Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 39

— Добро утро — поздрави Филис, но тъй като Мередит мина покрай нея в понеделник сутринта, без да й отвърне и с два часа закъснение, тя попита: — Случило ли се е нещо?

Мередит седна на бюрото си, започна да разтрива слепоочията си и отвърна:

— Нищо съществено. Малко ме боли главата. Има ли някакви съобщения за мен?

— Цял куп — каза секретарката. — Сега ще ги донеса заедно с чаша кафе. Изглежда, че имаш нужда от него.

Мередит се облегна на стола си, чувствайки се остаряла със сто години, откакто беше напуснала тази стая в петък. Освен че беше преживяла най-драматичния уикенд в живота си, преглътна гордостта си и легна с Мат, предавайки годеника си, а после избяга и остави бележка на Мат. Вина и срам я преследваха по пътя до вкъщи и като завършек на всичко имаше чувството, че патрулна кола от Индиана я бе следвала през цялото време, като намаляваше, когато тя намаляваше скоростта, спираше на бензиностанциите с нея и после пак я следваше, докато не стигна на две пресечки от апартамента си. Когато се прибра у дома, цялата бе изтъкана от вина, срам и страх, и то преди да беше чула съобщението, оставено от Паркър на телефонния секретар. Беше звънял в петък вечерта, за да й каже, че му липсва и иска да чуе гласа й. В съботното му обаждане сутринта се чувстваше леко безпокойство от това, че не я бе намерил. В събота вечерта бе вече притеснен от мълчанието и питаше да не би баща й да се е разболял. В неделя сутринта бе заявил, че е много разтревожен и ще се обади на Лиза. Тя очевидно му бе обяснила, че е отишла да се срещне с Мат в петък, за да му каже истината и да изясни нещата. В неделя вечерта гласът му звучеше сърдито и обидено:

„Обади ми се, по дяволите! Иска ми се да вярвам, че имаш основателна причина, за да прекараш целия уикенд с Фаръл, но вече не намирам никакви извинения.“

Мередит понесе тази част от думите му по-добре, отколкото следващите, изпълнени с тревога и нежност:

„Скъпа, къде си? Знам, че си с Фаръл. Съжалявам за казаното, но въображението ми ме подлудява. Съгласи ли се да ти даде развод? Страшно се притеснявам за теб.“

Бележката, която беше оставила на Мат, бе израз на страхливост. Защо, защо не го бе изчакала да се събуди, за да му каже довиждане, като възрастен, зрял човек? Всеки път, когато се доближеше до Мат Фаръл, говореше и правеше неща, които никога не би направила при нормални обстоятелства — глупави, погрешни, опасни! За по-малко от четиридесет и осем часа, прекарани с него, тя бе отхвърлила всичките си скрупули и бе забравила за основни неща като приличие и принципи. Вместо това бе легнала с човек, когото не обичаше, и беше предала Паркър.

Спомняше си начина, по който бе откликнала в леглото, и бледите й бузи се покриха с червенина. На осемнадесет бе омагьосана от факта, че Мат знаеше къде и как да я докосне, за да я доведе до лудостта на беззащитното желание. Само за да открие сега, когато беше на двадесет и девет, че той все още можеше да го прави, и точно затова още повече се изпълваше с отчаян срам. Всъщност вчера тя го бе молила да я доведе до оргазъм, тя, която беше безпомощно скромна в леглото с годеника си.

Мередит се стресна. Този вид обвинения, тези мисли не бяха честни нито по отношение на Мат, нито на самата нея. Нещата, които му бе разказала вчера, го бяха засегнали дълбоко. Те бяха стигнали до леглото като начин… по който трябваше да се утешат взаимно. Той не беше използвал това като извинение, за да я вкара в леглото си. Поне, мислеше си тя малко налудничаво, не изглеждаше така в този момент.

— Трябваше да почакам, докато смелят прясно кафе — стресна я Филис. — Ето съобщението за теб. Не забравяй, че прехвърли заседанието на изпълнителния комитет за днес в единадесет.

Мередит се опитваше да не изглежда така притеснена и нещастна, както всъщност се чувстваше.

— Добре, благодаря. Би ли ме свързала със Стюарт Уайтмор и виж дали можеш да откриеш Паркър в хотела му в Женева. Ако го няма, остави му съобщение.

