Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 2

Със свито сърце Мередит се взираше в огледалото, а зад нея госпожа Елис кимаше одобрително. Когато миналата седмица двете заедно пазаруваха, кадифената рокля им се видя като блестящ топаз. Тази вечер цветът й беше металнокафяв. Обувките изглеждаха твърде дамски с ниските си, широки токчета. Момичето знаеше, че вкусът на икономката е твърде дамски, още повече, че и двете бяха задължени да изпълнят указанията на баща й да купят рокля, „подходяща за малко момиче с нейния произход“. Бяха донесли три рокли вкъщи, за да може той да одобри някоя от тях, и тази се оказа единствената, която намери за не толкова „разголена“ или твърде „прозрачна“.

Обикновено Мередит носеше косата си пусната, с път встрани и шнола над ухото, но забележката на Лиза я беше убедила да я вдигне високо, с малки къдрички до ушите и тя намираше, че й стои добре.

— Мередит — чу гласа на баща си, който влезе в стаята, размахвайки няколко билета за опера. — Парк Рейнолдс имаха нужда от още два билета за „Риголето“ и аз му казах, че може да вземе нашите. Би ли ги дала на младия Паркър тази вечер, когато… — вдигна поглед към нея и веднага я смъмри: — Какво си направила с косата си?

— Мислех тази вечер да бъде вдигната.

— Предпочитам да бъде така, както я носиш винаги, Мередит — хвърляйки недоволен поглед към икономката, той каза: — Когато ви наемах на работа, мадам, се споразумяхме, че освен вашите задължения на икономка ще съветвате дъщеря ми по женски въпроси, когато е необходимо. Тази прическа ваша идея ли е?

— Специално помолих госпожа Елис да ми помогне, за да направя косата си по този начин, татко — намеси се момичето, когато жената пребледня и се разтрепери.

— Трябваше да се посъветваш с нея — назидателно отбеляза Филип, — вместо да й казваш как искаш да я направи.

— Разбира се — отговори бързо. Не обичаше да ядосва баща си и да му разваля настроението, защото тогава той я караше да се чувства така, сякаш единствено тя е отговорна за успеха или провала на целия му ден.

— Е, няма нищо страшно — промълви той, като видя, че Мередит се разкайва. — Госпожа Елис може да те среши отново, преди да тръгнеш. Донесох ти нещо, скъпа моя. Огърлица — добави и извади от джоба си плоска, тъмнозелена кадифена кутийка. — Можеш да я сложиш тази вечер, ще отива на роклята ти — докато й говореше, момичето очакваше да види златно синджирче или… — Това са перлите на баба ти Банкрофт — обяви той, а тя трябваше да положи усилие, за да скрие изумлението си, когато пред очите й заблестя дългият наниз от големи перли. — Обърни се да го закопчея.

Двадесет минути по-късно Мередит стоеше пред огледалото, опитвайки се отчаяно да се убеди, че изглежда добре. Косата й отново бе пусната, а перлите й стояха ужасно. Баба й ги беше носила през целия си живот, беше умряла с тях и сега те висяха като оловни тежести върху плоските й гърди.

— Извинете ме, госпожице — гласът на иконома зад вратата я накара да се обърне. — Долу е някаква госпожица Понтини, която твърди, че е ваша съученичка.

Хваната в капана, тя приседна на ръба на леглото, премисляйки, трескаво за някакъв изход от положението, но знаеше, че такъв няма.

— Бихте ли я довели тук, моля.

Минута по-късно Лиза влезе и огледа стаята така, сякаш беше попаднала на някаква странна планета.

— Опитах се да ти се обадя по телефона — каза, — но цял час даваше заето, така че реших да дойда направо тук — млъкна и направи един полукръг, изучавайки всичко наоколо. — На кого са тези купища странни неща?

По всяко друго време това неуместно описание на къщата би накарало Мередит да се разсмее. Сега единственото, което можа да каже тихо, бе:

— На баща ми.

Лицето на Лиза се издължи.

— Така си и помислих, когато човекът, който ми отвори, те нарече „госпожица Мередит“ със същия глас, с който отец Викърс произнася „Света Богородица“ — тя се обърна и тръгна към вратата.

— Почакай! — извика умолително момичето.

— Добре се пошегува. Това наистина беше отвратителен ден — добави Лиза саркастично. — Първо Марио ме разходи с кола и се опита да ме съблече, а когато идвам в къщата на „приятелката“ си, откривам, че ме е правила на глупачка.

— Не, не съм — изплака тя. — Казах ти, че Фенуик ми е баща, защото се страхувах, че истината ще ни раздели.

