Чарлз Дикенс
Тежки времена (39)

IX
Последно

Много опасно е да забележиш нещо, което засяга суетен самохвалец, преди да го е забелязал сам той. На господин Баундърби се струваше, че госпожа Спарсит го беше безочливо изпреварила и си е позволила да се покаже по-умна от него. Непримиримо възмутен от нея заради победоносното откриване на госпожа Пеглър, той въртеше и въртеше в главата си тази безочливост от страна на една жена в зависимо от него положение и тя се разрасна от въртенето като огромна снежна топка. Най-сетне той направи откритието, че да уволни тази личност, близко сродена с висшето общество — да бъде в негова власт да каже „Тя беше жена от потекло и искаше да остане при мене, но аз не се съгласих и я махнах“ — ще значи да си спечели възможно най-голямата слава, която да увенчае края на тази връзка и същевременно да наложи на госпожа Спарсит полагащото й се наказание.

Изпълнен до краен предел от това блестящо хрумване, господин Баундърби се прибра за обед и зае мястото си в същата трапезария от миналите дни, където висеше неговият портрет. Госпожа Спарсит седеше до камината, сложила крак в стремето от памучна прежда, без наум да й идва накъде препуска.

След аферата Пеглър тази благородна дама беше прикрила съжалението си към господин Баундърби с було на мълчалива тъга и разкаяние. Поради това у нея се бе превърнало в навик да придобива нажалено изражение и такъв нажален поглед тя отправи към своя покровител.

— Какво има сега, госпожо? — попита господин Баундърби с рязък и груб тон.

— Моля ви се, сър — отговори госпожа Спарсит, — не ме гледайте като че ли ще ми отхапете носа.

— Да ви отхапя носа, госпожо? — повтори господин Баундърби. — Вашия нос! — С което искаше да каже, както госпожа Спарсит схвана, че носът е твърде силно развит за такава цел. След това оскърбително загатване той си отряза коричка хляб и шумно хвърли ножа на масата.

Госпожа Спарсит извади крака си от стремето и възкликна:

— Господин Баундърби, сър!

— Добре де, госпожо! — сопна се господин Баундърби. — Какво сте се облещили?

— Смея ли да попитам, сър — каза госпожа Спарсит, — да не са ви ядосали тази сутрин?

— Да, госпожо!

— Мога ли да узная, сър — продължи тази обидена жена, — да не съм аз имала нещастието да стана причина на вашия гняв?

— Вижте какво ще ви кажа, госпожо — заговори Баундърби, — аз не съм дошъл тука, за да бъда тормозен. Една жена може да има роднински връзки с благородници, но това не значи, че й е позволено да дразни и вади душата на човек с моето положение. — (Господин Баундърби чувствуваше, че е необходимо да продължи, понеже предвиждаше, че позволи ли да се впуснат в подробности, ще претърпи поражение.)

Госпожа Спарсит първо вдигна, сетне сви кориолановските си вежди, събра ръкоделието си в съответната кошничка и се изправи.

— Сър — величествено заяви тя, — за мене е ясно, че ви преча в момента. Аз ще се оттегля в моята стая.

— Позволете ми да ви отворя вратата, госпожо.

— Благодаря ви, сър, аз мога да го направя сама.

— По-добре ще е да ми позволите, госпожо — каза Баундърби, мина край нея и сложи ръка на дръжката на вратата, — защото така мога да се възползувам от случая да ви кажа една-две думи, преди да излезете. Госпожо Спарсит, знаете ли, госпожо, аз съм склонен да мисля, че тука сте много стеснена. Струва ми се, че под моя скромен покрив едва ли има достатъчно простор за дама с вашата дарба да се бъркате в чужди работи.

Госпожа Спарсит му хвърли поглед на най-черно презрение и промълви извънредно учтиво:

— Така ли, сър?

