Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 16

Лимузината на Мат лавираше в натовареното движение през петъчния следобед към шестдесететажната сграда, където беше централното седалище на „Хаскъл Електроникс“. Той вдигна глава от доклада, когато Джо О’Хара се плъзна покрай едно такси, премина на червено и натискайки нетърпеливо клаксона, разгони група чикагски пешеходци от пътя си. На няколко метра от подземния гараж шофьорът натисна спирачките и зави във входа.

— Съжалявам, Мат — каза с виновна усмивка, когато видя сърдитото му изражение в огледалото.

— Някой ден — отговори му раздразнено той — бих желал да ми обясниш защо искаш да превръщаш пешеходците в украшение за капака на колата?

Независимо от това колко скъпа или елегантна кола караше, О’Хара винаги се държеше като безстрашен хлапак, седнал в спортен шевролет с руса красавица в скута си и стек бира на седалката. Ако рефлексите му не бяха все още като на младеж, отдавна щеше да е загубил шофьорската си книжка или живота си.

Беше толкова верен, колкото и смел, и преди десет години в Южна Америка именно поради това бе успял да измъкне Мат на безопасно място, когато спирачките му бяха отказали и камионът се беше обърнал и запалил. За постъпката си беше получил цял кашон уиски и безкрайната благодарност на Мат. Под сакото на Джо винаги висеше закачен на ремък автоматичен пистолет, купен преди години, когато за пръв път го беше возил. Мат смяташе, че пистолетът не е необходим. Въпреки че беше нисичък, Джо представляваше солидна маса от мускули, имаше заядливо, почти грозно лице, а заканите му бяха определено заплашителни. Повече му отиваше да е бодигард, отколкото шофьор. Изглеждаше като борец по сумо, шофираше като маниак.

— Пристигнахме! — извика Джо, успявайки да спре плавно колата до частния асансьор на сградата. — Добре дошли вкъщи.

— За година или по-малко — уточни Мат, затваряйки куфарчето си. Обикновено когато купуваше някоя фирма, оставаше за месец-два на мястото — достатъчно време, за да се вижда с хората си, когато те оценяват ръководния състав и правят препоръките си. Положението с „Хаскъл“ беше различно. Старите методи и процедури трябваше да се заменят с нови; трябваше да се планират печалбите, да се регулират заплатите, да се построи огромна фабрика в предградието Саутвил, където земята вече беше купена. „Хаскъл“ се нуждаеше от цялостно обновяване. Корабната компания, която току-що беше купил, и реорганизацията на „Хаскъл“ щяха да му костват дълги и напрегнати дни и нощи, но това правеше вече години наред. В началото — от някакво отчаяно импулсивно желание да докаже, че може. Дори и сега, когато беше успял много над най-налудничавите си мечти, той поддържаше тази изтощителна крачка не защото му харесваше или заради бъдещия успех, а защото му беше навик. Пък и нищо друго не можеше да му донесе такова удовлетворение. Работеше здраво и когато трябваше да играе, играеше здраво. Вкарването на „Хаскъл“ в пътя, за да го превърне в това, което трябва да бъде, беше цел, която го предизвикваше. Може би именно там грешеше, реши Мат.

На шестнадесетия етаж момичето от рецепцията вдигна слушалката и изслуша информацията на униформената охрана, която обслужваше и рецепцията във фоайето на „Хаскъл“. Валери стана 4 и отиде до секретарката, която седеше вдясно от нея.

— Пит Дънкан каза, че голяма сребърна лимузина току-що е влязла в гаража — прошепна й. — Смята, че е Фаръл.

— Сребърният цвят сигурно му е любим — отговори Джоана, поглеждайки многозначително новата сребриста табела със знака на „Интеркорп“, която беше закачена на стената зад нея.

