Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 34

Когато Мередит тръгна от дома си, едва валеше, но докато прекосяваше Индиана, бурята вече бушуваше с пълна сила. Снегорини и камиони с пясък сновяха по магистралата, а жълтите им фарове шареха по пътя.

Според радиото температурата беше двадесет и два градуса по Фаренхайт[1] и продължаваше да пада. Очакваше се снежната покривка да достигне метър, но коварното време не вълнуваше Мередит. Мислите й се въртяха само към миналото и единственото й желание бе да се добере до фермата. Там щеше да обясни на Мат какво всъщност се беше случило тогава.

Стомахът й се свиваше само като си помислеше как ли се беше почувствал той, получавайки телеграмата. Въпреки това беше взел самолета и се бе върнал, за да я посети в болницата. И да му откажат всякакъв достъп, да не го допуснат, като че ли е някакъв просяк! Той никога не е изоставял нея или детето им. Тази мисъл я изпълваше с умиление и с нетърпение час по-скоро да му каже, че не е махнала умишлено детето и че не го е изтръгнала него, любимия, от живота си.

За секунда колата поднесе на леда, но след като я овладя, мислите й се върнаха отново към Мат. Чак сега си обясняваше причината за подчертаната враждебност у него, която беше доловила, както и последните му думи, изречени миналата седмица на раздяла: „Само още веднъж да се изпречиш на пътя ми, само още веднъж, ще се молиш на Господ майка ти да не те е раждала!“

На фона на цялото жестоко огорчение в душата му тя намираше за странно приятелското му отношение в операта и по време на обеда. На негово място не би могла да се държи учтиво.

Не беше възможно той сам да е изпратил онази телеграма. Матю Фаръл не предлагаше извинения никому. Когато забременя от него, той се ожени за нея и след това се изправи лице в лице с гнева на баща й, без да трепне. После беше изградил своята бизнес империя, започвайки от нищо, разчитайки само на ентусиазъм, смелост и силна воля. Не би хленчил за нищо и пред своя баща. Телеграмата, която беше получила за развода, очевидно беше изпратена в отговор на онази, която му е била пратена. И въпреки това той е долетял, за да я види, преди…

Сълзите пареха очите й и тя неволно даде повече газ. Трябваше по-бързо да стигне при него, да говори с него, да го накара да разбере. И трябваше той да й прости. Не смяташе, че това би се отразило по някакъв начин на бъдещето й с Паркър. Мъката й се смесваше с болезнена нежност към Мат. Представяше си бъдещите им срещи. Следващия път, когато той протегне ръка, както направи това в операта, и й се усмихне и я поздрави, тя щеше също да му се усмихне и ще му подаде ръка. Приятелството им нямаше да се ограничи само до случайни срещи, би могло да навлезе и в бизнеса. Мат беше блестящ тактик, умееше да преговаря и вероятно можеше да го вика за консултации.

Дървеният мост над рекичката беше покрит със сняг. Мередит натисна педала за газта, затаи дъх и профуча през моста. В един момент гумите поднесоха и задният край на колата се завъртя, после се изправи и тя се спря в двора пред къщата. На лунната светлина и на фона на заснежените ниви голите дървета изглеждаха като призрачни видения. Хвърляйки причудливи сенки върху къщата, те сякаш предупреждаваха Мередит да не пристъпва напред. Тя потръпна от страх, след като изгаси фаровете и изключи двигателя. Бледа светлинка се процеждаше през завесата от прозореца на горния етаж: Мат беше тук и все още беше буден. И щеше да побеснее, като я види.

Тя облегна главата си на седалката, затвори очи и се опита да събере сили за това, което трябваше да издържи през следващите няколко минути. В този момент, изправена пред изключително трудната и важна задача, за първи път от единадесет години насам отправи зов за помощ: „Моля те, Господи, накарай го да ми повярва.“

Преди единадесет години молитвите й Мат да дойде в болницата бяха чути, само че тя не беше разбрала това. След това беше престанала да се моли. Без съмнение Господ нямаше да я чуе сега. Отвори очи и взе чантата си.