— Кой да бъде пръв? — попита секретарката с обичайната си весела разпоредителност.

— Стюарт — отговори тя. Първо трябваше на него да съобщи за решението си. След това щеше да разговаря с Паркър и да се опита да му обясни. Да му обясни какво? — мислеше си отчаяно.

Взе бележките и с безразличие ги прегледа. Петата от тях почти я изправи на крака, а сърцето й започна лудо да бие. Съобщението показваше, че в 9.10 се беше обаждал Мат Фаръл.

Острият звук на апарата насочи вниманието й към телефона и тя видя, че бутоните и на двете линии светеха.

— На линия първа е господин Стюарт — докладва Филис, когато тя вдигна слушалката, — а на втора, господин Фаръл. Твърди, че е спешно.

— Филис — произнесе с треперещ глас, — не искам да разговарям с Мат Фаръл. Би ли му казала, че отсега нататък желая да се свързваме чрез нашите адвокати. Кажи му също така, че ще замина за седмица или две. Бъди учтива с него — добави нервно, — но безкомпромисна.

Мередит затвори телефона с трепереща ръка, наблюдавайки как мигащата светлина на втора линия остана постоянна. Секретарката й предаваше съобщението й на Мат. Посегна към телефона, трябваше поне да разговаря с него и да разбере какво иска, но после дръпна ръката си като ужилена. Не, не трябва! Нямаше значение. Веднага след като Стюарт й каже къде да отиде, за да получи бърз, законен развод, за каквото и да настоява Мат, нямаше да има никакво значение. В малките часове на сутринта бе стигнала до категоричното решение за развод в Рено. И това единствено имаше реален смисъл. Сега, когато всичко между тях бе ясно, тя знаеше, че той няма да изпълни заплахите, които й беше отправил в колата след онзи обяд. Всичко това бе останало в миналото.

Светлината, регистрираща разговора с Мат, угасна и тя не можеше да понася повече напрежението. Позвъни на Филис и я помоли да дойде в кабинета.

— Какво каза той?

Филис леко се усмихна.

— Че те разбирал отлично.

— Това ли е всичко?

— След това се поинтересува дали пътуването ти е свързано с внезапно появил се ангажимент и аз потвърдих. Така добре ли е?

— Не зная — отвърна безпомощно Мередит. — Той попита ли нещо, когато го информира, че пътуването ми е неочаквано и наложително?

— Не съвсем.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ами, всъщност той леко се засмя. След това ми благодари и затвори.

Поради някаква необяснима причина реакцията му я накара да се почувства неспокойна.

— Каза ли нещо друго? — попита тя, когато Филис бе стигнала почти до вратата.

— Чудех се — отговори неадекватно секретарката й — дали той наистина е бил с Мишел Пфайфър и Мег Райън, или списанията само си пишат.

— Сигурна съм, че е бил — хладно коментира Мередит.

Кимвайки, секретарката й погледна към телефона:

— Забрави ли, че Стюарт Уайтмор все още е на линията?

Ужасена, тя сграбчи слушалката и изчака Филис да затвори вратата.

— Стюарт, съжалявам, че те накарах да чакаш — започна. — Тази сутрин не е особено добра за мен.

Отговорът от другата страна бе забавен:

— Аз пък имам една очарователна сутрин благодарение на теб.

— Не те разбирам?

— Ще ти обясня. Неочаквано адвокатите на Фаръл настояват да разговаряме. Дейвид Левинсън ми се обади в девет и половина тази сутрин, изпълнен с толкова добра воля, че човек би се запитал дали пък арогантното копеле не е преживяло някакво религиозно пречистване през уикенда.

— Какво точно каза той? — попита Мередит с нарастваща тревога.

— Ами, най-напред ми изнесе лекция за светостта на брака, особено за католиците. И го направи с най-възвишен глас. Мередит — той се задушаваше от потискан смях, — Левинсън е ортодоксален евреин, има четири брака и шест любовници. Господи, не можех да повярвам!

— А ти какво му отговори?

— Заявих му, че не вярвам на ушите си — отвърна Стюарт, след което престана да й представя нещата откъм смешната страна, защото разбра, че тя не може да ги приеме. — Е, това няма значение. Според Левинсън неговият клиент неочаквано е решил да ти даде развод, което ми звучи доста странно, а странните неща ме изнервят.

