Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 55

На следващия ден в пет часа следобед извикаха Мередит в Заседателната зала. От няколко часа там течеше спешно заседание на Борда на директорите. Когато влезе, не се изненада, като видя, че мястото начело на масата беше запазено за нея. Опита се да не показва, че се чувства прекалено уплашена от студените навъсени физиономии, които я наблюдаваха. Тя погледна всеки мъж поотделно, включително и баща си.

— Добър ден, господа — в хоровия отговор единственият приятелски глас принадлежеше на стария Сирил Фортъл.

— Добър ден, Мередит — отговори на поздрава й възрастният човек. — Мога ли да ти кажа, че изглеждаш по-прекрасна от всякога?

Тя изглеждаше ужасно и го знаеше, но му се усмихна с благодарност. Предполагаше, че част от причините за това заседание имаха нещо общо с Мат и щяха да й искат обяснения.

Председателят на Борда кимна към папката на масата пред нея и каза с леден глас:

— Подготвили сме тези документи, за да бъдат подписани от тебе, Мередит. В края на това заседание ще ги заверим и регистрираме, за да получат подходящите пълномощия. Разгледай ги. Тъй като повечето от нас участваха в изготвянето им, няма да се запознаваме с тях.

— Аз не съм ги видял — протестира Сирил, като отвори папката си едновременно с нея.

Първите няколко секунди Мередит не можа да повярва на очите си, но когато осъзна това, което четеше, в гърлото й се надигна жлъч, задушаваше я и й призляваше. Единият документ представляваше официално оплакване до комисията по ценните книжа, посочващо, че тя лично е знаела за преднамереното манипулиране на акциите на „Банкрофт“ от Фаръл, който е използвал вътрешен източник за информация в нейно лице, за да осъществи своите сделки. Предявяваше се иск да бъде задържан и разследван. Другото оплакване беше адресирано до Федералното бюро за разследване и до шефовете на полицията в Далас, Ню Орлийнс и Чикаго, сочейки Матю Фаръл като отговорен за бомбените заплахи в магазините на „Банкрофт и компания“ в посочените градове. Третото оплакване също беше адресирано до полицията. В него се твърдеше, че Мередит била чула Матю Фаръл да отправя заплахи за живота на Станислав Спижалски по време на телефонен разговор с неговия адвокат, и че се отказва от правото си да подкрепи с мълчание Матю Фаръл като негова съпруга. Затова тук по-долу прави публично изявление, че той носи отговорност за убийството на Спижалски.

Мередит гледаше гротескните думи, внимателно оформените и скалъпени сценарии, злонамерените обвинения, и започна да трепери. Един глас вътре в нея крещеше, че тя е пълна глупачка и изменник, ако повярва, че има и капка истина в цялата мръсотия, събрана като доказателствен материал срещу съпруга й. Унесът, в който беше изпаднала в продължение на два дни, след като беше оставила Мат, изведнъж я напусна и всичко изкристализира ясно пред нея — нейните грешки, мотивите на Борда, почеркът на баща й.

— Подпиши, Мередит — Нолан Уайдлър побутна писалката си към нея.

Подпиши.

И Мередит направи своя избор. Окончателен избор, макар и може би вече закъснял.

— Да подпиша ли? — повтори тя презрително и бавно се изправи. — Нищо такова няма да направя!

— Надяваме се да оцениш тази възможност да оправдаеш себе си и да се разграничиш от Фаръл, както и да видиш истината и справедливостта да възтържествува — каза Уайдлър ледено.

— Това ли е, от което се интересувате? — попита тя, спря се на масата и огледа насъбралите се. — Истина и справедливост ли? — неколцина от мъжете погледнаха настрани, като че ли не бяха изцяло съгласни с документите, които й връчиха да подпише. — Тогава ще ви кажа истината! — продължи тя, а гласът й се извисяваше и кънтеше все по-убедително. — Матю Фаръл няма нищо общо както с бомбените заплахи, така и с убийството на Станислав Спижалски, и той не е нарушил нито едно от правилата на комисията по ценните книжа. Истината — заяви тя с нарастващо презрение — е, че всички вие се боите от него. В сравнение с неговите победи вашите успехи в бизнеса са нищожни. Мисълта той да бъде основен акционер на тази компания или в този Борд ви кара да се чувствате незначителни! Вие сте суетни и ужасени и ако наистина сте вярвали, че аз ще подпиша тези книжа само защото сте ми заповядали да го направя, то тогава вие сте и глупаци!

