Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 44

Вслушвайки се в съвета на Мат, Мередит беше поканила всички старши служители на магазина и по-висшите ръководители да присъстват на пресконференцията. Целта беше да се избегнат спекулациите сред състава, като на хората се осигури пряка информация, а не да я получат от втора ръка чрез началниците си. За да омилостиви пресата, отделът за хранителни доставки при „Банкрофт“ изпълняваше безотказно нарежданията на Мередит и на всичките репортери в залата беше предоставено неограничено количество храна и скъпо вино.

Докато изчакваше отстрани с двамата мъже, които й се бяха притекли на помощ, Мередит изпитваше не само благодарност към тях, но и се чувстваше добре. Беше забравила сделката, която Мат й беше наложил да приеме, а също и разпрата, която беше имала с Паркър онази вечер. Единственото, което имаше значение точно сега, беше, че двамата бяха поискали да помогнат, когато беше изпитала нужда от тях. Погледна Мат. Стоеше само на няколко крачки от Паркър и преглеждаше изявлението за пресата, което бяха изработили заедно, но в по-голямата част беше измислено от него. Паркър правеше същото и Мередит знаеше защо постъпваха така. Двамата съзнателно избягваха необходимостта да разговарят, дори да се погледнат. В кабинета й се отнасяха един към друг с хладна вежливост, докато обсъждаха точното съдържание на изявлението, което щеше да се прочете от шефа на „Връзки с обществеността“ на „Банкрофт“. Взаимната им неприязън обаче беше очевидна. И двамата се бяха съгласили, че когато излязат на сцената, ще демонстрират приятелско единство, но Мередит не беше сигурна, че ще могат да изложат убедително нещата, тъй като явно не можеха да се понасят.

Сега, когато ги изучаваше, тяхната инстинктивна взаимна враждебност й изглеждаше смешна, защото тя с изненада откри колко еднакви бяха в някои отношения. И двамата бяха необикновено високи и безспорно красиви: Паркър — в безупречно ушит син костюм, със значка, дискретно забодена на джобчето на сакото; а Мат — в красив тъмносив костюм на по-светлосиви райета, които го правеха още по-широкоплещест. Синеокият Паркър, с неговата изсветляла от слънцето руса коса, винаги й напомняше за Робърт Редфорд, особено днес. Погледна Мат, за да направи сравнение, и се загледа в очертаната му брадичка и в скулите, в оформените устни и гъстата тъмнокафява коса, която беше красиво подстригана. И изведнъж разбра, че двамата мъже изобщо не си приличаха. Паркър създаваше впечатление за образован, цивилизован гражданин, докато Мат — не. Дори сега от него лъхаше дръзка, стремителна енергичност, която не можеше да бъде скрита и след единадесет години придобита социална школовка. Като цяло лицето му беше твърде сурово, твърде строго, за да бъде конвенционално красиво — с изключение на миглите му, мислеше си, усмихвайки се вътрешно. Имаше невероятно гъсти и красиви мигли.

Изведнъж шумът в залата заглъхна. Светлините лумнаха, микрофонът изпищя, а пулсът на Мередит бясно заби.

— Дами и господа — започна директорът на „Връзки с обществеността“ при „Банкрофт“, — преди госпожица Банкрофт, господин Рейнолдс и господин Фаръл да излязат тук и отговорят на всякакви допълнителни въпроси, които може би имате, ме помолиха да прочета следното изявление. То съдържа фактите такива, каквито са им известни на тях, относно инцидента — причина за вашето идване днес тук. Изявлението е следното: „Преди три седмици нарушенията при получаването на бракоразводното решение, допуснати от някой си Станислав Спижалски, са били установени за пръв път от господин Рейнолдс. Веднага след това госпожица Банкрофт и господин Фаръл се срещнали да обсъдят нещата…“

Когато изявлението наближи към края, двамата мъже оставиха копията си от него и се запътиха към Мередит, като застанаха от двете й страни.

— Готова ли си? — попита я Паркър. Тя кимна притеснено и оправи яката на розовия си вълнен костюм. — Изглеждаш страхотно — окуражи я той, но Мат се намръщи от напрегнатия й вид.

— Отпусни се — предупреди я. — Всички ние сме жертви, а не виновници, така че не излизай отпред скована и потайна, иначе те ще продължат да чоплят, търсейки нещо, което крием. Дръж се естествено и им се усмихвай. Мередит — каза той настоятелно, наблюдавайки я как се мъчи да диша спокойно. — Не мога да се справя сам! Нужна ми е твоята помощ!

Тази забележка прозвуча така невероятно от устата на човека, преминал напоследък през толкова препятствия благодарение точно на нея, че искрено я разсмя. А само преди миг беше обзета от ужаса, че трябваше да обсъжда личния си живот публично.

— Това вече е моето момиче! — заяви Мат с одобрителна усмивка.

— По дяволите, така е! — подхвърли Паркър.

Директорът на „Връзки с обществеността“ приключи с четенето и произнесе имената им, което означаваше, че трябваше да излязат на сцената.