Валери и Джоана, заедно с няколко от другите секретарки на етажа, вече добре се бяха запознали не само с репутацията и особеностите на Матю Фаръл, но и с неговата безцеремонност. Само дни след като „Интеркорп“ купи „Хаскъл“, президентът — Вери Хаскъл, беше принуден да се пенсионира. Така стана и с двамата първи вицепрезиденти — сина на Хаскъл и зет му. Друг високопоставен ръководител отказа да се оттегли и беше уволнен.

Нещата стояха зле, тъй като не само висшите ръководители биваха уволнявани. Секретарката на господин Хаскъл получи възможност за „избор“ — да работи с някой от по-нискостоящите или да напусне заедно с шефа си, защото Матю Фаръл беше изпратил своята секретарка от Калифорния. Това беше всяло страх сред останалите, но нищо не можеше да се сравнява с онова, което почувстваха при пристигането на секретарката на Фаръл. Елинър Стърн беше слаба като клечка тиранка със ситно накъдрена коса, която ги следеше като сокол и използваше думи като „нетърпение“ и „благоприличие“. Идваше на работа преди всички и си отиваше след всички.

Когато вратата на кабинета й беше отворена, тя можеше да чуе и най-тихия смях или клюка. А когато това ставаше, отиваше до вратата и заставаше там като военен сержант. Стоеше, докато всичко утихнеше и всеки заемеше мястото си. Именно поради тази причина Валери потисна желанието си да извика другите секретарки и им каже, че Фаръл пристига.

Филмовите списания и вестници го описваха като красив, изтънчен мъж, който се срещаше с филмови звезди и европейски кралски височества. „Уолстрийт Джърнъл“ писа, че той е „всестранен гений с нещо от цар Мидас“. В деня, в който напускаше, господин Хаскъл отбеляза, че Матю Фаръл е „арогантно копеле с инстинкти на акула и морал на мародерстващ вълк“. В очакване да го видят Джоана и Валери вече бяха настроени да го мразят и те го мразеха.

Мекият звън на асансьорния звънец прозвуча като удар на гонг в помещението. Матю Фаръл излезе и като че ли самият въздух изпращя от потиснатата енергия на неговото присъствие. Почернял от слънцето и атлетично сложен, той пристъпи към тях, като четеше някакъв доклад и държеше куфарчето си и бежовото кашмирено сако.

Валери се изправи и поздрави колебливо:

— Добро утро, господин Фаръл.

В отговор получи само обезсърчаващ поглед от студени сиви очи и едва забележимо кимване. После той премина покрай тях като вятър — мощен, неспокоен и напълно различен от типа мъж, отговарящ на моралните възгледи на Валери и Джоана.

Мат беше идвал тук веднъж на заседание и сега без колебание се насочи към кабинетите, които принадлежаха на президента Хаскъл и секретарката му. Едва след като затвори вратата на кабинета на секретарката си, отдели очи от доклада, който четеше в асансьора, и то само за да погледне формално жената, с която работеше вече девет години. Те не се поздравиха, нито пък размениха най-обикновени приказки за времето — никога не го правеха.

— Как вървят нещата?

— Доста добре — лаконично отвърна Елинър Стърн.

— Готов ли е дневният ред за заседанието? — запита той, тръгвайки към своя кабинет.

— Разбира се — отвърна тя.

Те бяха идеално съчетание — още от първия ден, когато тя пристигна в кабинета му заедно с двадесет други жени, повечето от тях млади и привлекателни, изпратени му от агенция на борсата. Същата сутрин бе видял снимка на Мередит в едно списание, оставено от някого в кафенето. Лежеше на брега на Джамайка с приятел от колежа, поне така се споменаваше в текста. Още по-отчаяно решен да успее именно заради лицето от снимката, той започна интервюто с кандидатките. Повечето от тях бяха с празни глави или открито флиртуваха, а той не беше в настроение да толерира нито глупостта, нито еротичните им желания.