Лампата на верандата изведнъж светна и сърцето й се качи в гърлото. Мередит погледна нагоре и видя, че вратата се отвори. Уплашена, тя затъна в снега и се хвана за колата, изпускайки ключовете до дясната гума. Наведе се да ги потърси, но се сети, че в чантата си имаше друг комплект. Нямаше смисъл да рови в снега.

Светлината от верандата се размиваше по двора. Мат стоеше на вратата, невярващ на очите си. Една жена току-що беше слязла от колата си, една жена, която невероятно много приличаше на Мередит. После тя пропадна някъде в снега, появи се отново и тръгна към него през снежната вихрушка. Той се хвана за рамката на вратата, като се опитваше да се задържи прав. Беше отмалял и му се виеше свят. Гледаше я невярващ и почти убеден, че халюцинира от високата температура. Когато обаче жената се приближи, отметна глава и изтръска снега от тежката си грива с познат до болка жест, сърцето му болезнено се сви.

Тя се изкачи по стъпалата на верандата и вдигна лице към него.

— Здравей, Мат.

Той твърдо реши, че просто сънува. А може би умираше горе в леглото си. Студените тръпки, които пронизваха и разтърсваха тялото му, ставаха все по-силни. Видението пред него се усмихна с нежна, разтапяща усмивка.

— Мога ли да вляза? — попита жената. Приличаше му като ангелско подобие на Мередит.

Не беше видение, това беше Мередит. Беше твърде болен, за да я отпрати обратно до колата. Той се стегна, отстъпи навътре и грубо й обърна гръб, давайки й възможност да го последва.

— Трябва да имаш нос на хрътка и упоритост на булдог, за да дойдеш след мене в това време — коментира той и запали лампите. Гласът му звучеше дрезгаво и странно дори за самия него.

Мередит се беше подготвила за нещо много по-лошо.

— Помогнаха ми да те открия — като потисна внезапно обзелото я желание да обгърне лицето му с ръце и да му каже „съжалявам“, тя се задоволи за момента само да свали палтото си и да му го подаде.

— Икономът е в почивка тази вечер — изсмя се Мат и не пое палтото й. — Закачи си го сама — вместо да му отговори, както очакваше, тя се обърна и го сложи на един стол. Мат присви очи от яд и смущение, като сравни кротката й смиреност със собственото си поведение последния път. — Е? — подхвърли. — Да чуем. Какво искаш?

За негова изненада тя се засмя — весел, искрен смях.

— Струва ми се, че искам едно питие. Да, определено се нуждая от едно питие.

— Нямаме „Дом Периньон“ — информира я той. — Избери си между скоч или водка.

— Водка — каза тя тихо.

Краката едва го държаха. Отиде в кухнята, наля водка в една чаша и се върна в дневната. Тя взе чашата, която той остави пред нея, и огледа стаята.

— Странно е да те видя отново тук след всичките тези години — започна Мередит, заеквайки.

— Защо? Това е мястото, откъдето произхождам и на което ти смяташ, че все още принадлежа. Аз не съм нищо друго, освен един мръсен работник, спомняш ли си?

За изненада на Мат тя пребледня от притеснение и започна да се извинява:

— Много съжалявам за думите си. Исках да ти причиня болка и го казах, защото знаех, че ще те заболи. Не го мислех и няма нищо лошо в това да бъдеш работник — работниците са трудолюбиви, почтени хора, които…

— Какво, по дяволите, целиш? — избухна той, след което се преви на две от пронизваща болка в главата. Стаята се завъртя пред очите му, опря ръка на стената и се опита да се закрепи.

— Какво ти е? — извика Мередит. — Болен ли си?

Мат имаше усещането, че или ще се сгромоляса на пода, или ще повърне пред нея.