Светкавици засвяткаха на секундата, щом като пристъпиха на сцената, миникамерите ги следяха като блестящи бели очи, докато заемаха местата на банката с микрофоните върху подиума. Както се бяха договорили, Мат откри интервюто, но Мередит се стъписа от шеговития му тон:

— Толкова мило от ваша страна да присъствате на нашето малко импровизирано празненство, дами и господа — започна. — Ако знаехме вчера, че ще бъдете тук днес, щяхме да докараме един слон от цирка, за да почете случая — спря за момент, докато затихне смехът в залата, и после продължи: — Ще бъдем пред вас само пет минути, така че нека въпросите да бъдат кратки и точни. Аз разполагам с всичкото време на земята — пошегува се и отново замълча, докато утихне залата, — но Мередит ръководи цял универсален магазин, а Паркър има срещи следобед.

Това, че нарочно употреби малките имена на Паркър и Мередит, предизвика моментално смълчаване сред присъстващите, но после изригнаха въпросите. Крещяха от всички страни.

Най-високо извика един репортер от първия ред:

— Господин Фаръл, защо бракът ви с госпожица Банкрофт беше държан в тайна?

— Ако питате защо не сте знаели за него навремето — отговори Мат хладнокръвно, — отговорът е, че нито Мередит, нито аз представлявахме особен интерес за обществото преди единадесет години.

— Господин Рейнолдс — провикна се репортер от „Чикаго Сънтаймс“, — ще бъде ли отложена женитбата ви с госпожица Банкрофт?

Усмивката на Паркър беше мигновена и хладна.

— Както чухте в изявлението, което ви беше прочетено, Мередит и Ф… и Мат — поправи се той сам, опитвайки да се усмихне мило на другия мъж — ще трябва да получат официално развод. Естествено, нашата сватба ще трябва да се отложи, докато се уредят нещата. В противен случай Мередит може да бъде обвинена в двуженство.

Думата двуженство беше грешка и в мига, в който я произнесе, Мередит усети яда на самия Паркър. Промени се и настроението на репортерите в залата. Атмосферата стана напрегната и нажежена. Дори тонът на въпросите стана друг.

— Господин Фаръл, регистрирахте ли се вече с госпожица Банкрофт за развод? — попита един мъж. — Ако е така, на какво основание и къде?

— Не — отговори Мат спокойно. — Още не сме.

— А защо не сте? — заядливо попита една жена.

Той я погледна иронично.

— Точно сега доверието ми в адвокатите е малко разклатено. Бихте ли ми препоръчали някой адвокат?

Мередит знаеше колко усърдно Мат се опитваше да поддържа ведро настроение и когато отправиха следващия въпрос към нея, тя се закле да му помогне с каквото може.

— Госпожице Банкрофт — питаше един мъж от „Ю Ес Ей Тудей“, — как се чувствате благодарение на всичко това? — видя как Мат се наведе и си отвори устата да отбие въпроса, но тя се включи сама.

— Истината е — заяви с усмивка, — че отдавна не съм се чувствала така болезнено център на внимание. Например откакто в шести клас трябваше да изляза на сцената в някаква пиеса за различните храни, дегизирана като синя слива.

Остроумният й отговор предизвика бурен смях сред множеството, а спонтанната реакция на Мат накара светкавиците да засвяткат из цялата зала, когато обърна глава и впи поглед в нея с изненадана, сияеща усмивка.

Последва въпросът, от който Мередит се ужасяваше:

— Господин Фаръл, на какво основание вие двамата поискахте развод преди единадесет години?

— Не сме сигурни — пошегува се той с репортерката, като я дари с подкупваща усмивка. — Открихме, че документите, които всеки от нас е получил от Спижалски, не съвпадат.

— Към госпожица Банкрофт — изправи се представителка на „Трибюн“ и когато Мередит я погледна, тя попита: — Бихте ли могли да ни кажете защо се разпадна вашият брак?

Знаеше, че на този въпрос Мат не можеше да отговори вместо нея, и отчаянието й осигури вдъхновение. С глас, който се надяваше, че звучи закачливо, тя започна:

— По онова време, изглежда, смятах, че животът с господин Фаръл би бил… скучен — докато все още се смееха, добави по-сериозно: — Аз бях градско момиче и много млада, а Мат замина далеч от цивилизацията в Южна Америка само няколко дни след като се оженихме. Животът на двамата вървеше в съвсем различни посоки.

— Има ли някакъв шанс за помирение? — попита новинар от телевизията.

— Разбира се, че не — отговори Мередит машинално.

— Смехотворно е след всичките тия години — обади се Паркър.

— Господин Фаръл — подхвърли същият новинар. — Бихте ли отговорили на този въпрос?

— Не — заяви той безцеремонно.

— Това ли е вашият отговор, или отказвате да отговорите?

— Разбирайте го както желаете — отговори Мат с лека усмивка, която не достигна очите му, после кимна към друг репортер. Въпросите следваха един след друг, но най-лошите вече бяха минали и Мередит се остави на шума да гъмжи около нея, чувствайки се странно спокойна. След няколко минути Мат огледа публиката и заяви:

— Времето ни изтече. Надяваме се, че сме били изчерпателни. Паркър — обърна се той към съперника си любезно, — имаш ли да добавиш нещо?

