Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 11

Слънчевата светлина се прокрадваше през щорите и Мередит гледаше отблясъците от нея върху венчалната си халка. Мат я беше сложил на ръката й предишния ден по време на скромната гражданска церемония, извършена от местен съдия и в присъствието на Джули и Патрик като свидетели. В сравнение с пищните църковни венчавки, на които беше ходила, нейната беше кратка и делова, а „меденият месец“, който я последва, прекара в леглото на Мат. Бяха останали сами в къщата и той я държа будна до зори, като я любеше отново и отново.

Мередит си мислеше за всичко това, докато разсеяно триеше пръстена в роклята, която беше заела от Джули. В леглото той винаги й даваше много. Понякога, когато я любеше, тя мечтаеше да му достави същото умопобъркващо удоволствие, но се чувстваше несигурна да поеме инициативата, без той най-напред да я е окуражил под някаква форма. Тревожеше се, защото, изглежда, той даваше повече, отколкото получаваше, но когато навлезеше в разтапящото й се тяло, Мередит забравяше за това. Забравяше за света наоколо.

Тази сутрин той сложи подноса със закуската на нощното шкафче и приседна до нея.

— Събуди се, спяща красавице, и дари този жабок с целувка.

Мередит се засмя.

 

 

Колкото повече се приближаваха към нейната къща и към сблъсъка с баща й, приповдигнатото настроение, което и двамата се опитваха да поддържат, започваше да се изпарява. Мат трябваше да замине за Венецуела след два дни, така че времето им да бъдат заедно изтичаше.

— Ето ни вкъщи — въздъхна тя, няколко минути по-късно, когато навлязоха в алеята за колите. — У дома, милия дом.

— Ако баща ти те обича толкова много, колкото ти мислиш — й каза Мат, нежно подкрепяйки я, докато слизаше от колата, — веднага след като се окопити от шока, ще се опита да го направи наистина такъв дом.

Надяваше се да е прав, защото в противен случай трябваше да живее във фермата, докато Мат го нямаше. А това тя не искаше — не и с Патрик Фаръл.

— Започва се — отрони тя, поемайки дълбоко дъх, докато се изкачваха по стълбите към входната врата. Тъй като се беше обадила днес сутринта и помолила Албърт да предаде на баща й, че ще бъде вкъщи в ранния следобед, предполагаше, че Филип ще я очаква.

Беше права. В мига, в който отвори вратата, той се появи откъм всекидневната. Изглеждаше така, като че ли не беше спал цяла седмица.

— Къде беше, по дяволите? — прогърмя гласът му. Без да забелязва Мат, който стоеше няколко стъпки зад нея, той продължи да беснее: — Искаш да ме побъркаш ли?

— Успокой се за секунда и ще ти обясня — посочи тя към съпруга си.

Той погледна наляво и видя с кого е била дъщеря му.

— Кучи син!

— Не е това, което си мислиш! — извика Мередит. — Ние сме женени!

— Вие сте какво?

Мат отговори на въпроса с безизразен тон:

— Женени!

Само за три секунди Филип Банкрофт стигна до единствената възможна причина, поради която дъщеря му би се омъжила за някого, когото не познаваше. Тя беше бременна.

О, Господи!

Яростният израз на лицето му и болезненият гняв в гласа му я нараниха повече от каквато и да е физическа болка. Но това беше само началото. Яростта беше изместила шока и тъгата. Като се обърна рязко, Филип нареди и на двамата да го последват в кабинета, след това затръшва вратата зад себе си.

Крачеше напред-назад из кабинета си като ранена пантера и всеки път, щом погледнеше Мат, от очите му струеше смъртна омраза. Сякаш минаха часове, а той продължаваше да проклина младия мъж, обвинявайки го за всичко — от отвличане до изнасилване; и още повече подлудяваше от това, че зет му понасяше злобната му тирада с мълчание, здраво стиснал зъби.

Тресяща се от нерви и потънала от срам, Мередит седеше на дивана до Мат, където се бяха любили. Трябваха й няколко минути, за да схване, че в крайна сметка баща й беше разярен не толкова от бременността, колкото от женитбата й за един „амбициозен дегенерат от низшата класа“. Когато речникът му се изчерпа, той се тръшна на стола зад бюрото си и потъна в злокобно мълчание, вперил поглед в Мат, потупвайки по плота с ножа за отваряне на писма.

Очите й пареха от непролети сълзи. Мат бе сгрешил. Това не беше нещо, с което баща й щеше да привикне или да го преживее. Щеше да я изхвърли от живота си така, както беше направил с майка й. Мат все още й беше чужд, а от този ден нататък баща й — също. Нямаше никакъв смисъл да обяснява или защитава съпруга си, защото щом се опиташе да прекъсне тирадата на Филип, той или не я забелязваше, или още повече се вбесяваше.

Като се изправи, с колкото можеше повече достойнство тя заяви:

— Щях да остана тук, докато замина за Южна Америка. Явно това е невъзможно. Ще се кача да си взема някои неща — обърна се към Мат, за да му предложи да я изчака в колата, но Филип я прекъсна с глас, стегнат от напрежение:

— Това е твоят дом и тук ти е мястото. А Фаръл и аз трябва да си поговорим насаме.

На нея не й хареса казаното, но младият мъж й кимна учтиво да върви.

