Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 46

Вечеряха пица и пиха вино, седнали на пода пред камината в нейния апартамент. Мат се наведе напред и се пресегна за чашата си, наблюдавайки я тайно как се е загледала в огъня, обхванала коленете си с ръце. Тя беше, мислеше си той, неизказано привлекателен възел от противоречия. Преди няколко седмици я беше наблюдавал как слиза по мраморните стълби в операта — истинска кралица на висшето общество. Днес, в кабинета й, облечена във всекидневния си костюм и заобиколена от нейните помощници, беше олицетворение на административен ръководител. Сега, седнала пред огъня, в джинси и свободен плетен пуловер, приличаше на момичето, което познаваше отдавна. Вероятно затова и не можеше да определи настроението й или да отгатне мислите й. Преди малко смяташе, че е ядосана от споменаването на жените, с които бе имал връзка, но по време на вечерята бе отлична компаньонка.

— Мисля, че е време да се захващаме за работа — каза тя най-накрая. — Вече е почти девет.

Мат се изправи с неудоволствие и й помогна да разтреби остатъците от вечерята. После отвори куфарчето си и извади договора, който трябваше да прочете.

Мередит седна срещу него във фотьойла и взе своите документи. Въпреки веселото си настроение през цялото време бе усещала близостта му с вълнение и неспокойствие. Присъствието му тук, смиреното му поведение, беше всичко друго, но не и успокояващо нервите й. Защото тя не подценяваше заплахата, която носеше: той беше пантера, търпеливо дебнеща жертвата си — без да бърза, грациозно, хищно и опасно. Тя разбираше тази заплаха и въпреки това с всеки изминат час той все по-неудържимо я привличаше.

Скришом го погледна. Беше седнал срещу нея на канапето, с навити до лактите ръкави на ризата. Видя как си слага очилата с позлатени рамки, които му придаваха невероятно сексапилен вид, как отваря папката и започва да чете.

Мат усети, че го наблюдава, изправи глава и разбра, че тя се е втренчила в очилата му.

— Преумора на очите — обясни той, след което отново сведе глава и се съсредоточи в документа.

Мередит се възхищаваше на умението му да постига състояние на пълна концентрация, но тя не можеше да направи същото. Загледа се в огъня, разсъждавайки върху това, което й каза Сам Грийн. Оттам мислите й прескочиха върху бомбената заплаха в нюорлийнския магазин, към проблема с Гордън Митчел и към разговор с Паркър вчера, когато й каза, че трябва да й намери друг заемодател за земята в Хюстън. Всичко това се въртеше в главата й, а минутите от петнадесет станаха двадесет, после тридесет…

Мат тихо я запита:

— Искаш ли да поговорим?

Тя стреснато обърна глава и видя, че той я наблюдава.

— Не — отговори веднага. — Не е нищо особено. Нищо, което би интересувало теб.

— Защо не опиташ? — предложи той със същия спокоен и уверен глас.

Изглеждаше толкова компетентен, решителен и непоколебим, че Мередит реши да се възползва от предложението. Облегна глава назад и за момент затвори очи, а гласът й прозвуча като въздишка:

— Имам най-странното, най-неспокойно чувство — призна тя, изправяйки глава и поглеждайки към него с незащитена искреност, — че нещо се случва или ще се случи, и то е ужасно. Каквото и да е, е ужасно.

— Можеш ли да определиш източника на това неспокойствие?

— Мислех, че ще се изсмееш на думите ми.

— Тук няма място за смях, ако предчувстваш нещо и го усещаш подсъзнателно. Това е инстинкт и трябва да му обърнеш внимание. От друга страна, чувството ти може да се дължи на стрес или дори на това, че аз отново влязох в живота ти. Последния път, когато бях част от него, си преживяла ужасни неща. Може би суеверно се страхуваш, че би могло да ти се случи същото.

Тя се сепна от точното обобщение на чувствата й, но отхвърли идеята, че всичко това е източникът на нейното неспокойство.

— Не мисля, че се дължи на стрес или на твоето появяване. Но някак си не мога да определя какво точно ме тревожи.

— Опитай се да си спомниш, колкото можеш по-точно, началото — дори часа, когато си го почувствала за пръв път. Припомни си кога си преживяла някакво неочаквано чувство на безпокойство или леко объркване, или…

Тя го погледна с уморена усмивка.

