Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 22

Мередит би искала да забрави напълно Матю, но Паркър пристигна при нея с вестник в ръка.

— Видя ли статията за Фаръл? — попита той, след като я целуна.

— Да. Ще пийнеш ли нещо?

— С удоволствие.

— Какво би искал? — попита тя и се отправи към барчето с напитки.

— Както обикновено.

Ръката й застина в момента, когато се пресегна да вземе чаша, и в ушите й прозвуча забележката, направена от Лиза онази сутрин, а след това и коментара на Фил. „Трябва ти някой, който ще те накара да направиш нещо наистина авантюристично, като например да гласуваш за демократ. Бих полудяла, ако мъжът на моя живот прави само определени неща, в определени дни.“

— Сигурен ли си, че не би желал нещо друго? — попита Мередит колебливо, поглеждайки го през рамо. — Какво ще кажеш за един джин с тоник?

— Не бъди глупава. Винаги пия бърбън със сода, скъпа, а ти винаги пиеш бяло вино. На практика това е навик.

— Паркър, Филис каза днес нещо, а Лиза направи една забележка, които ме карат да си мисля дали ние… — започна тя, чувствайки се глупаво, но въпреки това извади джина и тоника за себе си.

— Накараха те да си мислиш дали ние сме какво? — попита той и се приближи до нея.

— Ами, дали не правим все едно и също.

— Обичам рутината — заяви и я целуна по слепоочието. — Обичам предсказуемите неща, както и ти.

— Така е, но не мислиш ли, че с годините твърде много от тези неща ще ни отегчат и ще станем скучни хора? Искам да кажа, не мислиш ли, че вълнението също може да бъде приятно?

— Не съвсем — отвърна той, после нежно, но твърдо заяви. — Мередит, ако ми се сърдиш за това, че помолих тебе и баща ти да дадете персонална гаранция за заема, моля те, кажи. Ако си разочарована от мене заради това, упрекни ме, но не ме обвинявай за нелепи неща и по други причини.

— Не го правя — отговори тя искрено. — Дори извадих удостоверенията за акциите си от сейфа, за да ти ги дам. Ей там са, в голямата папка върху бюрото ми — тъй като той се взираше в лицето й, тя неохотно добави: — Признавам, че е страшно да дам всичко, което имам, но знам, че не би могъл да убедиш по друг начин твоя Борд да поеме допълнителното обезпечаване.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Защо не прегледаш удостоверенията, докато сложа масата и видя какво ни е оставила госпожа Елис за вечеря?

Икономката не работеше вече при баща й, но всяка сряда идваше в жилището на Мередит, за да почисти и да напазарува, и винаги приготвяше нещо за ядене.

Паркър се приближи до бюрото й, а Мередит сложи бледорозови ленени покривчици за сервиране на масата в трапезарията.

— Тук ли са? — попита той и вдигна един кафяв хартиен плик.

— Не. Там са паспортът ми, удостоверението за раждане и някои други документи. Удостоверенията за акциите са в по-голям плик.

Паркър вдигна един друг плик и се опита да разчете адреса, написан върху него.

— Този ли е?

— Това са документите от развода.

— Чела ли си ги някога?

Тя сви рамене, докато изваждаше ленени салфетки от страничната масичка.

— Не съм ги чела, откакто ги подписах. Но помня съдържанието им. Там се казва, че в замяна на 10 000 долара, изплатени от баща ми, Фаръл ми дава развод и се отказва от правото на всякакви претенции към мене или към каквото и да било мое.

— Сигурен съм, че не са формулирани точно така — отбеляза Паркър навъсено. — Имаш ли нещо против да хвърля един поглед?

— Не, но защо ти е да го правиш?

Той се усмихна.

— Професионално любопитство — адвокат съм, нали разбираш? Аз не съм отегчителният, капризен банкер, за какъвто ме смята твоята приятелка Лиза. Тя непрекъснато се заяжда с мене на тази тема.

Не за първи път Паркър споменаваше острите забележки на Лиза, които очевидно го бяха засегнали. Мередит реши, че не е най-разумно да му напомни, че неговата тясна специалност е данъчното право, а не гражданското.

— Погледни всичко, което искаш — отговори му, наведе се и го целуна. — Ще ми се да не заминаваш за Швейцария. Ще ми липсваш всеки ден.

— Само две седмици. Би могла да дойдеш с мене.

Паркър трябваше да участва в световна банкова конференция и да говори на форума.

— Известно ти е, че много бих искала да дойда с теб. Но този сезон е…

— Е най-натовареното време от годината — довърши той думите й, без да се сърди. — Знам.