— Поздравления, Фаръл — подигра се Банкрофт с хаплив, саркастичен тон. — Сдоби се с една осемнадесетгодишна бременна, едно момиче, за което животът тепърва започва — живот, който щеше да й даде колежанско образование, пътувания, най-доброто от всичко — пронизвайки го с презрителен поглед, той продължи:

— Знаеш ли защо има клубове като този в Гленмор? Те съществуват, за да защитават нашите семейства, нашите дъщери от такива празнодумци като тебе.

Банкрофт усети, че е разбунил кръвта му със своите забележки и с инстинкта на вампир продължи настървено:

— Мередит е на осемнадесет, а ти й открадна младостта, като направи така, че да забременее и да се омъжи за тебе. Сега искаш да я повлечеш по целия път с тебе — за да мизерства като жена на бачкатор в Южна Америка. Бил съм там и познавам Брадли Сомърс. Зная точно какъв вид сондени операции планира той във Венецуела. Ще трябва да прокарвате пътища през джунглата, за да можете да се доберете до това, което минава за цивилизация там долу — обектите със сондите. Когато падне следващият дъжд, пътеките ще изчезнат. Доставчиците ви закарват и отвеждат с хеликоптери. Там няма телефон, няма климатична инсталация, няма нищо! И тази влажна дяволска дупка ли е мястото, където възнамеряваш да заведеш дъщеря ми!

Когато прие работата, Мат беше наясно с това, че нефтените компании плащат допълнителните 150 000 долара, за да се компенсират някои определени битови лишения. Но той беше убеден, че щеше да отработи нещата за Мередит. Независимо от омразата си към Филип Банкрофт знаеше, че човекът имаше право да иска някаква сигурност за дъщеря си. За пръв път, откакто беше дошъл, проговори:

— Има едно голямо село на сто и двайсет километра…

— Глупости! Това са четири часа път с джип, при положение че прокараната от вас пътека не е изчезнала обратно в джунглата! Това ли е селото, където смяташ да закопаеш дъщеря ми за година и половина? Кога ще я виждаш? Ще работиш по дванадесет часа на смяна, доколкото разбирам.

— Има къщички и на обекта — изтъкна Мат, въпреки подозренията си, които беше споделил с Мередит, че може би не са подходящи. Знаеше, че Банкрофт е прав относно терена и неудобствата. Залагаше на това, че младата му жена може би щеше да намери Венецуела красива и да погледне на кратковременния им престой като на приключение.

— Прекрасен живот й предлагаш — подхвърли Филип с убийствено презрение. — Палатка на обекта или колиба в някое забравено от Бога село, някъде в небитието! Сигурно прикритие имаш Фаръл, обзалагам се. Взе всичко, което можех да предложа, без да си мръднеш и пръста. Чудя се дали имаш съвест? Продаде на дъщеря ми мечтите си в замяна на целия й живот. Е, и тя си имаше мечти, копеле такова! Искаше да учи в колеж. Беше влюбена в едно момче от детинство — син на банкер, който би могъл да й предложи целия свят. Тя си мисли, че не зная за това, но греши. А ти знаеш ли?

Мат стисна зъби, но замълча.

— Кажи ми, откъде взе дрехите, с които е облечена? — без да чака отговор, Филип продължи: — С теб е от няколко дни и дори не изглежда същата! Прилича на човек, който се облича от „Март“. И така, стигаме до следващото — каза Филип с делови тон, — което ни води към нещо, което съм сигурен, е от жизнено значение за тебе: пари. Няма да видиш и един цент от парите на Мередит! Ясно ли се изразявам? — изсъска той. — Вече ограби младостта и мечтите й, но никога няма да се докоснеш и до един неин цент. Контролирам състоянието й за повече от дванадесет години напред. Ако по някаква случайност тогава тя е все още с теб, преди да й ги прехвърля, ще инвестирам всеки проклет цент от тях в неща, които не може нито да продава, нито да търгува в продължение на двадесет и пет години.

След като Мат запази ледено мълчание, той продължи:

— Ако си мислиш, че ще изпадна в съжаление за начина, по който живее с тебе, и ще започна да й отпускам средства, за да направя нещата по-добри за нея и за тебе — не ме познаваш! Мислиш, че си упорит, Фаръл, но ти все още не знаеш какво значи да бъдеш упорит. Пред нищо няма да се спра, за да освободя Мередит от компанията ти, и ако това означава да й разреша да се разхожда облечена в дрипи, боса и бременна, ще го позволя да се случи! Достатъчно ясно ли се изразих дотук?

— Чудесно — подхвърли зет му. — И сега нека да напомня нещо: тук има замесено и дете. Мередит е бременна, така че повечето от това, което казахте, е вече без значение.

— Тя трябваше да отиде в колеж — подметна Филип. — Всички знаят това. Ще я изпратя някъде, където може да роди. Все още има време да се обмисли друга възможност…

Гняв заструи от очите на Мат.

— Нищо не трябва да се случва на детето! — предупреди той с тих глас.

— Чудесно. Щом го искаш, вземи го.

С много повече убеденост, отколкото чувстваше в момента, Мат заяви:

— Това са абсурдни приказки. Мередит иска да остане с мене.

— Разбира се, че иска! Сексът е едно ново за нея изживяване — хвърляйки презрителен поглед към него, Филип добави: — Но не и за тебе, нали?