Имаше нужда от умен и надежден човек, с когото ще върви към върха. Току-що беше хвърлил в кошчето документите на последната кандидатка, когато вдигна глава и видя Елинър Стърн. Тя вървеше към него с обувките си на ниски токчета, обикновен черен костюм и сива коса, стегната в малък кок. Подаде му биографията си и зачака мълчаливо, докато Мат четеше справката, която включваше информация, че е на петдесет години, неомъжена, може да печата 120 удара и да стенографира 160 думи в минута. Мат я погледна с намерението да й зададе въпрос и чу ледения й глас:

— Напълно съзнавам, че съм с двадесет години по-възрастна от другите кандидатки и двадесет пъти по-малко привлекателна. Всъщност никога не съм била красива и затова трябваше да развия и разчитам на други мои качества.

Изненадан, Мат попита:

— И какви са тези качества?

— Умът и знанията ми. Освен машинопис и стенография, съм учила и владея счетоводство и най-вече мога да правя нещо, което много малко двадесетгодишни момичета не могат…

— Какво?

— Зная правопис — забележката бе добавена с нескрито самочувствие и намекваше за отвращение към всяко нещо, което не е съвършено. Това му хареса и той почувства същото твърдо решение у нея да заеме мястото, което чувстваше и той. Основавайки се на този сляп инстинкт, че е подходяща, той каза открито:

— Работата е много и сега заплатата не е висока. Току-що започвам. Ако успея, ще останете с мен. Възнаграждението ви ще се увеличава в съответствие с приноса.

— Съгласна съм.

— Ще пътувам много и може би ще се наложи да ме придружавате.

Безцветните й очи се присвиха.

— Може би трябва да сте по-точен относно задълженията ми, господин Фаръл. Жените несъмнено ви намират много привлекателен, но аз…

Поразен от факта, че тя очевидно взе думите му като намек, и разгневен от мнението й за въздействието му, оказвано върху жените, Мат й отговори с глас, по-студен и от нейния:

— Задълженията ви ще бъдат чисто секретарски. Нямам намерение да флиртувам или да въртя любовни истории, не желая да ми правите торта за рождения ден, нито пък ме интересува вашето мнение за въпроси, засягащи само мен. Всичко, което искам, е вашето време и уменията ви.

Беше по-строг от обикновено, което се дължеше повече на впечатлението от снимката на Мередит, отколкото на отношението му към Елинър Стърн, но това въобще не я впечатли. Всъщност тя предпочиташе точно този начин на работа.

— Намирам това за напълно приемливо.

— Кога ще започнете?

— Сега.

Никога не съжали за решението си. Само след седмица разбра, че също като него Елинър Стърн можеше да работи неуморно с убийствено темпо. Колкото повече задачи получаваше, толкова по-добре ги изпълняваше. Никога не нарушиха преградата помежду им. В съвместната си работа първоначално бяха твърде заети, за да се сетят за това, а по-късно вече то нямаше значение — съществуваше рутина в отношенията им и тя работеше великолепно и за двамата. Мат беше успял да се изкачи на върха и тя беше работила ден и нощ до него, без никакви оплаквания. Всъщност тази жена беше незаменим капитал за неговия бизнес и удържайки на думата си, той я беше възнаградил за верността и усилията в буквалния смисъл на думата: госпожица Стърн получаваше годишна заплата от 65 000 долара, повече, отколкото получаваха много от средната класа чиновници в „Интеркорп“.

Сега тя го последва в кабинета и го изчака да остави куфарчето си на полираното бюро от розово дърво. Обикновено получаваше микрокасета с инструкции и текстове.

— Днес няма диктовки — обясни Мат. Отвори куфарчето и й подаде купчина папки. — Нямах и време да погледна договора на Симпсън в самолета. Имаше проблем с двигателя и трябваше да взема обикновения полет дотук. Бебето на предната седалка сигурно имаше проблеми с ушите и пищя цялата нощ.

И защото той започна разговора, госпожица Стърн почувства, че трябва да участва:

— Някой е трябвало да направи нещо.

— Господинът до мен изяви желание да го успокоява — отговори Мат, — но майката на бебето не прие нито неговото, нито моето предложение.