Паркър му отвърна с усмивка.

— Смятам, че вече се каза всичко, което трябваше, Мат. Време е да си вървим и Мередит да си върши работата.

— Преди да си тръгнете — провикна се една жена, без да обръща внимание на опита да се закрие пресконференцията, — бих искала да кажа, че и тримата се справяте със ситуацията с изключителна взаимна добронамереност. Особено вие, господин Рейнолдс, тъй като попадате някъде по средата на нещо, върху което нямате никакъв контрол — и тогава, и сега. Нормално би било да изпитвате известна враждебност към господин Фаръл поради забавянето на вашата женитба с госпожица Банкрофт.

— Няма никакво основание за враждебност — заяви Паркър с убийствена усмивка. — Ние с Мат Фаръл сме цивилизовани мъже и ще разрешим въпроса по най-приятелски начин. И тримата се озовахме в необичайна ситуация, притиснати от обстоятелства, които могат и ще бъдат лесно отстранени. В действителност целият този проблем е малко по-различен от един бизнес договор, който първоначално е бил изработен правилно и сега трябва да се осигури изпълнението му.

Лиза чакаше отстрани. Хвана ръката на приятелката си и я прегърна.

— Ела с нас горе — прошепна Мередит, като се надяваше, че в нейно присъствие Мат и Паркър може би щяха да се държат по-любезно един към друг. Докато пътуваха с асансьора, който беше претъпкан с купувачи, една жена отзад побутна другата до нея.

— Това е Мередит Банкрофт със съпруга си и с годеника си — каза тя, шепнейки високо. — Да имаш по един и от двамата — това вече е голяма работа! Ето, този е Матю Фаръл, съпругът. Той излиза с филмови звезди!

Мередит се изчерви, но никой не каза нищо, докато не бяха на сигурно място в кабинета й.

Лиза наруши мълчанието, като отново прегърна приятелката си и се засмя:

— Беше чудесна, Мер! Блестяща!

— Не бих казала! — отвърна тя изтощена.

— Въпреки това беше! Не можах да повярвам на ушите се, когато изтърси, че трябвало да се облечеш като синя слива в шести клас — обръщайки се към Мат, тя добави: — Имаш страхотно влияние върху нея.

— Да не би да са ти платили за нещо? — подхвърли Паркър.

Лиза, която работеше невероятно много и често оставаше до късно след затварянето на магазина, сви рамене.

— Тук съм заета повече часове, отколкото ми плащат.

— Аз наистина имам работа — обади се Мередит тихо. Паркър пристъпи и я целуна по бузата. Усмихвайки се, й напомни: — Ще те видя в събота вечер.

Мат даде на Мередит две секунди да откаже и след като тя се поколеба да го направи, погледна Рейнолдс и заяви:

— Боя се, че няма да стане.

— Слушай, Фаръл! Съботите може да са твои през следващите единадесет седмици, но тази е моя. По стечение на обстоятелствата тогава е тридесетият рожден ден на Мередит и сме си планирали вечерта отпреди седмици. Ще ходим в ресторант „Антониос“.

Обръщайки се към Лиза, Мат я попита кратко:

— Имаш ли планове за събота?

— Нищо, което не бих могла да променя — отвърна тя слисана.

— Прекрасно, ще бъдем четирима — постанови той. — Но не в „Антониос“. Твърде много хора има там и е прекалено светло. Ще ни разпознаят за секунди. Аз ще избера мястото — страшно сърдит, че Мередит не беше отказала на Паркър, той кимна учтиво и си тръгна.

Малко след това Паркър го последва, но Лиза зашеметена се отпусна в креслото.

— Боже мой, Мер — засмя се, — нищо чудно, че се съгласи предложената от него сделка. Той е най-изумителният мъж, когото някога съм срещала…

— Няма нищо смешно във всичко това — отвърна Мередит. — Не е желателно баща ми да чете или гледа по телевизията каквото и да било по време на пътешествието си, което не е за развлечение. В случай, че реши да наруши нарежданията на лекаря и гледа новините, ще съм щастлива, ако не се наложи да му изпращаме самолет за спешна медицинска помощ.

— Ако аз бях на твое място — заяви Лиза с отвращение, — щях да изпратя изтребители след него заради това, което е направил преди единадесет години!

— Не ме карай да се връщам в онези години, направо се побърквам от чувство за безизходица. Когато си пристигне вкъщи, двамата ще си поговорим. Разсъждавах върху това дни наред, въпреки че трябва бъда справедлива към баща си. Вероятно навремето е вярвал, че така ще ме защити от един зестрогонец, който накрая ще разбие сърцето ми.

— И затова вместо него той го разби!

Мередит се подвоуми, после тихо призна:

— Нещо такова се получи — след това се опита да изтръгне личните проблеми от съзнанието си и смени темата: — Ще се видим в събота.