Бяха като двама души на дуел, но Банкрофт разполагаше с по-острата рапира, а Мат беше в отбранителна позиция.

— Когато заминеш и сексът няма да бъде част от твоята привлекателност, Мередит ще може да размисли по-трезво — заяви баща й убедено. — Тя ще поиска да се сбъднат нейните мечти, а не твоите. Ще пожелае да учи в колеж и да излиза със своите приятели. И така — заключи той, — искам да се споразумеем с тебе и съм склонен да платя хубавичко за това. Ако Мередит е като майка си, бременността изобщо няма да й проличи, докато не влезе в шестия месец. Така че ще има време да преосмисли нещата. Настоявам да запазиш тази женитба и бременността в тайна…

Преди да даде възможност на Филип да си помисли, че го е убедил, Мат каза кратко:

— Тя вече е решила да постъпи така, докато стане време да дойде при мене в Южна Америка.

Удоволствието, което се изписа върху лицето на Банкрофт, го накара да скръцне със зъби.

— Добре, ако никой не знае, че сте женени, това ще направи нещата по-ясни, когато се разведете. Ето какво ти предлагам, Фаръл: в замяна на това да освободиш дъщеря ми ще те подпомогна със значителна сума за финансиране на всякакъв щурав проект, какъвто тя спомена, че имаш предвид, след като напуснеш Южна Америка.

Безмълвен, Мат го гледаше как изважда дебела чекова книжка от бюрото си. Само заради дребното отмъщение седеше там и остави Банкрофт да напише тлъстия чек, защото искаше да го притесни, преди да му откаже. Мат щеше да си върне за мъката и терзанието, което беше изпитал.

След като свърши, Банкрофт хвърли писалката и тръгна към него.

— Пет минути след като излезеш от тази стая, ще дам в моята банка нареждане да задържи изплащането на този чек. Но веднага, щом като убедиш Мередит да се откаже от този брак и ти разреши да отгледаш детето, ще дам нареждане на банката да изплати чека. Тези пари са твоето възнаграждение — сто и петдесет хиляди долара, — за да не съсипеш живота на едно осемнадесетгодишно момиче. Вземи го — нареди и протегна ръката си.

Младият мъж не пое листа хартия.

— Вземи чека, защото това е последният цент от моите пари, които някога ще видиш!

— Не ме интересуват проклетите ти пари!

— Предупреждавам те, Фаръл — лицето му отново потъмня от гняв, — вземи този чек.

С ледено спокойствие Мат произнесе:

— Разкарай се с твоя…

Юмрукът на Банкрофт с неочаквана сила проряза въздуха. Мат посрещна удара, сграбчи ръката на мъжа в движение, после рязко го дръпна напред, завъртя го и изви ръката му високо зад гърба. С леко ръмжене той нареди:

— Слушай ме много внимателно, Банкрофт. След няколко години ще имам достатъчно пари, за да те купя и продам, но ако се намесиш в брака ми, ще те погреба! Разбрахме ли се?

— Пусни ми ръката, кучи сине!

Мат го тласна настрани и се отправи към вратата. Зад него Филип възстанови присъствието на духа си с учудваща бързина.

— В неделя обядваме в три часа — каза. — Бих предпочел да не разстройваш Мередит, като й разкажеш за това, което се случи тук. Както ти самият изтъкна, тя е бременна — задържайки ръката си на дръжката на вратата, младият мъж се обърна. Мълчанието му издаваше негласно съгласие, но Банкрофт не беше свършил. — Не искам да загубя дъщеря си, Фаръл — отрони той ледено. — Очевидно двамата с теб никога няма да си допаднем и харесаме, и все пак заради нея можем поне да опитаме да се търпим.

Мат изучаваше мъжа насреща, но не откри в изражението му и следа от лицемерие. Нещо повече, това, което предлагаше, беше логично, разумно, в негов собствен интерес и в интерес на дъщеря му. След малко кимна и прие предложението за чиста монета.

— Бихме могли да опитаме.

Филип Банкрофт го гледаше как излиза и затваря вратата зад себе си. После бавно накъса чека на парчета с кисела усмивка на лице.

— Фаръл — произнесе в празната стая той подигравателно, — ти току-що направи две огромни грешки: отказа този чек и подцени своя противник.

 

 

Мередит лежеше до Мат и се взираше в играещите сенки над леглото си, обезпокоена от промяната, която усети в него след разговора с баща й. Когато го попита какво се е случило в библиотеката, всичко, което той й каза, се свеждаше до:

— Опита се да ме убеди да изчезна от живота ти.

След като двамата мъже започнаха да се държат учтиво един към друг, тя предположи, че са постигнали някакво споразумение, и непрекъснато подпитваше:

— Той успя ли? — Мат отговори с „не“ и тя му повярва, но тази вечер той я люби с такава мрачна непоколебимост, каквато изобщо не беше типична за него. Като че ли искаше да я запечати към тялото си — или по-точно, като че ли се сбогуваше с нея…

Мередит крадешком го наблюдаваше: лежеше с широко отворени очи, стиснал плътно устни, потънал в мисли. Но тя не можеше да разбере дали беше сърдит, тъжен или просто угрижен. Познаваха се само от шест седмици и сега повече от всякога тя осъзна какъв голям недостатък беше това, защото въобще не можеше да проумее настроението му.