— Какво беше вашето?

— Водка и бренди — затваряйки куфарчето си, той продължи: — Какъв е екипът тук?

— Някои са много съзнателни. Джоана Симпсън обаче, покрай която сте минали на път за тук, едва ли е подходяща. Носят се слухове, че е била нещо повече от секретарка на господин Морисей, което съм склонна да приема. Тъй като не е добра като секретарка, предполагам, че уменията й са в друга насока.

Мат почти не обърна внимание на думите й. Кимна към заседателната зала и попита:

— Тук ли са всички?

— Разбира се.

— Имат ли копия от дневния ред?

— Разбира се.

— Очаквам разговор от Брюксел през следващия час — каза той, тръгвайки към заседателната. — Свържете ме незабавно. За другите ме няма.

Шест от най-талантливите вицепрезиденти на „Интеркорп“ бяха седнали на дълги кожени канапета един срещу друг покрай ниска масичка от стъкло и мрамор. Когато Мат влезе, мъжете се изправиха. Той се ръкува с всички и всеки от тях се опитваше по израза на лицето му да установи какъв е резултатът от пътуването му до Гърция.

— Хубаво е, че си отново тук, Мат — каза последният, ръкувайки се с него.

— Хайде, не ни дръж в напрежение — добави Том Андерсън. — Как беше в Атина?

— Изключително приятно — отговори Мат, когато всички се отправиха към заседателната маса. — „Интеркорп“ вече притежава флот от танкери.

В стаята си почувства полъх на пълен и сладък успех, след това се чуха различни гласове, обсъждащи планове за използването на най-новия „фамилен клон“ на „Интеркорп“.

Мат наблюдаваше шестимата влиятелни ръководители, насядали пред него. Всички бяха динамични личности, посветени на работата си мъже, всеки един — най-добрият в неговата област. Пет от тях бяха завършили Харвард, Принстън и Йейл с международни титли и отличия — от международно банкерство до маркетинг. Петимата бяха облечени в костюми, струващи по 800 долара, памучни египетски ризи с дискретни монограми и внимателно подбрани копринени вратовръзки. Събрани заедно, единствено думите „само най-доброто е достатъчно добро“ им прилягаха отлично. Само шестият, Том Андерсън, се различаваше с раираното си сако в зелено и кафяво, зелените панталони и вратовръзка в индийски десен. Страстта му необичайното облекло беше източник на много забавления сред останалите изискано облечени мъже от екипа. Те обаче рядко се шегуваха с него, дори само поради факта, че пред тях стоеше човек, висок над един и осемдесет и тежащ около 100 килограма.

Той беше завършил обикновено висше образование, без никакви колежи, но беше изключително горд с него. „Моите титли са от училището на живота“ — казваше той, когато го питаха за образованието му. Притежаваше способности, които нито едно училище не можеше да му даде — невероятен инстинкт и интуитивна чувствителност за нюансите на човешкия характер. Само след едноминутен разговор с някого можеше да отгатне мотивите му и да определи дали бяха породени от суетност, алчност, амбиция, или от нещо съвършено различно.

Външно беше обикновен човек, едър като мечка, който обичаше да работи по риза с къс ръкав. Но под тази неполирана повърхност Том Андерсън притежаваше таланта да води преговори и да успява да достигне до същината на проблема, което беше безценно качество, особено когато трябваше да работи с профсъюзите от името на „Интеркорп“.

От всичките му достойнства Мат ценеше най-много едно — неговата лоялност. Беше единственият човек в залата, когото не би си разрешил да изпусне. Работеше в една от компаниите, които Мат беше закупил. Когато я продаде по-късно, Том реши да опита късмета си при Мат, а не при новите собственици, които му бяха предложили по-добра заплата.