— Виждате ли, аз поразмислих за това след станалите напоследък произшествия, госпожо — каза Баундърби, — и смятам, по моята скромна преценка…

— Ах! Моля ви се, сър — живо го прекъсна госпожа Спарсит с весел тон, — не говорете така пренебрежително за вашите преценки! Всички знаят колко непогрешими са преценките на господин Баундърби. Всички имат доказателства за това. Те трябва да са предмет на всеобщите приказки. Можете да омаловажите всичко у себе си, освен вашите преценки, сър — завърши със смях госпожа Спарсит.

Господин Баундърби, изчервил се и смутен, продължи:

— Струва ми се, госпожо, че дама с вашите способности може да изпъкне само в съвършено друг дом. Например такъв като на вашата сродница лейди Скаджърз. Не мислите ли, госпожо, че може да намерите там някои неща, в които да се намесите?

— Никога досега не ми е идвало наум, сър — отговори госпожа Спарсит, — но сега, като го казвате, смятам, че е твърде вероятно.

— Защо тогава не се опитате, госпожо — каза Баундърби и сложи плик с чек в кошничката й. — Няма защо да бързате да си отивате, госпожо, но може би междувременно за дама с вашите умствени дарби ще бъде по-приятно да се храни сама, без никой да й се натрапва. Аз всъщност би следвало да се извиня пред вас (нали съм само Джозая Баундърби от Коуктаун!), че тъй дълго съм ви препречвал пътя.

— Моля ви се, не говорете за това, сър — отвърна госпожа Спарсит. — Ако този портрет можеше да проговори, сър (но той има предимството пред оригинала да не притежава способността да компрометира себе си и да отвращава другите), той би засвидетелствувал, че дълго време се е минало, откакто аз добих навика да се обръщам към него като към образ на дръвник. Нищо, което направи един дървник, не може да събуди учудване или възмущение: постъпките на един дръвник могат да вдъхнат само презрение.

С тези думи госпожа Спарсит, чиито римски черти приличаха на медал, изсечен, за да увековечи презрението й към господин Баундърби, надменно го отмина и се качи по стълбата. Господин Баундърби затвори вратата, застана пред камината и се унесе, както някога, готов да се пръсне от високомерие навътре в своя портрет… и в бъдещето.

Колко далече в бъдещето? Той видя госпожа Спарсит да води всекидневни сражения със силата на всички оръжия, съществуващи в женския арсенал, срещу стиснатата, хаплива, свадлива, тиранична лейди Скаджърз, все още прикована на легло от тайнствения си крак, която изяждаше недостатъчния си доход към средата на всяко тримесечие в жалко задушно жилище — не повече от килерче за един човек, не повече от ясла за двама; но видя ли той нещо повече? Не се ли мярна пред него собственият му образ, как се перчи пред външни хора с Бицър, този напредващ младеж, който така се прекланя пред големите достойнства на господаря си, след като зае мястото на Том и малко остана да залови самия Том по времето, когато е бил отвлечен от разни мошеници? Видя ли той някакво слабо отражение на собствения си образ, как прави тщеславно завещание, съгласно което двадесет и пет празнословци, надхвърлили петдесет и пет годишна възраст, възприели, всеки от тях, името Джозая Баундърби от Коуктаун, трябваше до края на живота да се хранят в залата Баундърби, до края на живота да обитават в жилищния дом Баундърби, до края на живота да посещават черквата Баундърби, до края на живота да бъдат приспивани от свещеника на черквата Баундърби, до края на живота да бъдат издържани от фонда Баундърби и до края на живота да препълват всички здрави стомаси с огромни количества плиткоумия и самохвалства по рецептата на Баундърби? Имал ли е някакво предчувствие за деня след пет години, когато Джозая Баундърби от Коуктаун щеше да умре от удар на коуктаунека улица и същото това небивало завещание трябваше да започне дългия си път на извъртания, плячкосване, измами, гнусота, услуги на дребно и съдебно разтакаване? Вероятно не. Обаче портретът щеше да види всичко това докрай.