— Махни се от тук, Мередит! — главата му бучеше, стомахът го присвиваше и той се запъти към стълбите. — Ще си легна.

— Ти си болен! — избухна тя и изтича към него, когато той сграбчи перилата и залитна на второто стъпало. Посегна да го подкрепи и той отблъсна ръката й, но не и преди тя да разбере, че изгаря от температура. — Боже мой, та ти гориш!

Махай се!

— Млъкни и се облегни на мен — не му стигнаха сили да я спре, когато вдигна ръката му и подложи рамото си.

Като го заведе до стаята му, той залитна и падна на леглото със затворени очи. Неподвижен като смърт. Ужасена, Мередит вдигна отпуснатата му ръка и потърси пулса му, но паникьосана, не можа да го намери.

— Мат! — изкрещя истерично, сграбчи го за раменете и го разтърси. — Мат, да не си посмял да умреш! Изминах целия този път, за да ти обясня някои неща, които трябва да знаеш, да те помоля да ми простиш и…

Страхът, пронизващ гласа й, и начинът, по който го разтърсваше, накрая проникнаха до замъгленото съзнание на Мат. В това си състояние той не можеше вече да изпитва враждебност към нея. Това, че тя беше тук, когато той се чувстваше толкова зле, беше от значение.

— Спри… — прошепна — да ме разтърсваш. По дяволите!

Мередит го пусна и почти се разплака от облекчение, после се опита да се овладее. За последен път беше видяла баща си да колабира по този начин. Тогава той почти щеше да умре. Но Мат беше млад и силен. Имаше висока температура, тресеше го, но сърцето му беше здраво. Огледа се и видя две шишенца на масичката до леглото. И на двете пишеше да се взима по една таблетка на всеки три часа.

— Мат — разбута го тя, мислейки, че е време да вземе отново от лекарствата. — Кога взе тези хапчета?

Чу я и се опита да си отвори очите, но преди да успее, тя сграбчи ръката му, приближи уста до ухото му и умолително го попита:

— Мат, чуваш ли ме?

— Не съм глух — изръмжа той дрезгаво — и няма да умра. Имам грип и бронхит. Просто взех повече таблетки.

Мат почувства, че леглото потъва, когато тя приседна до него. Стори му се, че го гали по челото. Трябва да беше някакъв смешен, нелеп сън: Мередит, притеснена, се суети над него, докосва челото му, гали го по косата.

— Сигурен ли си, че това е грип и бронхит? — попита го.

Устните му се изкривиха в немощна усмивка.

— Колко по-зле искаш да бъда?

— Смятам, че трябва да повикам лекар.

— Имам нужда от женска ласка.

— Аз ще свърша ли работа?

— Много смешно — прошепна той.

Сърцето й трепна. Не искаше ли да й каже, че тя щеше да му бъде повече от достатъчно?

— Оставям те да си почиваш.

— Благодаря — измърмори той, обръщайки се с гръб към светлината, и веднага заспа.

Мередит оправи одеялата и го зави. Беше заспал облечен и тя предположи, че така щеше да му бъде по-топло, отколкото с пижама. Спря се до вратата, за да изгаси лампата, и го погледна. Дишаше дълбоко и тежко, лицето му беше бледо. Но дори болен, той изглеждаше като огромен и страшен демон.

— Защо се получава така — попита тя спящия мъж, — че всеки път, щом се появя край тебе, нищо не се случва, както би трябвало?

Вдигна палтото си от стола и реши да отиде до колата, за да си вземе чантата. Преди да се упъти към стълбите, се спря, обърна се и изпълнена с носталгия и смътна тъга, огледа стаята. Не се беше променила — старият диван и двете кресла пред камината, лавиците с книги, лампите. Същата, но някак си по-малка и тъжна, с пръснати по пода кашони, някои от тях вече пълни с книги и опаковани във вестник неща.

Бележки

[1] По скалата на Целзий — минус 5,5°. — Б.пр.