— Предлагам още веднъж да обмислиш много внимателно решението си — предупреди я друг член на Борда, със скована от обида физиономия. — Или ще подпишеш документите, което е твой дълг в качеството на изпълняваща длъжността президент на тази компания, или ще смятаме, че твоята лоялност е намерила убежище при противник на тази корпорация.

— Говорите ми за моя дълг към „Банкрофт“ и в същото време ми нареждате да подпиша тези книжа, така ли? — тя изведнъж почувства, че й се прииска да се засмее от радост, че беше заела тази позиция — правилната позиция. — Вие сте опасно некомпетентни, ако не ви е хрумнало какво ще причини Матю Фаръл на тази компания в отговор на охулването му в тази папка, пълна с боклук. Той ще притежава „Банкрофт“ и всички вас, когато приключи да ви съди! — завърши тя безапелационно.

— Ще поемем този риск. Подпиши.

— Не!

Нолан Уайдлър я погледна и сурово заяви:

— Излиза, че погрешно разбраната от тебе лоялност ти пречи да поемеш своята отговорност като служител на тази корпорация да работиш само в защита на нейните интереси. Или си подай оставката тук, и то веднага, или докажи, че аз греша, като подпишеш документите.

Мередит го погледна право в очите.

— Върви по дяволите!

— Браво на тебе, момиче! — извика старият Сирил в напрегнатата тишина, като силно удари с юмрук по масата. — Знаех си, че у тебе нещо повече, освен страхотни крака!

Но Мередит вече нищо не чуваше. Тя обърна гръб на всички и излизайки от залата, затръшна вратата след себе си. С което окончателно сложи кръст на бленуваните си надежди и мечти.

 

 

Думите на Мат изникнаха в съзнанието й — развеселяващи, натрапващи се, властни — и я съпътстваха, докато забързано крачеше към кабинета си. Беше го питала как би постъпил, ако неговият Борд го насилва да направи нещо, а той й беше отговорил: „Бих им казал да се измитат.“ Споменът за това я накара да се усмихне. Не им го беше сервирала точно така, в действителност никога не се беше държала така с никого, но думите, които беше изрекла, имаха същия смисъл, реши тя горда от себе си. Празненството на Мат беше довечера и тя бързаше за вкъщи, за да се преоблече. Телефонът на бюрото й звънеше, когато стигна до кабинета си, и тъй като Филис вече си беше отишла, Мередит отговори.

— Госпожице Банкрофт — информира я студен арогантен глас, — обажда се Пиърсън, адвокатът на господин Фаръл. През целия ден се опитвах да се свържа със Стюарт Уайтмор и тъй като все още не е отговорил на моите обаждания, си позволявам да ви се обадя направо.

— Слушам ви — отговори тя, докато прибираше всички лични вещи от бюрото си. — Какъв е проблемът?

— Господин Фаръл ни нареди да ви предадем, че повече няма желание да изпълнява останалата част от пробния единадесетседмичен период, с който вие се съгласихте. А така също — продължи той, — че трябва да подадете молба за развод не по-късно от шест дни, смятано от днес. В противен случай ние ще подадем от негово име на седмия ден.

Достатъчно ултиматуми и заплахи! Омразният, властен тон на Пиърсън беше последната капка в чашата! Мередит изрече две кратки, но изразителни думи в слушалката и я тресна.