А в същия ден и в същия час господин Градграйнд седеше замислен в своята стая. Колко от бъдещето виждаше той? Видя ли как сам той, побелял, грохнал старец, пригодява непреклонните си дотогава теории към дадени обстоятелства, как кара своите факти и цифри да служат на Вярата, Надеждата и Обичта и вече не се мъчи да смели това божествено трио в прашните си малки мелнични? Дали проумя, че е много презиран заради това от доскорошните си политически съмишленици? Видя ли и тях в ерата, когато щеше да бъде окончателно решено, че държавните боклукчии имат работа само един с друг и не са обвързани от никакъв дълг пред това отвлечено понятие, наричано Народ, и ще отправят язвителни бележки „на почитаемия господин“ за едно, друго и какво ли не пет вечери от седмицата до малките часове на утрото? Вероятно е предчувствувал поне толкова, понеже познаваше тези хора.

А същата вечер на същия ден Луиза гледаше огъня в камината както в миналото, макар и с по-благо и по-смирено лице. Колко от бъдещето можеше да изпъкне пред нейния взор? Плакатите из улиците, подписани с името на баща й, снемащи погрешните подозрения от покойния Стивън Блакпул, тъкач, и даващи гласност на вината на собствения му син с молбата тя да бъде смекчена с оглед на неговата възраст и съблазън (той не можа да събере сили да добави: и възпитанието) — това принадлежеше на сегашното. Така и надгробният камък на Стивън Блакпул със съставен от баща й надпис за причините на смъртта му принадлежеше почти на настоящето, защото тя знаеше, че това ще бъде така. Тези неща тя можеше да види ясно. Но колко от бъдещето?

Една работничка с името Рейчъл след дълго боледуване пак се появява, когато звъни фабричната камбана, идва и си отива в установените часове заедно с другите коуктаунски работници; жена с тъжна хубост, винаги облечена в черно, но блага и спокойна, дори весела; тя като че ли единствена от всички в града изпитва състрадание към една изпаднала, пропила се нещастница, която се мярка от време на време и проси от нея, и плаче пред нея; жена, която работи, вечно работи, но не е доволна от това и го приема като свой естествен жребий, докато стане твърде стара, за да продължава да работи. Вижда ли го това Луиза? Но това бе съдено да стане.

Самотен брат, на хиляди мили от нея, който пише на листа, пропити със сълзи, че думите й са се сбъднали твърде скоро и че лесно би дал всичките съкровища на света, за да види скъпото й лице. Най-сетне този брат идва по-близо до дома с надеждата да я види, но е задържан от болест; а после пристига писмо с непознат почерк, в което се казва: „Той умря от треска в болница на еди-кой си ден, умря, изпълнен с разкаяние и обич към вас: последната му дума бе вашето име“. Виждаше ли Луиза тези неща? Но тези неща бе съдено да станат.

Самата тя пак съпруга… майка… която с обич бди над децата си, вечно внимава да изживяват духовното детство не по-малко, отколкото телесното, понеже знае, че то е далеч по-прекрасно и е богатство, най-дребните запазени късчета от което са благодат и щастие за най-мъдрите. Виждаше ли Луиза това? На него не бе съдено никога да се сбъдне.

Но това, че щастливите деца на щастливата Сиси ще я обичат, че всички деца ще я обичат; че тя ще научи света на детските приказки, че не ще смята достойна за презрение никоя невинна и красива измислица; че ще полага усилия да разбира по-скромните си събратя и да внася хубост в техния живот, отравян от машините и реалността, с тези красиви и радостни измислици, без които сърцето на детството повяхва, силата на физическото мъжество остава нравствено мъртва, а най-безспорното народно благоденствие, което могат да покажат цифрите, представлява „писмена на стена“^[1], че ще се придържа до този път не като част от някакъв фантастичен оброк или задължение, или братски или сестрински чувства, или клетва, или завет, или зарад тоалети и благотворителни базари, а само от чувството на дълг — виждаше ли Луиза тези неща за себе си? На тези неща бе съдено да се сбъднат.

Драги читателю, от тебе и от мене зависи дали в нашите две поприща ще има такива неща или не. Нека да има! Ние ще седим с по-леко сърце пред камината и ще гледаме как въглените на нашия огън побеляват и изстиват.