Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 5

Рано на следващата сутрин Фенуик откара Лиза вкъщи, а Мередит слезе в трапезарията, където баща й четеше вестник и я чакаше да закусват заедно. Тя го поздрави и започна кампанията си.

— Нали винаги си казвал, че доброто образование е много важно?

След като той кимна разсеяно, тя продължи:

— Не твърдеше ли също, че преподавателите в някои от държавните висши училища са слабо подготвени и неподходящи?

— Да — отговори той.

— И нали ти ми каза, че тръстът на фамилия Банкрофт е направил дарение на „Бенсънхърст“ за десетилетия?

— М-м — промърмори баща й и обърна следващата страница.

— Е — продължи Мередит, опитвайки се да овладее растящата си възбуда, — в училището „Свети Стефан“ има една ученичка — чудесно момиче, от почтено семейство. Тя е много умна и талантлива. Иска да стане дизайнер по интериора, но ще трябва да отиде в „Кемерлинг Хай“, защото родителите й не могат да си позволят да я изпратят в по-добро училище. Това не е ли тъжно?

— М-м — пак измърмори той, мръщейки се на една статия за Ричард Дейли. Демократите не бяха сред предпочитаните от него хора.

— Ти не би ли казал, че е трагично толкова много талант, интелигентност и амбиция да отидат на вятъра?

Баща й вдигна поглед от вестника и я погледна учудено. На четиридесет и две години той изглеждаше привлекателен, елегантен мъж, с проницателни сини очи и посивяваща на слепоочията кестенява коса.

— Какво по-точно предлагаш, Мередит?

— Стипендия. Ако „Бенсънхърст“ не предложат такава, ти можеш настояваш с част от дарените им от тръста пари да отпуснат една стипендия.

— И също бих могъл да уточня, че тази стипендия трябва да бъде предоставена на момичето, за което говориш?

— Да.

— Разбирам.

— Никога няма да намериш човек, който да заслужава повече — продължи тя нетърпеливо. — А ако не направим нещо за Лиза, най-вероятно един ден ще стигне до социални помощи.

Споменаването на тези две думи гарантираше негативната реакция на баща й. На Мередит й се искаше да му разкаже повече Лиза и за това колко много означава за нея тяхното приятелство, но нещо я накара да не го прави. В миналото баща й така силно я закриляше, че нямаше нито едно дете, което да отговаря на изискванията му за нейна приятелка. Той би бил по-склонен да прецени, че Лиза в много по-голяма степен заслужава стипендия, отколкото да й бъде приятелка.

— Напомняш ми за баба ти Банкрофт — отбеляза той замислено след малко. — Тя често пъти лично се интересуваше от някои умни, но с по-малко късмет хора.

Обзе я чувство на вина, защото нейният интерес към Лиза беше колкото благороден, толкова и егоистичен, но следващите му думи я накараха да забрави за това:

— Обади се утре на секретарката ми. Дай й всичката информация, която имаш за това момиче, и я помоли да ми напомни да се обадя в „Бенсънхърст“.

През следващите няколко седмици, силно притеснена, Мередит очакваше отговора. Боеше се да каже на Лиза какво се опитваше постигне, защото не искаше да я разочарова, и все пак не можеше да повярва, че от „Бенсънхърст“ биха отказали да уважат искането на баща й. Сега изпращаха американските момичета да учат в Швейцария и Франция, а не във Върмонт, и не в „Бенсънхърст“ с неговите проветриви каменни спални помещения, претрупана учебна програма и строги правилници. Със сигурност училището не беше препълнено както някога, ето защо нямаше да поемат риска да обидят баща й.

След една седмица от „Бенсънхърст“ пристигна писмо. Мередит възбудено се въртеше около стола на баща си, докато го четеше.

— Пише — каза й той накрая, — че отпускат стипендия на госпожица Понтини въз основа на изявените й постижения в учението и препоръката на семейство Банкрофт — тя нададе неприличен за една дама радостен вик, с което си спечели вледеняващия поглед на баща си, преди той да продължи: — Стипендията включва учебната такса, квартирата и храната. Ще трябва да си осигури пътните до Върмонт и джобни пари, докато е в училище.

Прехапа устни. Не беше помислила за стойността на самолетния билет до Върмонт или пък за джобните пари, но след като беше успяла дотук, беше сигурна, че можеше да измисли и нещо друго. Навярно би могла да убеди баща си да отидат дотам с кола, тогава Лиза можеше да пътува с тях.

На следващия ден занесе в училище всички брошури от „Бенсънхърст“ заедно с писмото за стипендията. Денят й се стори дълъг като седмица, но накрая седеше на кухненската маса у Понтини, а майката на Лиза сновеше наоколо, предлагайки й италиански сладки.

— Прекалено слаба си, като Лиза — нареждаше госпожа Понтини и тя послушно отхапа от курабийката, отвори ученическата си чанта и сложи брошурите от „Бенсънхърст“ на масата.