В хладилника Мередит намери всичко. Както обикновено, имаше малко неща, които трябваше да доприготви за вечеря. Готвенето беше нещо, което на няколко пъти се бе опитала да прави, но се провали. Ако храната не можеше да се озове направо на масата, като мине само през микровълновата печка, то тя нямаше никакво желание да се захваща с нея. Затова и изцяло разчиташе на госпожа Елис.

Валеше проливен дъжд. Мередит запали свещите, после извади пилето и салатата, изстуди бялото вино и ги сложи на масата. Застана встрани. Масата изглеждаше чудесно. Премести две от розите в средата.

— Вечерята е готова — съобщи и се приближи до Паркър. За момент й се стори, че не я чува. После вдигна очи от документите, които четеше, погледна я и се намръщи. — Има ли нещо не наред?

— Не съм сигурен. Кой се е занимавал с развода ти?

Тя хвърли поглед към папката, на която най-отгоре пишеше: „Мередит Александра Банкрофт срещу Матю Ален Фаръл“.

— Баща ми се погрижи за всичко. Защо питаш?

— Защото според мен тези документи са нередовни от юридическа гледна точка.

— В какъв смисъл? — попита тя, забелязвайки, че адвокатът на баща й беше сбъркал второто име на Мат и вместо Алън пишеше Ален.

— Във всякакъв — отвърна той, притеснено прехвърляйки листовете.

Напрежението му се предаде и на нея.

— Сигурна съм, че се е действало законно и правилно. Баща ми движеше всички въпроси, а ти знаеш колко държи на подробностите.

— Да, може би, но този адвокат — Станислав Спижалски — не се е погрижил за детайлите. Погледни тук — посочи той, изваждайки писмото, което беше адресирано до баща й. — В него се казва, че изпраща цялото досие и протоколите, подписани от съда, така както е поискал баща ти.

— Е, и какъв е проблемът?

— В това „цяло досие“ липсва уведомлението, с което Фаръл е бил известен за развода или че той някога се е явявал в съда, или дори, че се е отказал от правото си да се яви. А това е само една малка част от нещата, които предизвикват притеснението ми.

Мередит за пръв път изпита лека уплаха.

— Какво от това? Ние сме разведени и само това е от значение.

Вместо да отговори, Паркър отвори отново на първата страница от бракоразводното досие и започна бавно да чете, като с всеки следващ параграф се мръщеше все повече.

Тя не можеше повече да издържа и възкликна:

— Какво те безпокои пък сега?

— Безпокои ме целият документ — отговори той с непреднамерена вежливост. — Бракоразводните дела се гледат от адвокати и се подписват от съдия, докато това удостоверение е написано така, като че ли никога не е било видяно от компетентен адвокат. Слушай само на какъв език е — каза той и започна да чете последната страница: — „Срещу 10 000 щатски долара и други стоково-материални ценности, предоставени на Матю А. Фаръл, Матю Фаръл оттегля всички искове към собствеността и богатството, притежавани в момента и за в бъдеще от Мередит Банкрофт Фаръл. С настоящото съдът удостоверява развода на Мередит Банкрофт Фаръл.“

Дори сега споменът за начина, по който се беше почувствала преди единадесет години, когато научи, че Мат беше приел пари от баща й, я накара да потрепери. Беше се оказал такъв лъжец, такъв лицемер, докато бяха женени, твърдейки, че никога не би докоснал и един цент от парите й!…

— Не мога да повярвам на нито една дума от това! — тихият сърдит глас на Паркър я изтръгна от спомените. — Звучи като договор за недвижимо имущество: „Срещу 10 000 долара и други стоково-материални ценности…“ — повтаряше той. — Кой, по дяволите, е този човек? Виж адреса му! Защо баща ти би скрил един адвокат, чиято практика е предимно в този регион?

— Поверителност — отвърна тя, доволна, че поне веднъж има отговор за нещо. — Тогава той ми каза, че нарочно е наел „адвокат без име“ от южния край — някой, на когото не е известно коя съм и кой е баща ми. Беше страшно разстроен от всичко, както вече съм ти разказвала. Какво правиш? — попита тя, като го видя, че се пресята за телефона.

— Ще се обадя на баща ти — отговори той и с тъжна усмивка я накара да замълчи, добавяйки: — Няма да го плаша. Не съм сигурен, че има нещо за плашене — проведе кратък учтив разговор с баща й и между другото му каза, че преглежда бракоразводното дело на Мередит. Попита кой му е препоръчал този адвокат Станислав Спижалски. Засмя се на отговора на Филип, но след като постави слушалката на мястото й, усмивката му изчезна.