— Напоследък се чувствам така през по-голямата част от времето.

Мат отвърна на усмивката й.

— Надявам се, че аз съм причината за това — тя схвана мисълта му и пое разтреперана дъх, очевидно за да го подсети за обещанието му да не говорят за лични проблеми днес, и той се върна на обсъжданата тема: — Имам предвид чувство, което е странно, дори да изглежда много добро, много щастливо понякога.

Последните му думи без никакво усилие я накараха да се почувства по същия начин, когато баща й бе казал, че тя ще бъде президент, но само защото Гордън Митчел е отказал. Разказа на Мат за това, той го анализира и й отговори:

— Това е твоят инстинкт, който те предупреждава, че Митчел не действа предсказуемо или разумно. Инстинктът ти се е оказал верен. Прецени какво се е случило оттогава: превръща се в ръководител, на когото не можеш да вярваш, подозираш го, че получава подкупи. По-нататък, нарушава установени стандарти за стоките във вашия магазин и открито ти се противопоставя.

— Ти май доста вярваш на инстинкта си, така ли е?

Той си спомни колко много вече рискуваше само заради инстинктивната си вяра, че чувствата, които тя беше хранила към него, все още съществуват — слаби въгленчета, които се опитваше да разпали в буен огън. Разрешаваше си да мечтае за тяхната топлина, позволявайки на нуждата от този огън да се разраства в него с всеки изминал момент, прекаран с Мередит.

Ако не успееше, провалът му щеше да е още по-ужасен, защото той отчаяно разчиташе на успех. Знаейки всичко това, все пак поемаше целия риск.

— Нямаш представа колко много надежда тая в този мой инстинкт.

Мередит премисляше чутото, после каза:

— Източникът на чувството ми за някакво нещастие вероятно може по-лесно да се открие, отколкото си мисля. В понеделник имахме заплаха от бомба в магазина ни в Ню Орлийнс, която ни струва доста загуби. Това е най-новият ни магазин, той едва прохожда. Лично аз гарантирам заемите му. Но ако започне да губи, приходът от другите ще компенсира разликите, разбира се.

— Тогава защо се притесняваш?

— Защото — отговори тя с въздишка — твърде бързо се разраснахме и нивото на дълговете ни е много високо. Нямахме голям избор — „Банкрофт“ или трябваше да отиде напред пред основната конкуренция, или постепенно да отпадне. Проблемът е, че нямаме много пари, които да ни помогнат, ако претърпим загуби в няколко от магазините ни.

— Не можеш ли да вземеш на заем, ако това се случи?

— Трудничко е. Точно сега сме затънали в дългове заради програмата ни за разширяване. Но аз не се притеснявам само от това — мълчаливо я изчака и тя продължи: — Всеки ден на борсата се търгува с особено голям брой от акциите ни. Забелязвах го във вестниците през последните няколко месеца, но си мислех, че инвеститорите ни смятат за добра дългосрочна инвестиция за парите си, а ние наистина сме такива. Но — Мередит си пое дълбоко въздух — Сам Грийн, нашият юрист, смята, че тези акции може би са загубени, защото някой се опитва да ни купи. Сам има връзки на Уолстрийт и очевидно там се носят слухове за всичко това. Паркър беше чул нещо такова през октомври, но ние не му обърнахме внимание. А това може би е вярно. Ще минат седмици, преди да разберем имената на онези, които са купили акции сега. Но дори тогава може да не получим никаква съществена информация — и тя се впусна в подробности, но бързо се усети. — Всъщност ти знаеш много добре как стават тези неща, нали? — Мат лекичко повдигна вежда.

— Без коментар.

— Спомням си, че една от фирмите, която беше решил да купиш преди няколко месеца, ти плати петдесет милиона, за да се оттеглиш и да ги оставиш на мира. Ние не бихме могли да направим това и точно сега нямаме нужните пари, за да се преборим. Господи — завърши мисълта си с ужас тя, — ако „Банкрофт“ се превърне просто в поделение на голям конгломерат, не бих могла да го понеса.

— Съществуват стъпки, които могат да се предприемат предварително.

— Знам. Бордът на директорите ги обсъжда вече две години, но все още не е свършил никаква съществена работа.