Мат плащаше на другите от проучвателния екип достатъчно, за да не могат да бъдат изкушени от някоя конкурентна компания; на Андерсън плащаше повече. Никога не съжали за парите, които им даваше, защото като екип те бяха най-добрите, а той беше този, който насочваше енергията им в правилната посока. Генералният план за развитието на „Интеркорп“ беше негов и той вече беше показал достойнствата си на практика.

— Господа — прекъсна дискусиите им за танкерите, — за тях ще говорим друг път. Нека сега разгледаме проблемите на „Хаскъл“. Елиът — обърна се към Елиът Джеймисън, — нека започнем с теб. Как най-общо изглежда маркетинговият отдел на „Хаскъл“?

— Нито зле, нито добре. Имат твърде много ръководители, както и регионални бюра, а малко представители в областта на продажбите. Клиентите им получават прекалено много внимание, но представителите не успяват да разширяват дейността си. Имайки предвид високото качество на продукцията, „Хаскъл“ би трябвало да има три или четири пъти повече клиенти от тези, които има сега. На този етап бих препоръчал увеличаване броя на хората, работещи в продажбите, с петдесет души.

Мат си взе бележка и отново отправи поглед към него.

— Какво друго?

— Паул Граншоу, вицепрезидентът по маркетинга, ще трябва да си отиде, Мат. Работил е с „Хаскъл“ цели двадесет и осем години и неговата маркетингова концепция е старомодна и глупава. Липсва му гъвкавост и не желае да промени методите си.

— На колко години е?

— По документи — на шестдесет и шест.

— Ще приеме ли по-ранно пенсиониране, ако му го предложим?

— Възможно е, но сам няма да си отиде, това е сигурно. Той е арогантен тип и открито се противопоставя на „Интеркорп“.

Том Андерсън откъсна поглед от вратовръзката си.

— Това не е изненадващо, защото е далечен братовчед на Хаскъл.

Елиът го погледна изненадано.

— Това не беше споменато в документите му. Как разбра?

— Имах много приятен разговор с една симпатична възрастна дама в архива. Тя е работила тук повече години от всеки друг във фирмата и е подвижен справочник.

— Ясно е защо Граншоу е толкова раздразнителен. Значи определено трябва да си върви. Ще се срещнем с него следващата седмица, за да уточним подробностите.

Мат се обърна към Ламбърт за информация във финансовата сфера.

Поглеждайки в бележките си, мъжът докладва:

— Печалбите са добри, това знаехме и предварително, но има много възможности за по-целенасочено разходване на средствата и намаляване на разходите. И още нещо, не работят добре по събиране на взиманията. Половината от сметките им чакат по шест месеца, за да бъдат платени, защото Хаскъл не е водел по-решителна политика в това отношение.

— Ще трябва ли да сменим ревизора в такъв случай?

Ламбърт се колебаеше.

— Трудно е да дам точен отговор. Ревизорът твърди, че Хаскъл не желаел клиентите да бъдат притеснявани с по-бързи плащания. Казва, че години наред се е опитвал да въведе по-строга процедура, но старият Хаскъл не искал и да чуе. Оставяйки това настрана, доста добре води кораба си. В отдела има висок дух и той дава добър пример. Има достатъчно хора, които да следят изпълнението на задачите, и те го правят добре. Отделът е надежден.

— Как реагира при твоето нахлуване в царството му? Показа ли желание да отговори на изискванията за промени?

— Той е изпълнител, не е инициатор, но е съзнателен. Кажи му какво да направи, и то ще бъде направено. От друга страна, ако искаш нововъведения и по-агресивен метод на счетоводство, той самият едва ли ще ги предложи.

— Стегни го малко и го вкарай в правия път — каза Мат след моментно колебание. — Когато назначим ресорен вицепрезидент, той може да го наблюдава. Финансовият отдел е голям и изглежда във форма. Щом има добра атмосфера, ще го оставим така.

— Съгласен съм. До началото на следващия месец ще съм готов да ти предложа за дискусия новия бюджет и ценовата структура.

— Чудесно — Мат се обърна към нисичкия рус мъж, специалист по работната сила и политиката в тази област. — Дейвид, как стоят нещата при теб?