— За какво си мислиш? — попита той изведнъж.

Стресната от внезапното му желание да говори, тя отвърна:

— Мислех си, че се познаваме само от шест седмици.

На красивите му устни заигра насмешлива усмивка, сякаш беше очаквал да чуе подобно нещо.

— Това е чудесно основание да не желаеш да останеш омъжена, нали?

Неудобството, което изпита от неговите думи, прерасна в болезнена паника. Изведнъж разбра причината за своята реакция. Тя беше влюбена в него. Безнадеждно влюбена и поради това болезнено уязвима. Легна по корем и се облакъти на възглавницата си, не особено сигурна дали той правеше изявление, или се опитваше да отгатне мислите й. Съзнателно избягвайки погледа му, тя промълви:

— Току-що ме попита за моето мнение, или ми казваше какво е твоето?

— Питах те дали е това, за което мислиш.

Олекна й. Усмихна се, тръсна глава и обясни:

— Мислех си, че ми е трудно да те разбера тази вечер, защото те познавам от много скоро. Сега е твой ред — каза с притеснена и неумолима усмивка. — А ти над какво си блъскаш главата?

Думите му я вледениха.

— Разсъждавах над факта, че причината, поради която се оженихме, беше, защото ти настояваше детето да е законно и защото не искаше да кажеш на баща си, че си бременна. Детето е законно. Баща ти вече знае, че си бременна. Вместо да се опитаме от този брак да излезе нещо, има друга алтернатива, която не обсъдихме преди, но ще трябва да направим това сега: мога да взема детето и да го отгледам.

Решението й да се държи спокойно и разумно се изпари и тя отвърна:

— Това би те освободило от товара на една нежелана съпруга, нали?

— Не го предложих поради такава причина!

— Така ли? — попита тя презрително.

— Не — обърна се на една страна и докосна ръката й.

Мередит избухна:

— Да не си посмял да ме любиш отново! Може да съм млада, но имам право да зная какво става, а не да бъда използвана цяла нощ като едно, едно, една… безмозъчно тяло! Ако искаш да се освободиш от този брак, просто го кажи!

Неговата реакция беше почти толкова спонтанна, колкото и нейната:

— По дяволите, не се опитвам да се измъкна от каквото и да било! Ще се удавя във вината, която изпитвам, Мередит! Вина, не страхливост! Виновен съм, че забременя, че в паниката си дойде при мене и те накарах да се оженим. Както баща ти красноречиво се изрази — добави с горчиво самосъжаление, — аз откраднах младостта ти. Откраднах мечтите ти и ти продадох моите.

Прекалено много вина, а не съжаление беше причината за неговото настроение. Мередит си отдъхна с облекчение и понечи да каже нещо, но той продължи:

— Ти ми каза, че не искаш да останеш във фермата, докато ме няма. Хрумвало ли ти е, че фермата е много по-хубава от мястото, където ще отидеш? Или живееш с някои наивни представи, че ще живееш така и във Венецуела? Защото ако е така, бъди готова за изненади. Дори ако нещата се развият както смятам, ще минат години преди да мога да си позволя да ти осигуря такъв живот, на какъвто си свикнала. По дяволите, аз може би никога няма да мога да си позволя къща като тази…

— Къща като тази ли? — прекъсна го, след това заби лице във възглавницата и се разтресе от смях.

Над нея гласът му се извиси сърдито и озадачено:

— Това не е смешно!

— Смешно е — отговори тя и продължи да се смее. — Това, това е една ужасна къща! Тя не е приветлива и аз никога не съм я обичала! — когато той не отговори, Мередит се овладя донякъде, повдигна се на лакти и крадешком погледна към каменното му лице. — Искаш ли да знаеш още нещо? — подразни го, спомняйки си признанието му, че е откраднал младостта й.

Решен да я накара да разбере саможертвите, които я е принудил да направи, Мат се въздържа да прокара ръка по блестящата коса, разпиляна на гърба й, но не можа да скрие усмивката си.

— И какво е то?

Отново развеселена, тя трепна.

— Аз не харесвам също и младостта си! — беше се надявал на благоприятен отговор и го получи. Целуна я яростно, което накара дъхът й да секне и я лиши от способността да мисли. Докато все още се опитваше да дойде на себе си, той каза дрезгаво:

— Обещай ми едно нещо. Дори ако промениш решението си за каквото и да било, докато ме няма, недей да махаш детето. Никакъв аборт! Аз ще уредя нещата и ще го отгледам сам.

— Няма да променя…

— Обещай ми, че няма да махнеш детето!

Разбирайки, че е безсмислено да спори, тя кимна и впери поглед в тези сиви очи.

— Обещавам — отговори с мила усмивка.

Наградата й за това обещание беше още един час любене, но този път той беше мъжът, когото тя познаваше.

 

 

Мередит застана на алеята за коли и за трети път тази сутрин целуна Мат за довиждане. Денят не беше започнал много добре. На закуска баща й беше попитал дали някой друг знае за женитбата им и тя си спомни, че миналата седмица беше звъняла на Джонатан Сомърс, когато никой не бе вдигнал телефона в къщата.