— Не е толкова странно — подхвърли тихо тя, обзета от болезнената мисъл, че Мат я захвърляше така безцеремонно, след като беше легнала с него. Но пък така предлагаше незабавен край на враждебността между двамата. — Срещнах се с Мат през уикенда и разговарях с него.

— За какво? — и докато тя се колебаеше, той допълни: — Недей да криеш нищо от адвоката си. Нетърпеливото предложение на Левинсън за среща бие тревожни камбани в мозъка ми. Подушвам някаква засада.

Не би било честно, а щеше и да е глупаво да скрива от Стюарт събитията, станали през уикенда. И Мередит подробно му разказа всичко. Пропусна единствено факта, че бе спала с Мат. Това беше нещо, което никой нямаше право да знае, освен Паркър.

Когато свърши, адвокатът за известно време остана мълчалив и тя се изплаши, че той подозира истината. Когато обаче проговори, единственото, което каза, бе: „Фаръл владее положението повече, отколкото аз. Ще трябва да се погрижа за баща ти.“

Мередит, която щеше да разчиства сметките с баща си за предателството му, след като се върнеше от пътуването, отмина тази забележка.

— Във всички случаи — намекна тя — е ясно защо Фаръл е решил да бъде отзивчив.

— Той не е просто отзивчив — вметна сухо Стюарт. — Според Левинсън Фаръл е дълбоко загрижен за твоето благосъстояние и иска да сключите финансово споразумение. Готов е да ти продаде земята в Хюстън при много изгодни условия, въпреки че в момента не знам за каква земя става въпрос.

— Не съм го упълномощавала за никакво финансово споразумение — отговори разпалено Мередит. — Ако Мат желае да ни продаде земята в Хюстън, това е чудесно, но нямаме никаква нужда от среща с адвокатите му. Реших да отида в Рено или някъде другаде, за да получа незабавно развод. Затова и исках да ти се обадя — да те попитам къде би могло това да стане бързо и законно.

— Нямаш избор — отговори хладно Стюарт. — Ако се опиташ да действаш по този начин, Фаръл ще оттегли предложението си.

— Защо? — извика тя, усещайки невидим капан да се затваря около нея.

— Защото Левинсън беше пределно ясен. Изглежда, клиентът му иска да направи това както трябва и окончателно, в противен случай въобще не желае да обсъжда въпроса. Ако откажеш да се срещнеш с него утре или се опиташ да ускориш развода, предложението на Фаръл да ти продаде земята ще бъде оттеглено автоматично. Левинсън намекна, че всяко от тези действия ще се смята от клиента му като лично отхвърляне на неговата добра воля. Всичко това ме обърква — заключи той. — Откривам, че поведението на Фаръл като студен грубиян е само прикритие на чувствителното му сърце, така ли е?

— Не знам какво да мисля — призна. — Толкова дълго съдех Мат прекалено строго, така че не знам какъв е той всъщност.

— Е — информира я весело Стюарт, — това ще разберем утре в четири часа, Фаръл иска срещата между неговите адвокати, мен и теб да се проведе в кабинета му. Там ли ще се срещнем, или да мина да те взема?

— Не! Не искам, ти можеш да ме представляваш.

— Съжалявам. Трябва да си там. Левинсън каза, че клиентът му не желае да прояви отстъпчивост относно промяната на датата, мястото и присъстващите. Неотстъпчивостта — отбеляза хапливо той, — е странна черта за човек с такава изключителна добра воля и щедрост, за какъвто ни го представят неговите адвокати.

Объркана, Мередит погледна часовника си. Заседанието трябваше да започне. Не искаше да изпусне земята в Хюстън, след като Мат беше готов да им я продаде, но не би могла да понесе и емоционалното напрежение от личната среща с него.

— Дори и да получиш развод в Рено — напомни й Стюарт, — пак ще трябва да се занимаваш с имуществени въпроси, когато се върнеш. Единадесетгодишните права върху имуществото могат лесно да се разнищят, ако Фаръл пожелае това. В противен случай може да се влачиш по съдилищата с години.

— Господи, каква каша! — едва успя да промълви тя. — Добре, ще се срещнем във фоайето на „Интеркорп“ в четири часа. Предпочитам да се качим заедно.

— Разбирам — отговори любезно Стюарт. — Ще се видим утре. Недей да мислиш за това дотогава.