— Какво каза той?

— Че е взел името му от Жълтите страници.

— И сега какво? — попита Мередит, опитвайки се да не се поддава на паника. Започваше да й се струва, че нещо неясно, неопределено я заплашва. — Сега пък на кого звъниш?

— Хауърд Гърнбил.

Разкъсвана от притеснение и яд от непълните му отговори, тя продължи:

Защо звъниш на Хауърд Гърнбил?

— Учихме заедно в Принстън.

— Паркър, ако се опитваш да ме ядосаш, наистина ще успееш. Искам да зная защо се обаждаш на твоя състудент.

— Обожавам точно този твой тон. Напомня ми за учителката ми от детската градина. Харесвах я — преди да успее да му запуши устата, той добави: — Обаждам се на Хауърд, защото е президент на Илинойската адвокатска асоциация и… — прекъсна, тъй като отсреща отговориха. — Хауърд, обажда се Паркър Рейнолдс — започна той, после спря, докато другият му говореше нещо, и продължи: — Прав си, забравих, че ти дължа една игра на скуош. Обади ми се утре и ще се уговорим. Да ти се намира под ръка справочникът на членовете на Илинойската адвокатска асоциация? Не съм вкъщи, а съм любопитен да разбера дали един човек е неин член? Би ли могъл да провериш в твоя справочник и да ми кажеш? — очевидно състудентът му беше отговорил положително, тъй като Паркър продължи: — Добре. Името на човека е Станислав Спижал-ски. С-п-и-ж-а-л-с-к-и. Ще почакам.

Като закри с длан микрофона на слушалката, той и се усмихна окуражително.

— Може би неоснователно се безпокоя. Това, че човекът е некомпетентен, не означава, че не е правоспособен адвокат — секунда по-късно обаче усмивката му угасна. — Няма го в справочника? Сигурен ли си? — за момент се замисли, после попита: — Би ли могъл да погледнеш в текущия справочник на Американската адвокатска асоциация и да провериш дали не фигурира там? — замълча, после с престорена веселост продължи: — Не, не е спешно. Утре ме устройва. Обади ми се и ще се договорим и за мача. Благодаря, Хауърд. Поздрави Хелън.

— Не разбирам за какво се безпокоиш — каза Мередит, леко разтревожена.

— Струва ми се, че бих взел още едно питие — заяви той, стана и отиде до бара с напитките.

— Паркър, тъй като това ме засяга, смятам, че имам право да зная какво мислиш.

— В момента си спомням пет-шест случая, в които няколко души са се представили като адвокати — обикновено в по-бедни квартали — и които са взели пари от клиентите, повярвали им, че техните интереси ще бъдат правно защитени. Един от случаите включваше човек, който всъщност си беше адвокат. Той си присвои таксите за съда и след това „предостави“ решението за бракоразводното дело на своите клиенти, подписано от самия него.

— Как е могъл да направи това?

— Адвокатите внасят делото за разглеждане, съдиите просто подписват. Той се беше подписал собственоръчно под името на съдията.

— Как е могъл? Но със сигурност в случаите, когато и двете страни заявяват взаимно съгласие, съдът дава развод дори без да се гледа делото, нали?

— По дяволите, правят го!

— Не ми харесва тонът на този разговор — заяви Мередит. — Какво прави съдът за тези хора, които мислят, че са се развели?

— Ако се оженят отново, не ги обвинява в двубрачие.

— Прекрасно…

— Но вторият брак се смята невалиден, ако първият не е бил разтрогнат съгласно правната процедура.

— Боже мой! — възкликна тя. Дълбоко в себе си обаче беше абсолютно сигурна, че разводът й беше валиден. Просто алтернативата беше немислима.

Осъзнавайки колко е разстроена, Паркър се пресегна и нежно погали косата й.

— Дори Спижалски да не принадлежи към адвокатска асоциация, дори никога да не е следвал право, твоят развод все още би могъл да бъде законен, стига човекът да е представил на съдията това абсурдно заключение за разтрогване на брака и някак да го е заверил с подпис.

Тя вдигна очи към него. Все същите хубави синьо-зелени очи, само че сега бяха по-тъмни и по-тревожни.

— Ще намеря някой да отиде утре в съда и да разбере дали разводът е бил регистриран и протоколиран. Докато не се провери тази подробност, няма за какво да се безпокоиш.