— Не са зле. Процентът на работниците от различни националности е доста нисък, но не толкова, че да ни пишат във вестниците или да загубим правителствените договори — отговори Дейвид Талбот. — „Личен състав“ е работил добре. Лойд Уолдръп — вицепрезидентът, отговарящ за този отдел, е умен мъж, с висока квалификация.

— Напротив, затворен и тесногръд човек е — оспори го Том Андерсън, навеждайки се напред, за да си сипе кафе от сребърната каничка, поставена в центъра на масата.

— Това е смешен намек — раздразнително отвърна Талбот. — Лойд ми представи отчет с имената на мъже и жени от националностите, назначени на различни позиции, и процентът им в ръководните органи също е задоволителен.

— Не вярвам на отчетите.

— Господи, какво ти става, Том? — възропта той, обръщайки стола си, за да погледне към невъзмутимото лице на Том. — Всеки път, когато купим нова компания, ти се захващаш с шефовете на „Личен състав“. Какво по-специално те кара да не ги харесваш?

— Предполагам това, че почти винаги са жадни за власт блюдолизци.

— Включително Уолдръп?

Особено той.

— И кой от инстинктите ти те кара да мислиш така?

— Два дни подред ми прави комплименти за дрехите. Никога нямам доверие в някого, който ме четка за облеклото ми, особено ако носи консервативен сив костюм.

Приглушените възгласи нарушиха напрежението, пораждащо се в помещението, и дори Дейвид се отпусна.

— Има ли други причини, поради които да се смята, че дава неверни данни за прилаганата практика по назначаването и повишенията?

— Да, има — допълни Том. — Вече няколко седмици ходя нагоре-надолу в тази сграда, докато ти беше зает да си вършиш работата в отдела, и не можех да не забележа нещо — той спря за малко, за да разбърка кафето си, което разгневи всички в стаята, освен Мат, който продължаваше да го наблюдава със спокоен интерес.

— Том — каза Дейвид напрегнато, — моля те да си дойдеш на думата, за да можем да продължим заседанието. Какво си забелязал, когато си се разхождал нагоре-надолу из тази сграда?

Той невъзмутимо повдигна дебелите си вежди и произнесе:

— Много от хората работят в самостоятелни стаи.

— И какво от това?

— В тези стаи не видях жени, освен в счетоводството, където по традиция ръководителите са жени. И само няколко жени, които видях в кабинетите, имаха секретарки. Това ме кара да се чудя дали нашият приятел Уолдръп не си измисля някакви титли, за да ощастливи дамите, а докладите му за назначенията да изглеждат добри. Ако тези жени действително имат съответното ниво, тогава къде са секретарките им? Къде са работните им места?

— Ще проверя — каза Дейвид с раздразнена въздишка. — Щях да разбера рано или късно, но по-добре е да го знам сега — обръщайки се към Мат, той продължи: — В някакъв бъдещ момент ще трябва да адаптираме политиката на „Хаскъл“ по отношение отпуските и размера на заплатите в системата на „Интеркорп“. Давали са на хората си три седмици ваканция след три години работа, а четири седмици — след осем години. Тази политика струва на компанията цяло състояние от загубено време и постоянната нужда да се наема допълнителна временна работна ръка.

— А какво е нивото на заплатите?

— По-ниски са от нашите. Философията на „Хаскъл“ е да им предоставя повече свободно време, но да плаща по-малко. Ще се срещнем и ще разгледаме всичко това в по-големи подробности, когато ще мога да предложа някакви цифри и препоръки.

През следващите два часа Мат изслуша докладите и на останалите от съответните направления, обсъждаха се решения. Когато приключиха дебатите по „Хаскъл“, той уведоми всички за някои случки в отделите на „Интеркорп“, които биха ги засегнали сега или по-късно, като се започне от профсъюза, заплашващ със стачка в текстилната фабрика, на „Интеркорп“ в Джорджия, и се стигне до проекта и възможностите на новите производствени мощности, които възнамеряваше да построи за „Хаскъл“ на големия парцел земя, закупена от него в Саутвил.