Чувствайки се неспокойна, тя стана и разбута огъня.

— Дотук ли стигат тревогите ти, или има и още нещо?

— Още нещо? — тя се изсмя задавено и се изправи. — Има и още, но това, което най̀ ме притеснява, е, че за разлика от преди сега се случват толкова много неща и това ми дава някакво чувство за предопределеност. Съществува страхът да не ни купи някой, страх от бомбени заплахи, а сега пък и Паркър не може да ни даде парите за Хюстън, така че ще трябва да се договаряме с нов заемодател.

— Защо не може?

— Банката точно сега имала нужда от пари и не давала заеми на такива дълбоко задлъжнели клиенти като нас. Бих се учудила, ако бедният Паркър не се тревожи дали „Банкрофт“ ще може да си прави вноските по заемите, които вече сме взели.

— Той е зрял мъж — каза Мат решително, прибирайки листовете хартия в чантата си — и може да се справи. Ако ви е дал повече пари, отколкото е трябвало, това си е негова грешка и той ще измисли начин, за да намали загубите си — всеки път, когато тя споменеше Паркър, ревността го изяждаше. Настроението му внезапно се развали. — Имаш нужда от здрав сън — каза той и Мередит долови промяната в гласа му. Учудена от доста рязкото му оттегляне, тя тръгна да го изпрати, извинявайки се, че му дотяга с всичките си грижи.

На вратата той се обърна.

— Утре в колко се събираме за рождения ти ден?

— В седем и половина.

Той излезе в коридора и Мередит пристъпи след него.

— За утре — започна тя, — тъй като е моят рожден ден… бих искала да те помоля нещо — погледна я въпросително и остави куфарчето на земята, за да облече палтото си.

— Ти и Паркър, не е зле да… разговаряте, а не да мълчите с каменни физиономии, както се държахте преди пресконференцията. Съгласен ли си?

Твърде много пъти беше споменала скъпия й Паркър! Мат кимна, понечи да каже нещо, замълча, но после пристъпи напред и изтърси:

— Като говорим за Рейнолдс, ти спиш ли с него?

— Какво искаш да кажеш с това?

— Мисля, че спиш с него, тъй като сте сгодени, и те питам дали все още го правиш.

— По дяволите, за кого се мислиш!

— За твой съпруг.

Тези думи, произнесени с известна доза тържественост, накараха сърцето й да подскочи. Търсейки някаква опора, тя силно стисна дръжката на вратата. Той видя реакцията й и добави с лека усмивка:

— Звучи добре, когато свикнеш.

— Не, не е добре — и все пак, не звучеше чак толкова зле. Усмивката му изчезна.

— Нека те запозная със смисъла на едно понятие. Ако все още спиш с Рейнолдс, тази дума означава прелюбодеяние.

Мередит блъсна вратата така, че щеше да изхвърчи от рамката, ако той не бе подложил крака си. Едновременно с това я сграбчи за раменете и я избута в коридора. Устата му потърси нейната за целувка, и груба, и нежна. Ръцете му я привлякоха. После той допря разтворените си устни до нейните в леко, изтънчено докосване, на което се устояваше още по-трудно. Устните му достигнаха ухото й, а шепотът му изпращаше тръпки по гърба й:

— Знам, че искаш да ме целунеш, чувствам го. Защо не се отдадеш на импулса си? Аз съм готов и съм на разположение…

За неин ужас думите му прогониха гнева й и я накараха да се засмее.

— Ако катастрофирам на път за вкъщи тази вечер — ласкаеше я той леко, а устните му отново се спускаха по бузата към устните й, — помисли си колко виновна ще се чувстваш, че не си го направила.

Подтикната от напушващия я смях, Мередит отвори уста, за да каже нещо шеговито или саркастично, и в момента, в който направи това, устата му покри нейната. Едната му ръка прикрепваше главата й отзад, а с другата бе прихванал гърба й така, че бедрата й се притискаха плътно към неговите. И Мередит се загуби. Притисната плътно до него, притежание на ръцете, устата и езика му, тя претърпя пълно поражение. Юмруците й се разтвориха срещу гърдите му, ръцете й се плъзнаха навътре под палтото, а пръстите й потърсиха топлината на мускулестите му гърди. Езикът му веднага се втурна, устните му неумолимо разтваряха нейните и изведнъж Мередит откликна, целувайки го безпомощно с цялото си отчаяние и объркване, което се надигаше в нея. Веднага след това прегръдката му стана по-силна, устата му се движеше по-жадно, с по-ненаситен глад по нейната и тя усети неговото желание да се прелива в нейните вени.