За да си спести въпроса, беше казала на Джонатан, че е намерила кредитната карта на Мат в колата си, когато го беше откарала от Гленмор вкъщи, и че не знае къде да я изпрати. Той я беше информирал, че Мат все още е в Едмънтън. Както баща й посочи, идеята да обявят брака си само два дни след телефонния разговор с Джонатан беше просто смешна. Той предложи на дъщеря си да замине за Венецуела и тогава нека всички да си помислят, че са се оженили там. Мередит знаеше, че е прав, но я беше яд, защото беше предизвикала нещата да се развият така. Сега заминаването на Мат тегнеше над нея като черен облак.

— Ще ти се обадя от летището — обеща той. — Щом като пристигна във Венецуела и проверя какви са условията, ще се свържа с теб оттам, но няма да е по телефона. Ще разполагаме с радиовръзка до базовата станция, където всъщност има телефон. Връзката няма да е много качествена и няма да имам достъп до нея, освен в изключителни случаи. Ще намеря начин все пак да ти позвъня, за да те успокоя, че съм пристигнал благополучно. Но повече едва ли ще имам тази възможност.

— Пиши ми — помоли тя, като се опитваше да се усмихне.

— Ще пиша. Пощенските услуги вероятно също ще са лоши, така че да не се изненадаш, ако дни наред не получиш нито едно писмо, а след това пристигнат накуп.

Стоеше там, на пътеката, и го гледаше да се отдалечава. После тръгна бавно към къщи, мислейки си за времето след няколко седмици, когато те отново щяха да бъдат щастливи заедно. Баща й беше в хола и я погледна със съжаление.

— Фаръл е от типа мъже, които непрекъснато се нуждаят от нови жени, нови места, нови предизвикателства. Ще разбие сърцето ти, ако се оставиш да разчиташ на него.

— Престани. Ти грешиш. Ще видиш.

 

 

Мат удържа на обещанието си да й се обади от летището, а следващите дни Мередит си намираше работа из къщи и го чакаше да телефонира от Венецуела. Позвъни й на третия ден, но тя не беше вкъщи, а чакаше нервно пред кабинета на лекаря, защото се опасяваше, че ще абортира.

— Прокървяването през първите три месеца не е необичайно явление — обясни доктор Арлидж след прегледа. — Може и нищо да не означава. Повечето от спонтанните аборти обаче стават именно през това време — продължи той, като че ли очакваше да я успокои по този начин. Доктор Арлидж беше приятел на баща й. Познаваше го от години и не се съмняваше, че и той веднага беше разбрал, че се е омъжила, защото е забременяла. — На този етап — добави лекарят — няма основание за безпокойство.

Когато го попита дали може да замине за Венецуела, той малко се намръщи.

— Не бих ти препоръчал това, освен ако не си абсолютно сигурна, че там има качествено медицинско обслужване.

Почти цял месец Мередит беше хранила надежда, че ако е бременна, ще пометне. Сега беше невероятно облекчена, че нямаше да загуби детето на Мат. Тяхното дете.

Тази мисъл я караше да се усмихва по целия път обратно към дома си.

— Фаръл се обади — съобщи баща й със същия глас, изпълнен с ненавист, както винаги, когато говореше за него. — Ще се опита да се обади отново довечера.

Мередит седеше до телефона, когато той иззвъня. Мат не беше преувеличил, че телефонната връзка ще бъде лоша.

— Приказките на Сомърс, че условията тук са прилични, са просто смехотворни — каза й. — По никакъв начин не можеш да дойдеш тук веднага. Живее се предимно в бараки. Добрата новина е, че едната от къщичките ще се освободи след два месеца.

— Добре — отговори тя, като се опитваше гласът й да звучи ведро, тъй като не искаше да му казва защо е ходила на лекар.

— Изглежда не си много разочарована.

— Разочарована съм. Но лекарят каза, че спонтанните аборти стават обикновено през първите три месеца, така че може би е по-добре да остана тук дотогава.

— Има ли някаква конкретна причина, поради която си започнала да се безпокоиш от помятане?

Мередит го увери, че се чувства чудесно. Когато първоначално й беше казал, че няма да може да й се обади пак скоро, беше се разстроила, но толкова трудно го чуваше през всичките шумове и пукания, че нямаше нищо против да не го прави. Писмата, реши тя, след като затвори, щяха да бъдат добре дошли.

 

 

Две седмици след като Мат беше заминал, Лиза си дойде от Европа. Тя реагира почти комично на разказа на Мередит за това как е срещнала Мат и се е омъжила за него, след като разбра, че всъщност приятелката й въобще не се чувства нещастна от случилото се.

— Не мога да повярвам! — повтаряше тя непрекъснато, зяпнала Мередит, която седеше на леглото срещу нея. — Нещо не е наред в картинката. Аз бях безразсъдната, а ти беше самата Мери Попинс на „Бенсънхърст“, да не говорим, че беше най-предпазливият жив човек! Ако на някого се случеше да се влюби от пръв поглед, да забременее и да се омъжи, предполагаше се, че това трябваше да стане с мене!

Мередит се усмихна.

— Време беше и аз да направя нещо първа.

Лиза обаче изведнъж стана сериозна.

— Чудесен ли е той, Мер? Искам да кажа, ако той не е наистина, наистина чудесен, тогава не е за тебе.