— О, така ли? — отвърна й с презрителна гримаса. — Ти, малка богаташке, много искаш да бъдеш приятелка с мен, бедната. Обзалагам се, че с твоите богати приятелчета сте се присмивали на майка ми, когато те е канила да ядеш спагети с нас и…

— Стига! — избухна Мередит. — Нищо не разбираш! Аз харесвам родителите ти и искам точно ти да си моя приятелка. Имаш братя и сестри, лели и вуйчовци и всичко друго, което аз искам да имам. Винаги съм го искала. Какво те кара да мислиш, че като живея в тази глупава къща, всичко за мен е чудесно? Видя ли как подейства на самата теб? Повече не искаш да имаш нищо общо с мен — така е било и в училище, откакто се помня. А за твое сведение — завърши — обичам спагети. Обичам къщи като твоята, където хората се смеят и говорят високо!

Тя спря, а гневът по лицето на Лиза се беше сменил със саркастична усмивка.

— Обичаш шум, така ли?

Мередит едва се усмихна.

— Мисля, че да.

— Ами твоите богати приятели?

— Всъщност нямам такива. Искам да кажа, познавам мои връстници, но те учат в едни и същи училища и от години са приятели помежду си. За тях съм чужда и странна.

— Баща ти защо те праща в „Свети Стефан“?

— Смята, че там се изграждат характери. Моята баба и сестра й са учили там.

— Май е голям особняк.

— Вероятно, но намеренията му са добри.

Лиза сви рамене, но гласът й вече звучеше нормално.

— В такъв случай той доста прилича на повечето други бащи — това беше малка отстъпка, но в стаята се възцари тишина. Разделени от голямото царствено легло в стил Луи XIV и огромната социална бездна, двете умни девойки признаха разликата помежду си и се наблюдаваха със смесени чувства на умираща надежда и тревога.

— Мисля, че е по-добре да си вървя — промърмори в един момент Лиза.

Мередит мрачно погледна найлоновата торбичка, която тя носете очевидно с намерението да прекара тук нощта. Повдигна ръка с ням умоляващ жест, после я отпусна, знаейки, че е безсмислено, и вместо това каза:

— Трябва да тръгвам.

— Желая ти приятна вечер.

— Фенуик може да те закара вкъщи, след като ме остави в хотела.

— Мога да си отида и с автобуса — започна Лиза, но забеляза роклята й и извика възмутено: — Кой ти избра роклята? С нея ли ще ходиш на танци?

— Да. Много ли е грозна?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Мисля, че не.

— Е, как би определила ти тази рокля?

Тя сви рамене с мрачно изражение на лицето.

— Знаеш ли какво значи думата повлекана!

Повдигайки вежди, Лиза прехапа устната си, за да не избухне в смях.

— След като знаеш, че е грозна, защо си я купила?

— Баща ми я харесва.

— Има направо отвратителен вкус.

— Не трябва да употребяваш думи като отвратителен — каза й тихо, знаейки, че е права за грозната рокля. — Правят те груба и жестока, а ти не си такава, наистина. Аз не зная как да се обличам и как да се среша, но зная как да говоря.

Лиза я гледаше с отворена уста и тогава стана нещо — нежното обвързване на две коренно различни души. Лека усмивка се появи в бадемовите очи на Лиза, тя наклони глава настрана, разучавайки замислено роклята.

— Дръпни малко ръкавите, да видим това ще помогне ли — внезапно започна да дава нареждания.

— Косата ти изглежда отвра… ужасно — поправи се и после се заоглежда, докато погледът й попадна на букет копринени цветя върху едно шкафче.

— Едно цвете в косите ти би могло да помогне.

С инстинкта на своите предшественици Банкрофт Мередит усети, че победата е в нейните ръце, и сега беше времето да се възползва от преимуществото си.

— Ще останеш ли тук? Връщам се към полунощ и никой няма да ни пречи да си говорим.

Лиза се поколеба, после леко се усмихна.

— Добре — отново насочи вниманието си върху външния вид на Мередит. — Защо си избрала обувки с такива ниски токчета?

— Не ме правят висока.

— Височината е на мода, глупачке. Трябва ли да носиш тези перли?

— Баща ми иска.

— Можеш да ги свалиш в колата.

— Ще се почувства ужасно, ако научи.

— Е, няма да му казваш. Ще ти дам моето червило — добави тя. — Ами очилата? Задължително ли трябва да си с тях?

Момичето потисна смеха си.

— Само ако искам да виждам.

Четиридесет и пет минути по-късно бе готова. Лиза беше казала, че има таланта да разкрасява всичко — от хора до помещения, и сега тя й повярва. Коприненото цвете, забодено в косата й, я караше да се чувства по-елегантна. Лекият руж по страните й ги освежаваше. Преизпълнена със самочувствие, тя се усмихна на Лиза.

— Чувствай се свободна, ако искаш, да разкрасиш стаята, докато ме няма.

Тя й показа стиснатите си палци.

— Недей да караш Паркър да те чака.