбара и двамата се сблъскаха близо до купата сено.

— Ето го — обяви младата жена и измъкна всичко иззад гърба си. — Какво ще кажеш?

С нескрит ужас той погледна ръцете й, след това пуловера, после вдигна очи към невинното й лице. Стоеше занемял и впечатлен, трогнат от това, което беше направила за него. Мередит се почувства малко неловко от скроената шега.

— Чудесен е! Мислиш ли, че ще ми стане?

Беше сигурна, че ще му е по мярка. Беше проверила дрехите му в чекмеджетата, за да се увери, че ще купи точния размер. Когато донесе този пуловер вкъщи, внимателно беше махнала всички етикети.

— Така мисля.

— Нека да го пробвам.

— Точно тук ли? — попита тя и когато той кимна, издърпа куката, мъчейки се да потисне чувството за вина. Бавно и с безкрайно внимание той го пое от ръцете й и го облече.

— Как изглеждам? — попита, сложил ръце върху хълбоците си и леко разкрачил крака.

Изглеждаше чудесно — широкоплещест, с тесен таз, красив и фатално секси, дори в избелелите си дънки и евтиния пуловер.

— Харесва ми, защото самата ти си го направила за мене.

— Мат — започна тя плахо, готова да признае.

— Да?

— За пуловера…

— Не, любима — прекъсна я, — не се извинявай, защото ти просто нямаше достатъчно време, за да ми изплетеш няколко. Утре можеш да направиш това.

Мередит застина, опиянена от приятната тръпка, полазила я от главата до петите, когато чу да я нарича „любима“. Той грабна една пръчка от земята и закачливо тръгна към нея, а Мередит започна да отстъпва, като се смееше.

— Само да си посмял! — кискаше се тя и отстъпваше към хамбара. Когато се оказа притисната до стената, Мат я хвана и я придърпа към себе си.

Зачервила бузи, с искрящи от смях очи, тя го погледна в упор.

— И сега като ме хвана, какво ще правиш с мене?

— Ето това е въпрос — отговори той с дрезгав глас. Вперил поглед в устните й, наведе глава и чувствено започна да я целува. Мередит забрави, че посред бял ден стояха на открито пред къщата, и обви с ръка врата му. В момента, в който той повдигна глава, и двамата дишаха учестено.

Мат пое дълбоко въздух и отметна главата си назад, усещайки инстинктивно, че точно сега беше идеалният момент да я подтикне да тръгне с него за Южна Америка. Позамисли се как да го направи, защото ужасно се страхуваше да не му откаже. И реши да наклони везните в своя полза, като приложи някаква форма на принуда.

— Мисля, че е дошло времето за нашия разговор — заяви той. — Когато се съгласих да се оженим, ти казах, че може би ще имам някои претенции. Тогава не знаех какви. Сега вече знам.

— И какви са те?

— Искам да дойдеш с мене в Южна Америка.

Разкъсвана от изненадата, от върховното удоволствие от неговото предложение и занемяла от ултимативния му тон, тя отговори:

— Бих искала да разбера нещо. Твърдиш, че бракът няма да се състои, ако не се съглася с това, за което ме молиш ли?

— По-добре отговори на моя въпрос, преди аз да отговоря на твоя.

— Искаш да замина с тебе за Южна Америка ли?

Той кимна.

— Говорих днес със Сомърс! Каза, че жилищата и медицинското обслужване били прилични. Трябва да ги видя сам, за да съм сигурен. Ако са приемливи, настоявам да дойдеш при мене.

— Не мисля, че предложението е много честно — отговори тя.

— За момента това е най-доброто, което мога да направя.

— Май не се представяш много добре — отвърна Мередит, като се опитваше да скрие усмивката си. — Получавам съпруг, бебе, къща, плюс вълнението да замина за Южна Америка. Ти получаваш съпруга, която вероятно ще сготви ризите ти, ще колоса храната ти и ще постави на погрешно място…

Избухна в неудържим смях, когато ръката му подпря гърба й, но Мат не се смееше. Той я погледна възхитен и я притегли плътно до гърдите си.