Да говори за Мат и за чувствата си към него беше ново изживяване, най-вече защото знаеше колко нелепо би изглеждало, ако кажеше, че го обича, след като го познаваше само от няколко седмици. Вместо това тя кимна утвърдително, усмихна се и каза:

— Той наистина е чудесен!

Веднъж започнала обаче, вече й бе невъзможно да не говори за него. Като подви крака под себе си, тя се опита да обясни:

— Лиза, случвало ли ти се е някога да срещнеш някого и за няколко минути да разбереш, че това е най-важният човек, когото някога си щяла да срещнеш в живота си?

— Обикновено така се чувствам в началото с всеки, с когото излизам… Шегувам се! — засмя се тя, когато Мередит я замери с една възглавница.

— Мат е специален, сериозно говоря. Мисля, че е прекрасен — искам да кажа, наистина прекрасен. Той е невероятно силен и малко тираничен понякога, но вътре в него има нещо друго, нещо хубаво и мило, и…

— Случайно да разполагаме със снимка на това лице? — прекъсна я приятелката й, очарована от сияещия й вид, докато тя бърбореше.

Мередит извади една снимка.

— Намерих я в някакъв семеен албум, който сестра му ми показа. Правена е преди година и въпреки че е моментална и не е много хубава, ми напомня нещо от неговата самоличност — тя подаде снимката. Мат леко примигваше на слънчевата светлина, пъхнал ръце в задните джобове на дънките си, и се усмихваше на Джули, която го снимаше.

О, Господи! — възкликна Лиза с широко отворени очи. — Личи животински магнетизъм! Мъжка привлекателност… сексапил…

Смеейки се, младата жена дръпна снимката.

— Ей, внимавай, това е моят съпруг, за когото приказваш.

— Ти винаги си харесвала чистички, светлокоси, изцяло американски тип мъже.

— Всъщност не смятах, че Мат е особено симпатичен, когато го срещнах за пръв път. Но оттогава вкусът ми се подобри.

— Мер, мислиш ли, че си влюбена в него?

— Много ми харесва да бъда с него.

— Не е ли същото?

Мередит се усмихна безпомощно и отговори:

— Да, но не звучи толкова глупаво като това да кажеш, че си влюбен в някого, когото познаваш само от няколко дни.

Доволна, Лиза скочи на крака.

— Хайде да излезем и да празнуваме! Ти плащаш вечерята!

— Спечели — вече бе на път към гардероба, за да се преоблече.

 

 

Пощенските услуги от Венецуела бяха много по-лоши, отколкото Мат беше казал. През следващите осем седмици Мередит му писа по три или четири пъти на седмица, но получи само пет писма — факт, който баща й отбелязваше с повече тъга, отколкото със задоволство. Тя неизменно му напомняше, че писмата, които беше получила, бяха много дълги — по десет-дванадесет страници. Поради това, че мъжът й работеше по дванадесет часа на ден и вършеше тежък физически труд, не можеше да се очаква от него да пише толкова често като нея. Това, което тя не спомена, беше, че последните две писма бяха много по-малко лични, отколкото предишните. Докато отначало Мат пишеше колко много му липсва тя и правеше планове, внезапно започна да пише все повече за нефтените кладенци и природата на Венецуела. Но за каквото и да ставаше дума, то оживяваше пред очите й. Казваше си, че той й пише за тези неща не защото губи интереса си към нея, а защото иска да задържи нейното внимание към страната, която щеше да посети.

Като се опитваше да запълни времето, тя прочете редица книги за бременността и отглеждането на деца, купи някои неща за бебето, кроеше планове и мечтаеше. Детето, което в началото не изглеждаше реалност, започна да напомня за съществуването си, като й причиняваше периодично гадене и отмалялост — неща, които трябваше да се случат по-рано. А жестокото главоболие я принуждаваше доста често да остава в леглото. Тя понасяше това с чувство за хумор и с твърдото убеждение, че изживяванията й са специални. Дните се нижеха и тя придоби навика да слага ръка на все още плоския си корем и да говори на бебето, като че ли то можеше да я чуе.

— Надявам се, че ти е добре там, малка госпожице, защото ме караш да се чувствам ужасно зле, като бито куче — тъй като нямаше ни най-малко предпочитание, тя промени „малка госпожице“ с „млади господине“.

Към края на месец октомври четиримесечната бременност на Мередит започна да разширява талията й, а редовните коментари на баща й, че Мат иска да се отърве от брака, започнаха да й се струват действителни.

— Хубаво направи, че не каза на никой друг, освен на Лиза, че си се омъжила за него — заяви той няколко дни преди Хелоуин. — Все още имаш избор, Мередит, не забравяй това — добави с неочаквана нежност. — Когато бременността ти проличи, ще кажем на всички, че си заминала да учиш в колеж от зимния семестър.

— Престани да говориш така, по дяволите! — избухна тя и отиде в стаята си, твърдо решила да накаже Мат, като самата тя спря да му пише. Освен това беше започнала да се чувства като влюбена глупачка, която му досажда през цялото време, докато той не си бе направил труда да изпрати поне една картичка.

Лиза се отби късно следобед. Веднага усети, че Мередит е пренапрегната и предположи причината за опънатите й нерви.

— Няма ли писмо от Мат днес? И баща ти си пее любимата песен, нали?

— Така е. Изминаха две седмици, откакто пристигна писмо номер пет.

— Хайде да излезем — предложи Лиза. — Това винаги ти се отразява добре. Ще отидем някъде, където е приятно.