През цялото заседание само един човек — Питър Вандъруайлд, остана мълчалив. Питър — бивше „дете-чудо“ на Харвард с гениален коефициент на интелигентност, се бе специализирал в проучване на различни компании, които „Интеркорп“ желаеше да закупи. Той анализираше техния потенциал за печалба, след което правеше препоръките си пред Мат. „Хаскъл Електроникс“ беше една от тези компании и щеше да е третата по ред печеливша с неговия принос. Мат го беше изпратил в Чикаго с екипа, защото искаше Питър да набере опит какво се прави след закупуването на една компания. Нужно бе да наблюдава това, което не може да се види от финансовите отчети. А върху тях младежът се облягаше съвсем сериозно, когато правеше своите препоръки за закупуването на дадена фирма.

Независимо от значителния успех на Питър досега Мат знаеше, че той има нужда да бъде направляван. Нещо повече, в зависимост от положението той беше самонадеян и суперчувствителен, безразсъден и плах, и това бяха черти, които той искаше да промени. Притежаваше огромен заряд от суров материал, който обаче трябваше да бъде обработен.

— Питър — обърна се към младежа, — нещо ново в твоята област, което би трябвало да чуем сега?

— Имам предвид няколко възможни компании, които могат да бъдат чудесна придобивка — заяви той. — Не са толкова големи като „Хаскъл“, но са печеливши. Една от тях е малка софтуерна фирма в…

— Никакви софтуерни компании, Питър — отбеляза твърдо Мат.

— Но „J&H“ е…

— Никакви софтуерни компании. Точно сега те са твърде рискови — той видя раздразнението му. Напомняйки си, че целта му беше да насочва огромния талант на младия човек, а не да пречупва ентусиазма му, изясни непримиримостта си: — Това няма нищо общо с теб, Питър. Какво друго искаш да препоръчаш?

— Вие споменахте, че искате да разширите нашата търговска собственост — каза колебливо Питър. — В Атланта има такава компания, другата е тук, в Чикаго, а третата е в Хюстън. И трите, изглежда, търсят някой да ги купи. Първите две притежават повечето високи и средно високи административни сгради. Тази в Хюстън има вложения предимно в земя. Това е фамилна компания — на братята Торп, които са поели ръководството след смъртта на баща им преди няколко години. Говори се обаче, че не могат да се понасят — все още сепнат от внезапното отхвърляне на предишното му предложение, побърза да добави: — Хюстън беше в дълбок застой и предполагам, че няма причини сегашното оживление да продължи дълго. Братята Торп не могат да се споразумеят за нищо конкретно. Така че сделката може би ще ни причини повече неприятности, отколкото полза…

— Не разбирам какво се опитваш да ме убедиш — че идеята ти е добра, или лоша — попита Мат с усмивка като компенсация за предишната си реакция. — Ти ще направиш избора според най-добрите си предвиждания и аз ще преценя на кои компании да се спра. Това е моя работа. Не навлизай в територията ми, защото за мен няма да остане нищо. Ще се чувствам излишен.

Шегата бе посрещната със смях. Ставайки, Питър му подаде папка, върху която пишеше: „ПРЕПОРЪЧВАНИ ПОКУПКИ — ТЪРГОВСКИ КОМПАНИИ СЪС СОБСТВЕНОСТ“. Вътре имаше данни за трите компании, които той спомена, и за други, по-малко интересни.

Мат отвори папката и видя, че досиетата са доста обширни, а анализите — сложни. Тъй като не желаеше да задържа останалите, предложи:

— Господа, преглеждането на папката на Питър изисква време. Мисля, че засега обсъдихме всичко. Ще се видя с всеки от вас следващата седмица. Уведомете госпожица Стърн, когато сте готови да разискваме поотделно всеки въпрос.