Джули стоеше на прозореца в кухнята и наблюдаваше как брат й целуна Мередит, а след това неохотно я пусна. Когато тя пристъпи встрани, той застана с ръце на хълбоците си, гледаше я и се усмихваше.

— Татко — обърна се към баща си, — Мат е влюбен.

— Господ да му е на помощ, ако е така.

Тя го изгледа изненадана.

— Не харесваш ли Мередит?

— Видях я как погледна къщата в мига, в който влезе тук. Отвисоко.

Лицето на момичето помръкна, но после тръсна глава.

— Беше уплашена тогава. Мога да твърдя, че беше така.

— Мат е онзи, който трябва да се страхува. Ако не успее да постигне това, което е замислил, тя ще го зареже заради някое богато копеле и той ще увисне без нищо. Дори няма да има право да вижда внучето ми.

— Не вярвам.

— Той няма шанс да бъде щастлив с нея дори едно на един милион — отсече Патрик сухо. — Знаеш ли какво значи за един мъж да обича съпругата си и да иска да й осигури най-доброто от всичко — или най-малкото по-добро от онова, което е имала, преди да се омъжи за него, и след това да не може да го направи? Представяш ли си как ще се чувства той, като се гледа всеки ден в огледалото и разбира, че се проваля?

— Мислиш си за мама — отвърна Джули. — Но тя никога не е смятала, че си се провалил. Сто пъти ни е казвала колко щастлива си я направил.

— По-добре да я бях направил по-малко щастлива, но да я бях опазил за по-дълго време жива — заяви той тъжно и се обърна да излезе.

Погрешната му логика и признаците на депресия не убягнаха от дъщеря му. Тя знаеше, че двойната смяна през тази седмица го изтощава много, така както й беше известно, че може би още утре той щеше да се напие до забрава.

— Мама живя пет години повече, отколкото бяха казали лекарите — припомни му Джули. — И ако Мат иска Мередит да остане при него, то той ще намери начин да го постигне. Той е като мама. Бори се.

Патрик Фаръл се обърна и погледна дъщеря си с тъжна усмивка.

— Това намек ли беше да се преборя с изкушението?

— Не — отговори му, — по този начин те моля да престанеш да се самообвиняваш, защото ти просто не можеше нищо повече да направиш. Мама се бореше упорито и ти, и Мат се борехте заедно с нея. Вие двамата изплатихте последните сметки от болницата през това лято. Не мислиш ли, че е време да забравиш?

Той се пресегна и повдигна брадичката й.

— Някои усещат любовта със сърцата си, Джули. Някои усещат всичко до дъното на душата си. Ние сме от типа хора, които не можем да забравим — махна с ръка, погледна през прозореца, а лицето му придоби сурово изражение. — Заради Мат се моля на Бога той да не е от този тип. Има големи планове за бъдещето, което ще предполага саможертви, а това момиче никога през живота си не е правило саможертва. Няма да има куража да бъде до него, ще изчезне в минутата, в която нещата загрубеят.

Мередит стоеше до вратата, прикована от това, което го беше чула да казва. Той се обърна да излезе и те се озоваха очи в очи. Патрик се смути малко, но заяви:

— Ти чу всичко Мередит, съжалявам. Все още мисля така.

Беше засегната и той го виждаше. Но го погледна право в очите и с чувство за лично достойнство тихо отвърна:

— Надявам се, че ще бъдете също толкова нетърпелив един ден да признаете, че сте сгрешили по отношение на мене, господин Фаръл.

После се обърна и се отправи към стълбите, оставяйки го занемял да гледа след нея.

Джули се обади:

— Ти наистина я огорчи, татко.

Патрик я погледна намръщено. Когато тръгваше за работа обаче, той се спря и погледна към стълбите. В същия миг Мередит се канеше да слезе надолу, но се поколеба дали да продължи и спря на горното стъпало.

— Ако ми докажеш, че греша, Мередит, ще ме направиш много щастлив.

Беше плах опит за примирие и тя го прие, като кимна с глава.

— Носиш моето внуче — добави. — Бих искал да го виждам да расте с двама родители, които все още ще са женени един за друг и когато то завършва колеж.

— Същото бих желала и аз, господин Фаръл.

Слаба усмивка се появи на устните му.