Мередит упорито се опитваше да последва съвета му, когато седна начело на заседателната маса.

— Добро утро — произнесе с бодра изкуствена усмивка. — Марк, би ли започнал ти? Има ли нещо за докладване от отдела по сигурността?

— Има един хубав, тлъст проблем — отговори той. — Само преди пет минути се обадиха от Ню Орлийнс за бомбена заплаха. Изпразнили са магазина и полицейският екип е на път за там.

Всички около масата наостриха уши.

— Защо не са ми съобщили веднага?

— И двете ти линии са били заети, така че ръководството на магазина е следвало инструкцията и ми се обадиха на мен.

— Имам и частна линия.

— Знам. За съжаление Микаелсон се паникьосал и не могъл да открие номера.

В седемнадесет и тридесет, след ден на напрежение и безпомощно очакване, най-накрая Мередит бе уведомена, че отделът за бомбени атентати в Ню Орлийнс не е открил никакви следи от експлозив и ще отстрани бариерите около магазина. Това бяха добрите новини. Лошите бяха, че магазинът беше загубил продажбите си за един цял ден, и то в най-важния сезон на годината.

Мередит уведоми Марк Брейдън за новината и се прибра вкъщи. Паркър все още не бе получил известието й, но тя знаеше, че ще се обади веднага след като го получи.

Тя хвърли палтото, ръкавиците и куфарчето си на един стол и отиде до телефона, за да провери получените съобщения. Мислеше, че Паркър може би вече й е позвънил, но червената лампичка не светеше. Госпожа Елис бе идвала и оставила бележка, че е напазарувала.

Продължителното мълчание на годеника й все повече тревожеше Мередит. В един момент тя започна да си го представя в някоя и швейцарска болница или нещо по-лошо, да утешава наранените си чувства с друга жена, танцувайки в някой нощен бар в Женева… „Спри, просто спри!“ — предупреждаваше се тя. Близостта на Мат Фаръл я караше да очаква нещастия от всички страни. Беше глупаво и тя го знаеше, но имайки предвид миналите си преживявания с него, нещата бяха обясними.

Взе душ и току-що беше облякла копринената си пижама, когато силно почукване на външната врата я изненада. Който и да беше, трябваше да има ключ от входната врата, което означаваше, че е госпожа Елис, тъй като Паркър бе в Швейцария.

— Забравили ли сте нещо, поспа… — започна тя, отваряйки вратата и замръзна от изненада пред сърдитото лице на Паркър.

— Чудех се дали ти не си забравила нещо, като например, че имаш годеник?

Обзета от угризения, Мередит се хвърли в ръцете му, забелязвайки колебанието му миг преди да я прегърне.

— Не съм забравила — отговори тя, целуна го по бузата и допълни: — Толкова съжалявам — после го поведе навътре. Очакваше, че ще си свали палтото, но единственото нещо, което направи, без да я наблюдава със студен, питащ поглед.

— За какво съжаляваш, Мередит?

— За това, че те разтревожих толкова много, та си решил да напуснеш конференцията и да се върнеш вкъщи! Не получи ли съобщението ми в хотела тази сутрин? В десет и половина ти позвъних.

Каменното изражение на лицето му изчезна, но той изглеждаше измъчен и уморен. Никога преди това не го беше виждала в такова състояние.

— Не, не съм. Мога ли да пийна нещо? — попита и свали палтото си. — Каквото и да е, само да е по-силно.

Мередит кимна.

— Не мога да повярвам, че си се върнал само защото не си успял да се свържеш с мен.

— Това е една от двете причини.

Тя наклони глава.

— А каква е другата?

— Мортън Симпсън ще се явява утре в съда. Научих за това в Женева.

Мередит не беше убедена, че той е трябвало да се върне само защото един голям производител на бои е пред банкрут, и му го каза, докато приготвяше напитката му.

— Нашата банка им е отпуснала сто милиона допълнително. Ако те фалират, ще загубим почти всичко. И понеже самият аз почувствах, че губя моята годеница — добави, — реших да се върна, за да видя дали мога да спася единия или двамата.

— Нито за миг не е имало опасност да ме загубиш — каза тя с болка в гласа.