Обзета от паника, се откъсна от прегръдката му и отстъпи назад като дишаше тежко.

— Как би могла дори да си помислиш да легнеш с Рейнолдс, когато ме целуваш така? — попита той с глух, обвиняващ глас.

Мередит успя да го изгледа с презрение.

— А ти как си разрешаваш да престъпиш обещанието си да не влагаш нищо лично тази вечер?

— Ние не сме в апартамента ти — отговори той и способността му да превива всичко и всички, за да му служат, бе капката, която преля. Тя отстъпи, като овладя желанието си да тресне вратата под носа му и в последната секунда рязко я затвори. Облегна се на вратата и наведе глава в скръбно поражение. Факт беше, че той я беше изнудил и вкарал в това споразумение. Сигурно всяка жена с характер би могла да го издържи за тези кратки три месеца. Но не и тя, помисли си ядосано, като тръгна навътре. Не и тя. Как да издържи дори и три седмици? В неговите ръце бе като пластилин. Изпълнена с презрение към себе си, Мередит спря до масичката на ъгъла и взе снимката на Паркър. Той я гледаше — усмихнат, красив, човек, на когото можеше да се разчита, изпълнен с почтеност. И най-вече, я обичаше. Беше й го казвал стотици пъти. Мат не й го беше казал нито веднъж! Но щеше ли това да я спре да предава гордостта си, самоуважението си на Матю Фаръл? Вероятно не, помисли си горчиво.

Стюарт бе на мнение, че Мат не иска да я нарани. Имайки предвид начина, по който се бе спуснал да я спасява вчера, Мередит беше склонна да приеме това твърдение. Не, Мат не искаше да я нарани. Но поради някакви неясни и заплетени причини това, което той много искаше, бе да я върне при себе си, и това бе нещото, което я нараняваше. Скандалната слава на Мат по отношение на жените бе легендарна; беше също така абсолютно непредсказуем и ненадежден. Комбинацията гарантирано можеше да съкруши сърцето й.

Тя се отпусна на канапето и закри лицето си с ръце. Той не искаше да я наранява… В продължение на няколко минути разсъждаваше как да предизвика инстинкта му за съхранение — същия, който му бе помогнал вчера да премести небето и земята, за да я спаси. Тя просто не бе в състояние да му заяви честно: „Мат, знам, че не искаш да ме нараниш, моля те, иди си. Планирала съм добре живота си. Не го разбивай. Не представлявам нищо за теб, нищо, наистина. Просто съм едно от поредните ти завоевания, една фиксидея, която ще премине…“

Тя разсъждаваше над това, но знаеше, че ще бъде чиста загуба на време. Беше му го казвала толкова пъти — и досега без никакъв резултат. Мат бе решен да води борбата до самия край и да победи.

Тя се загледа в огъня, спомняйки си думите му: „Ще ти поднеса рая на златен поднос. Ще бъдем семейство, ще имаме деца… Бих искал шест. Но и с едно ще се задоволя.“

Ако му кажеше, че не може да има деца, това може би щеше да промени целия му план. И в момента, в който си го помисли, остра болка прониза сърцето й и тази й реакция я накара да се ядоса на себе си и на него: „Дяволите да те вземат за това, че ме правиш така уязвима отново!“

Не, той не искаше да има семейство, искаше нещо ново, да поживее известно време с нея. От сексуална гледна точка тя щеше да го отегчи само за няколко дни, беше убедена в това. Мат беше изключително чувствена личност; беше имал в леглото си филмови звезди и екзотични модели. Мередит беше сексуално потисната и отегчително неопитна. Точно така се беше чувствала с Мат преди единадесет години. След техния развод й трябваха две години, за да възвърне поне малко от самоуважението си и способността си да изпитва желание. Лиза настояваше, че единственото сигурно лечение бе да преспи с някой друг, и Мередит се бе опитала. Легна с младежа, който бе университетската звезда по лека атлетика и който я преследваше близо месец. Резултатът беше катастрофален. Пъшкането и докосването му я бяха отвратили, а нейната сдържаност и неумението й го бяха притеснили и ядосали. Дори сега си спомняше неговите оскърбления и потръпваше: „Хайде, бейби, недей просто да лежиш, направи нещо за мен… Какво, по дяволите, ти става… Може ли едно момиче, което изглежда толкова темпераментно, да бъде толкова студено?“ Когато той се опита да стигне докрай, тя го отблъсна, грабна си дрехите и избяга. Реши, че сексът не е за нея.