Едва когато седна да напише оставката си, думите на Пиърсън проникнаха в съзнанието й. Чувството й за триумф отстъпи пред внезапната паника. Мат. Беше чакал твърде дълго. Сега вече искаше развод. Веднага. „Не, това не може да е истина!“ — повтаряше си тя отчаяно и пишеше по-бързо. Сложи подписа си под оставката, изправи се, след това погледна това, което беше написала. И отново усети ужасната сила на реалността. Точно тогава баща й влезе в кабинета й и отново й хрумна, че тя скъсваше с всичко. Дори с него.

— Не прави това — каза той с дрезгав глас, когато побутна оставката си към него.

— Ти ме накара да го направя. Убеди ги да изработят документите, а след това ме вкара вътре като агне на заколение. Ти ме принуди да избирам.

— Но избра него, не мене и не твоето наследство.

Мередит се облегна на бюрото, гласът й трепереше от вълнение.

— Не трябваше да има нужда от избор. Татко — каза тя, толкова разстроена, че се обърна към него така, както не го беше правила от малка, — защо трябваше да ми причиняваш това? Защо трябваше да ме разкъсваш на парчета по тоя начин? Защо да не мога да обичам и тебе, и него?

— Не е заради това — отвърна той сърдито, но раменете му бяха отпуснати, а в гласа му долови нотки на отчаяние и безразсъдност. — Той е виновен, но ти не желаеш да го разбереш. По-скоро би повярвала, че аз съм виновен заради ревността си и манипулациите, и отмъщението…

Мередит го прекъсна, тъй като повече не можеше да издържа:

— Вярно е. Ти си виновен. Не ме обичаш достатъчно, за да искаш да бъда щастлива. Това не е обич, не е нищо друго, освен егоистично притежание на човешко същество — щракна ключалките на чантата си, взе палтото и дамската си чантичка и се отправи към вратата.

— Мередит, недей!

Спря се, обърна се и през сълзи погледна посърналото му лице.

— Довиждане — промълви. — „Татко“ — прошепна със сърцето си. Беше стигнала почти до рецепцията, когато Марк Брейдън й извика. На лицето му грееше победоносна усмивка, когато я догони.

— Трябваш ми веднага в моя кабинет! Секретарката на Гордън Митчел е там, плаче сърцераздирателно. Хванах го на мястото тоя Митчел! Бяхме прави за това копеле!

— Това е секретно за компанията! — изрече тя тихо. — Аз не работя повече тук.

Смайването му беше толкова искрено и така трогателно, че Мередит трябваше да положи усилия, за да се успокои.

— Разбирам — можа само да каже Брейдън.

Тя се опита да се усмихне.

Когато се обърна и тръгна да си върви, той я хвана за ръката и я дръпна назад. За пръв път от петнадесет години, защитавайки интересите на „Банкрофт“, Марк Брейдън наруши собствените си правила. Сега той предоставяше информация за компанията на някой друг вместо на съответния отговорен служител. Направи го, защото чувстваше, че тя имаше право да знае.

— Митчел е взел големи рушвети от няколко клиенти. Един от тях го е подкупил, за да се откаже от президентството.

— И неговата секретарка е разбрала и го е разобличила ли?

— Не съвсем — отвърна Марк саркастично. — Тя знае от седмици. Били са любовници и той не е удържал на обещанието си да се ожени за нея.

— И затова го е издала.

— Не, тя се разприказва, защото не й дал възможност да получи повишение. Този глупак се отказал от обещанието си да я направи личен помощник. Затова е постъпила така. Вече била разбрала, че я залъгва за женитбата, но е била твърдо решена да получи повишението.

— Благодаря ти, че ми каза. — Мередит сърдечно го целуна по бузата. — Винаги щях да се чудя.

— Мередит, бих искал да знаеш колко много съжалявам…

— Недей — погледна часовника си и повика асансьора. След това с обаятелна усмивка обясни на Марк: — Трябва да присъствам на едно важно събиране и ще закъснея. Всъщност там ще бъда нежелан гост… — вратите на асансьора се отвориха и тя пристъпи вътре. — Пожелай ми късмет.

— Желая ти го — изрече той сериозно.