— Защо не отговаряше, по дяволите, на телефонните ми обаждания? Къде беше? Какво става с Фаръл? Лиза ме информира какво си разбрала от разговора с баща му. Съобщи ми, че си заминала за Индиана, за да се срещнеш в петък с Фаръл и разкривайки му истината, да го накараш да се съгласи на развод.

— Направих точно това — изрече тихо Мередит, подавайки му питието — и той е съгласен да се разведем. Утре Стюарт Уайтмор и аз ще се срещнем с Мат и адвокатите му.

Той кимна, наблюдавайки я мълчаливо. От следващия му въпрос най-много се страхуваше:

— Там ли прекара уикенда?

— Да. Той беше твърде болен в петък вечерта, за да може да ме изслуша — спомни си със закъснение, че Паркър не знае някои неща и му разказа как Мат закупил земята в Хюстън, отмъщавайки на баща й за комисията в Саутвил. След това му обясни защо бе искала да сключи примирие с Мат, преди да му разкаже за спонтанния си аборт. Приключвайки разказа си, тя смутено сведе поглед, обхваната от вина за това, което беше премълчала. Не беше сигурна и дали изповедта й не бе представлявала егоистичен начин да разтовари себе си, и то в момент, когато Паркър вече бе получил тежък удар от Мортън Симпсън.

Все още разсъждаваше върху това, когато той се върна към въпроса с уикенда:

— Фаръл трябва да е побеснял в неделя, когато е разбрал, че баща ти го е излъгал за аборта.

— Не — отговори Мередит, спомняйки си скръбта и съжалението, изписани по лицето на Мат. — Вероятно сега го е хванало яд на баща ми, но не и тогава. Разплаках се, когато му разказвах за погребението на Елизабет, и мисля, че и той едва се удържа да не заплаче. Не беше време за гняв.

Вината за случилото се след това бе изписана в очите й и Паркър я видя.

— Предполагам — отмести поглед от нея, а лицето му се изопна. В тягостната тишина Мередит осъзна, че той бе разбрал.

— Паркър — започна с разтреперан глас, готова да си признае, — ако се чудиш дали Мат и аз…

— Не ми казвай, че си легнала с него, Мередит! Излъжи ме, ако трябва, и след това ме накарай да ти повярвам, но не ми и споменавай, че си спала с него. Няма да го понеса.

Вече я бе осъдил и наказал, което означаваше, че ще трябва да изкупва доживотна присъда. Той изчака за миг, очевидно даваше време и на двамата да приключат с въпроса, после остави чашата настрана. Сложи ръце на раменете й и я привлече близо до себе си, повдигна брадичката й и се опита да се усмихне.

— Това, което ми разказа за разговора ти със Стюарт тази сутрин, ме кара да мисля, че Фаръл гледа разумно на възникналата ситуация.

— И аз така мисля — отговори Мередит, но вината и мъката правеха усмивката й вяла и тъжна.

Паркър я целуна по челото.

— Значи проблемите са почти разрешени. Утре вечер вероятно ще вдигнем наздравица за успешните преговори по развода, може би и за закупуването на петното в Хюстън, което толкова много искаш да имаш.

Той беше възвърнал спокойствието си и това, което каза, я накара със закъснение да осъзнае колко е разтревожен за проблемите в банката.

— Може би ще трябва да ти потърся друг кредитор, който да финансира този магазин и земята. Мортън Симпсън е третият, който има проблеми и който е получил заем от нас през последните шест месеца. Ако не си получим парите, не можем да даваме кредити, ако сами не вземем такива от федералната банка, а и там сме задлъжнели много.

— Не знаех, че имате още два лоши заема.

— Икономиката ми играе номера. Няма значение — добави той, като стана и й се усмихна насърчително. — Банката ще издържи. Намираме се в по-добро състояние от много от конкурентите ни. Би ли направила нещо за мен? — попита я шеговито.

— Всичко — заяви тя без колебание.

Преди да я прегърне за лека нощ, Паркър добави:

— Ще се погрижиш ли „Банкрофт“ да продължи с редовното и навременно изплащане на вноските си към нашата банка?

— Разбира се.

Той дари Мередит с дълга, уморена и нежна целувка, на която тя отвърна с повече жар от когато и да било. Когато той излезе, не посмя да сравнява тази целувка с настоятелните, горещи целувки на Мат. Целувките на Мат я изгаряха със страстта си, а тези на Паркър бяха лишени от плам.