Паркър бе единственият й друг любовник и той беше различен — нежен, внимателен, неизискващ. Но дори и той бе разочарован от нея в леглото. Никога не бе й го казвал, но тя го усещаше.

Мередит се отпусна и опря глава на канапето, втренчила сухите си очи в тавана, като потискаше сълзите си. Паркър никога нямаше да я накара да се чувства така нещастна, както се чувстваше сега. Само Мат можеше да го направи. И въпреки това тя го искаше.

Истината я удари — ужасяваща, неприемлива, неоспорима.

Само за няколко дни Мат я бе завел толкова надалече по пътеката на пълното и унизително капитулиране. Сълзи от срам и безпомощност заблестяха в очите й. Той дори не трябваше да й казва, че я обича, за да я накара да зареже всичките си планове. В отсрещния ъгъл на стаята големият старинен часовник започна да отброява десет удара. Сякаш биеше за края на нейното спокойствие.

 

 

Маневрирайки с ролса, Мат се измъкна измежду двата камиона, които бяха запречили пътя му, и посегна към телефона. Часовникът на таблото показваше десет часа, но той не се поколеба да се обади. Питър Вандъруайлд му отговори на второто позвъняване. Гласът му звучеше стреснато и поласкано от този безпрецедентен разговор късно вечерта.

— Пътуването ми до Филаделфия бе изключително успешно — каза той на Мат, смятайки, че шефът му се беше обадил именно затова.

— Това сега няма значение — отговори Фаръл нетърпеливо. — Искам да знам възможно ли е по някакъв начин да има изтичане на информация от нас, че закупуваме акции на „Банкрофт“ — изтичане, което може да предизвика приказки на Уолстрийт?

— Няма начин. Взел съм всички предохранителни мерки да покрия нашата самоличност, докато стане време да се попълнят задължителните документи. Акциите им стабилно се покачват, така че естествено напоследък това ни струва повече пари.

— Мисля, че има и друг в играта — каза Мат. — Намери кой е той, по дяволите!

— Някой иска всъщност да ги купи ли? — повтори Питър. — И аз съм си мислил за това преди, но защо? Точно сега не представляват интерес като вложение, освен ако някой няма лична изгода, какъвто е вашият случай.

— Питър, дръж се настрана от моите лични работи, или ще трябва да четеш обявленията за работа.

— Аз не исках, т.е. прочетох във вестниците… извинявам се…

— Добре — прекъсна го Мат. — Заеми се и провери слуховете, научи има ли друг играч и ако има такъв, разбери кой е той.

 

 

Луксозният лайнер грациозно се плъзгаше върху тежките вълни на Атлантика, после се спускаше надолу. Седнал на капитанската маса заедно със съпругата на един сенатор и петролен магнат от Тексас, Филип Банкрофт слушаше с отегчение жената, която разговаряше с него.

— Ще трябва да акостираме късно следобед вдругиден. Приятно ли бе пътуването ви дотук?

— Много — излъга той, поглеждайки крадешком часовника си. В Чикаго беше десет часът. Точно сега щеше да гледа новините или да играе карти в клуба, вместо да бъде държан като затворник в този плаващ хотел.

— При приятели ли ще отседнете в Италия?

— Нямам приятели там — отговори Филип. Независимо от изморителното еднообразие се чувстваше по-добре с всеки изминат ден. Лекарят бе прав — за известно време имаше нужда да се откъсне изцяло от грижите на света и бизнеса.

— Нямате приятели в Италия?

— Не, само бившата ми съпруга — каза Филип разсеяно.

— О! Ще я посетите ли?

— Едва ли — застина в учудване, че бе споменал жената, която беше изхвърлил от дома си и от живота си преди много години. Очевидно принудителната почивка притъпяваше мозъка му.