— Какво ще кажеш да вечеряме в „Гленмор“? — попита Мередит, следвайки плана, който си беше наумила от седмици. — И може би — призна си тъжно, — Джон Сомърс ще бъде там. Обикновено е там.

— Бих могла да го разпитам за нефтодобива и може би той ще спомене Мат.

— Чудесно — съгласи се тя, но Мередит усещаше, че мнението й за Мат се влошава с всеки изминал ден, в който не пристигаше никакво писмо.

Джонатан беше във фоайето с още няколко души. Всички шумно разговаряха и пиеха. Когато двете влязоха, веднага получиха покана от мъжете да седнат на тяхната маса. В продължение на един час Мередит беше само на няколко стъпки от мястото, където бе стояла с Мат преди четири месеца. През това време Лиза разигра представление, достойно за академична награда: направи си шега с Джонатан и го накара да й повярва, че възнамерява да се преориентира към геологията и да специализира нефтодобив. Така приятелката й научи повече за нефтените сонди, отколкото искаше да знае, и нищичко за Мат.

Две седмици по-късно лекарят й не се усмихваше, докато разговаряше с нея. Отново кървеше сериозно. Препоръча й да ограничи до минимум всякакво движение. Повече от всякога Мередит искаше любимият й да бъде до нея. Когато се прибра вкъщи, тя позвъни на Джули, защото искаше да поговори с някого, който му е близък. Два пъти преди това се беше обаждала на сестрата на Мат поради същата причина, и всеки път научаваше, че Джули и баща й са получили известие от него през същата седмица.

Тази нощ лежеше будна, молеше се детето да е добре и Мат да й пише. Беше изминал един месец от последното му писмо. От него бе разбрала, че е изключително зает и адски уморен нощем. Можеше да разбере това, но не можеше да схване защо имаше време да пише на семейството си, а на нея не. Мередит сложи ръка на корема си.

— Татко ти — прошепна тя на бебето — ще получи от мене едно много сурово писмо.

Предположи, че това е имало ефект, защото Мат бил шофирал осем часа, за да се добере до телефон и да й се обади. Беше толкова щастлива да го чуе, но неговият глас звучеше сурово и студено.

— Къщичката все още не е свободна — каза й. — Намерих друго жилище тук, в едно малко село. Ще идвам там обаче само в края на седмицата.

Мередит не можеше да замине сега, защото лекарят настояваше да я преглежда всяка седмица и не й разрешаваше да се движи. Не можеше да замине и не искаше да плаши Мат, като му каже, че има опасност да загуби детето. От друга страна, толкова му беше сърдита, че не пише, и толкова уплашена за детето, че все пак пророни:

— Не мога да дойда. Лекарят иска да стоя вкъщи и да не се движа много.

— Колко странно — отвърна той. — Миналата седмица Сомърс беше тук и ми каза, че ти и твоята приятелка Лиза сте били в „Гленмор“, очаровайки всички мъже в салона.

— Това беше преди лекарят да ми препоръча да лежа.

— Ясно.

— Какво очакваш да направя? — саркастично попита тя. — Да вися тук ден след ден и да чакам твоите евентуални писма ли?

— Би могла да опиташ — подхвърли той. — Между другото, и ти не пишеш често.

Мередит така се ядоса, че почти щеше да затвори телефона.

— Разбирам, че нямаш какво друго да кажеш.

— Не особено.

Когато приключиха разговора, Мат се облегна на стената до телефона и стисна очи, опитвайки се да се успокои. Беше заминал само преди три месеца, и Мередит вече не искаше да дойде в Южна Америка. Не му беше писала от седмици; вече си възстановяваше стария начин на живот и го лъжеше, че трябва да бъде на легло вкъщи. Но тя беше на осемнадесет години, спомни си той горчиво. Защо да не иска да бъде сред обществото? „По дяволите!“ — прошепна безпомощно, но след миг се изпълни с решителност. След няколко месеца нещата на обекта щяха да бъдат под контрол и той щеше да настоява за четири дни отпуска, за да отлети вкъщи и да я види. Мередит го желаеше и искаше да бъде омъжена за него. Независимо колко малко писма беше написала или какво беше направила, със сърцето си Мат чувстваше, че всичко това все още беше истина. Щеше да отлети у дома и когато са заедно, щеше да я убеди да се върне с него.

Мередит затвори телефона, хвърли се на леглото и заплака. Когато й беше казал, че е намерил къща, той се беше държал така, като че ли не го беше особено грижа дали тя ще отиде. Избърса очите си и му написа дълго писмо. Обясни, че е дала воля на гнева си и губейки цялата си гордост, му каза колко много означават неговите писма за нея. Описа и в най-големи подробности становището на лекаря.

Когато привърши писмото, го занесе долу и го остави на Албърт да го изпрати по пощата. Вече се беше отказала да виси край пощенската кутия на пътя и да чака писмата на Мат, които така и не идваха. Албърт, който работеше като иконом, шофьор и по поддръжката, точно в този момент влезе с парцала за прах в ръка. Госпожа Елис за пръв път от години си беше взела три месеца отпуска и той с нежелание беше поел някои от нейните задължения.

— Би ли изпратил това писмо, Албърт? — попита тя.

— Разбира се.