Чувствайки се малко неловко в ролята на филантропка, въодушевено разказа за „Бенсънхърст“ и Върмонт, за пътуването дотам и съобщи, че на Лиза й е отпусната стипендия. За секунда настъпи дълбоко мълчание, очевидно и госпожа Понтини, и дъщеря й не можеха да възприемат последната част от казаното.

Лиза бавно стана.

— Какво съм аз — избухна яростно, — твоята нова благотворителност ли? Коя, по дяволите, си мислиш, че си?

Изхвърча през задната врата и момичето се спусна след нея.

— Лиза, само исках да помогна!

— Да помогнеш ли? Какво те кара да мислиш, че бих искала да ходя на училище с тълпа богати сноби като тебе, които ще гледат на мене като на благотворителен случай? Мога да си го представя: едно училище, пълно с разглезени кучки, които се жалват, че едва изкарват месеца с по хиляда долара издръжка, изпратена им от татковците…

— Там никой няма да знае, че си със стипендия, освен ако ти самата не им кажеш — започна, после пребледня, сърдита от обидата. — Не знаех, че ме смяташ за „богата снобка“ или „разглезена… разглезена кучка“.

— Чуй се само! Ти дори не можеш да произнесеш думата кучка, без да се запънеш. Толкова си превзета и високомерна!

— Ти си снобката, Лиза, а не аз — прекъсна я Мередит. — Свеждаш всичко само до парите. Няма нужда да се безпокоиш дали ще се приспособиш към „Бенсънхърст“. Аз съм тази, която не става за никъде, а не ти — довърши спокойно и с достойнство, после се обърна и си тръгна.

Фенуик я чакаше пред дома на Понтини. Мередит седна на предната седалка. Имаше нещо нередно при нея, разсъждаваше тя — вещо, което отблъскваше хората, независимо от тяхната класова принадлежност. Не й хрумна, че може би притежаваше нещо специално — финес и чувствителност, което караше другите деца да я мразят и да странят от нея.

На следващия ден по обяд седеше на обичайното си място навън — увила се в палтото си, тя ядеше ябълка и четеше книга. Забеляза Лиза да се приближава към нея.

— Съжалявам за вчера — каза Лиза.

— Няма нищо — отговори й, без да вдига глава. — Забрави го.

— Доста трудно е да забравя, че се държах отвратително с най-хубавия, с най-милия човек, когото някога съм срещала.

Мередит я погледна, после отново наведе глава към книгата. Гласът й беше по-мек, но категоричен:

— Вече няма значение.

Като приседна до нея на каменната пейка, приятелката й продължи:

— Вчера бях зла поради ред егоистични глупави причини. Стана ми мъчно за самата мене, защото ти ми предлагаше тази прекрасна възможност да отида в специално училище, да се почувствам като човек, а и знам, че никога не бих могла да отида там. Искам да кажа, че майка ми има нужда от помощ за по-малките деца и къщата, а дори да нямаше, ще ми трябват пари за пътуването до Върмонт и за някои други неща там.

Никога не си беше давала сметка, че майката на Лиза не можеше или нямаше да се лиши от нея, и си помисли, че беше ужасно нечестно госпожа Понтини да има осем деца и голямата й дъщеря да бъде смятана донякъде за тяхна майка.

— И през ум не ми е минавало, че баща ти и майка ти няма да те пуснат да заминеш — отбеляза тя. — Мислех си, че родителите винаги искат децата им да получат добро образование, ако това е възможно.

— Горе-долу си права — отговори й и Мередит забеляза, че Лиза изглежда така, като че ли щеше да съобщи нещо важно. — Майка ми мисли така. Голяма борба води с баща ми, след като ти си тръгна. Той каза, че едно момиче няма нужда да учи в специални училища, достатъчно му е да се задоми и да има деца. Мама размаха черпака срещу него и му заяви, че бих могла да направя нещо по-добро от това и тогава се започна. Мама извика баба ми, тя се обади на лелите и чичовците ми, те дойдоха вкъщи и скоро всички започнаха събират пари за мене. Това е само заем. Смятам, че ако уча усърдно в „Бенсънхърст“, ще мога да получа стипендия за някой друг колеж след това. После ще си намеря добра работа и ще се разплатя с близките си.

Очите й блестяха. Протегна ръка и стисна Мередит за лакътя.

— Какво ще кажеш — попита кротко, — да знаеш, че си отговорен за нечия съдба? Да знаеш, че си направила така, че да се сбъднат мечтите за мене и мама, и лелите ми…

Неочаквано Мередит почувства парене в очите си.

— Чудесно е да се чувстваш така.

— Мислиш ли, че можем да бъдем в една стая?

Тя кимна, лицето й засия.

Няколко метра встрани групичка момичета погледнаха нагоре и зяпнаха от учудване: Лиза Понтини — новодошлата, и Мередит Банкрофт — най-странната птица в училището, внезапно се бяха изправили, плачеха и се смееха, прегръщаха се и подскачаха от радост.