След като тя излезе, той занесе писмото в кабинета на Филип Банкрофт, отключи един шкаф и го хвърли отгоре върху всички други писма, половината от които бяха с клеймо от Венецуела.

Мередит се качи горе в спалнята си и почти беше стигнала до стола при бюрото, когато кръвоизливът започна.

Прекара два дни в крилото „Банкрофт“ на болницата „Сидър Хилс“. Отделението носеше името на нейната фамилия в чест на огромните им дарения. Молеше се кървенето да не започва отново и Мат да реши да си дойде вкъщи. Искаше си детето, искаше си съпруга, а имаше ужасното предчувствие, че загубваше и двете.

Доктор Арлидж я пусна от болницата при условие, че ще остане на легло по време на цялата бременност. Веднага щом като се прибра вкъщи, написа писмо на Мат не само за да го информира, че имаше опасност да загуби детето. Писмото беше предназначено да го уплаши и той да се обезпокои за нея. Беше готова да направи всичко, само и само да не я забрави.

Пълната почивка, изглежда, беше решение на проблема с помятането, но без да имаше какво друго да прави, освен да чете, да гледа телевизия или да се безпокои, Мередит разполагаше с много свободно време за болезнената действителност: Мат очевидно я намираше за удобна партньорка в леглото и сега, когато бяха разделени, напълно я беше забравил. Започна да обмисля как да отгледа детето си сама.

Оказа се, че излишно се беше притеснявала. В края на петия месец получи нов кръвоизлив. Този път нищо не можа да спаси момиченцето, което Мередит нарече Елизабет на майката на Мат. В продължение на три дни самата тя беше в критично състояние.

Цяла седмица след това лежа на системи, ослушвайки се да чуе по коридора шумните, бързи, големи крачки на Мат. Баща й се беше опитал да му се обади и след като не беше успял, беше му изпратил телеграма.

Мат не дойде. Не се и обади.

През втората седмица от престоя й в болницата обаче той отговори на телеграмата й с телеграма. Беше директна и лаконична:

„Разводът е отлична идея. Вземи го.“

Мередит беше съкрушена от тези шест думи. Не искаше да повярва, че той е способен да изпрати такава телеграма — не и когато тя беше в болницата.

— Лиза! — изплака истерично. — Трябва да ме е намразил, преди да постъпи така, а не съм направила нищо, за да го накарам да ме мрази! Той не е изпратил тази телеграма — не я е изпратил! Не би могъл!

Убеди приятелката си да изиграе още едно представление пред състава на „Уестърн Юнион“, за да открие кой е авторът на това зловещо известие. С неудоволствие дадоха информация, че телеграмата наистина е била изпратена от Матю Фаръл от Венецуела и е била заведена по сметката на неговата кредитна карта.

 

 

В един студен декемврийски ден Мередит излезе от болницата, придружавана от Лиза от едната си страна и от баща си от другата. Погледна нагоре към синьото небе. То изглеждаше различно, чуждо. Целият свят изглеждаше чужд.

По настояване на баща си тя се записа за зимния семестър в „Нортуестърн“ и уреди да бъде в една стая с приятелката си. Направи го, защото, изглежда, искаха това от нея, но все пак навреме си спомни, че някога много държеше на това. Спомни си и други неща — да се усмихва и да се смее. Лекарят я беше предупредил, че една бъдеща бременност щеше да бъде голям риск за детето и за самата нея. Мисълта, че навярно ще бъде бездетна, я беше наранила жестоко, но някак си прие и това.

Животът й нанесе няколко големи удара, но тя оцеля и откри, че у нея имаше вътрешна сила, каквато до този момент не знаеше, че притежава.

Баща й нае адвокат, който се зае с развода. От Мат нямаше известие, но накрая тя вече можеше да мисли за него без болка или омраза. Явно се беше оженил за нея, защото беше бременна и защото беше алчен. Когато беше разбрал, че баща й има пълен контрол върху нейните пари, просто повече не му беше нужна. Своевременно спря да го обвинява. Нейните основания да се омъжи за него също не бяха лишени от себичност: беше забременяла и се страхуваше сама да приеме последствията. И въпреки че го бе обичала, той никога не я беше лъгал за самия себе си — тя се беше самозалъгвала, вярвайки, че той я обича. И така, оказа се, че бракът им е бил обречен още от самото начало.

По-късно се беше срещала с Джонатан Сомърс в „Гленмор“. Той й беше казал, че баща му толкова харесал някакъв проект на Мат, че сключил договор за съдружие с него и вложил допълнителен капитал в начинанието му.

Това начинание се бе оказало удачно. През следващите единадесет години още много проекти на Мат бяха успешни. Често в списанията и вестниците се появяваха статии за него. Тя ги виждаше, но беше заета със своята кариера, а и вече й беше безразлично какво прави той. Това беше от значение единствено за пресата. От година на година пресата все повече следеше невероятния му успех в бизнеса и пишеше за пищните му партньорки в леглото, между които имаше няколко филмови звезди. За обикновения човек Мат очевидно представляваше американската мечта на бедното преуспяло момче. За Мередит той беше просто един мъж, с когото е имала кратка връзка. Тъй като никога не беше използвала името му и само баща й и Лиза знаеха, че за кратко беше омъжена за него, широката му публична известност и пикантните истории не й причиниха никакви лични неприятности.