Чарлз Дикенс
Тежки времена (30)

XII
Паднала

Държавните боклукчии, след като се позабавляваха с множество шумни дребни схватки помежду си, бяха се разпръснали засега и господин Градграйнд си беше у дома за ваканцията.

Той седеше и пишеше в стаята с убийствено статистичния часовник и без съмнение нещо доказваше — вероятно, общо взето, че милостивият самарянин^[1] е бил лош икономист. Плющенето на дъжда не го тревожеше много, но привличаше вниманието му достатъчно, за да го кара да вдига глава от време на време, сякаш протестираше против стихиите. Когато се гърмеше много силно, той поглеждаше към Коуктаун с мисълта да не би някой от високите комини да бъде ударен от светкавиците.

Гръмотевиците глъхнеха в далечината, а дъждът се лееше като потоп, когато вратата на стаята му се отвори. Той извърна глава от лампата на масата и видя с изумление голямата си дъщеря.

— Луиза!

— Татко, искам да говоря с тебе.

— Какво е станало? Колко странно изглеждаш! — каза господи Градграйнд с все по-голямо учудване. — И, боже мой, нима си дошла дотук в тази буря?

Тя пипна с ръце роклята си, като че сама не го знаеше. „Да.“ После махна качулката от главата, остави наметката да падне как да е на земята и го загледа тъй пребледняла, тъй разчорлена, с такова предизвикателство и отчаяние, че той се уплаши от нея.

— Какво има? Умолявам те, Луиза, кажи ми какво е станало!

Тя се отпусна в едно кресло пред него и сложи студената си ръка на рамото му.

— Татко, ти си ме възпитавал от люлката.

— Да, Луиза.

— Проклет да е часът, в който съм се родила за такава съдба.

Господин Градграйнд я гледаше с неувереност и ужас и безсмислено повтаряше:

— Проклет да е часът? Проклет да е часът?

— Как можа да ми дариш живот и да ме лишиш от всичко безценно, което го прави нещо повече от състояние на съзнателна смърт? Къде са чаровете на моята душа? Къде са чувствата на моето сърце? Какво си направил, татко, с градината, която е трябвало да разцъфти някога в тази огромна пустош тука?

Тя се удари с двете ръце по гърдите.

— Ако тя изобщо бе някога съществувала тука, само пепелищата й щяха да ме спасят от празнотата, в която потъва целият ми живот. Аз нямах намерение да кажа всичко това, но спомняш ли си, татко, последния ни разговор в тази стая?

Всичко, каквото чу сега, бе дотолкова неочаквано за него, че той едва можа да отговори:

— Да, Луиза.

— Това, което се изтръгна от устните ми сега, щеше да се изтръгне от тях тогава, ако ти поне за миг ми беше помогнал. Не те коря, татко. Това, което не си възпитал в мене, никога не си възпитал и в самия себе си, но… о… да беше го направил на времето или ако не се беше грижил за мене, колко много по-добро и много по-щастливо същество щях да бъда аз днес!

Когато чу това, след всичките положени усилия, той обори глава на ръката си и изстена.

— Татко, ако беше знаял, когато бяхме за последен път заедно тука, това, от което дори и аз се боях и против което се борех, понеже още от ранно детство съм била длъжна да се боря против всеки естествен порив, пробудил се в сърцето ми; ако беше знаял, че в гърдите ми се таят чувства, склонности, слабости, които можеха да прераснат в сила, неподдаваща се на никакви пресмятания, извършени някога от човека и толкова малко понятни за него, колкото и за неговия Създател, щеше ли да ме дадеш на съпруга, за когото сега съм сигурна, че го мразя?

Той отговори:

— Не. Не, бедно мое дете.

— Щеше ли да ме обречеш някога на този мраз и задух, които ме ожесточиха и осакатиха? Щеше ли, без да обогатиш с това някой друг, а само за да опустошиш още повече този свят, да ме оградиш от нематериалната, духовната част на моя живот, пролетта и лятото на моята вяра, убежището ми от всичко ниско и лошо сред реалните неща около мене — моето училище, в което щях да се науча да бъда по-смирена и по-уверена с тях и да се надявам, че ще ги направя по-добри в своя тесен кръг?

— О, не, не! Не, Луиза!

— Да, татко, ако бях съвършено сляпа и си намирах пътя пипнешком, с осезанието си, и бях свободна, но знаех формата и повърхността на нещата, за да мога да дам известна воля на представите си за тези неща, щях да бъда милион пъти по-умна, по-щастлива, по-обичлива, по-доволна, по-невинна и по-човечна във всички добри отношения, отколкото съм с очите, които имам. А сега чуй какво съм дошла да ти кажа.

Той направи движение да я подкрепи с едната си ръка. Понеже тя стана в същия момент, сега двамата стояха близо един до друг и Луиза, сложила ръка на рамото му, го гледаше право в очите.

— Мъчена от глад и жажда, които нито за миг не можех да уталожа, обзета от горещ стремеж към някой свят, където правилата, цифрите и дефинициите не са безусловно всевластни, аз растях и воювах за всяка педя от своя път.

— Нямах представа, че си нещастна, мое дете.

— Татко, аз винаги съм го знаела. В тази борба малко остана да отблъсна добрия си ангел и да го накарам да се превърне в демон. Това, което бях научила, събуди у мене съмнение, невяра, презрение, съжаление към всичко, което не съм научила, и единственото ми печално утешение е било да мисля, че животът скоро ще изтече и че в него няма нищо, заради което заслужава да страдам и да си давам труд да се боря.

— В тази млада възраст, Луиза! — каза той със съчувствие.

— В тази млада възраст. Такава е било състоянието ми, татко (защото сега ти описвам съвсем безпристрастно, доколкото самата аз виждам, колко мъртва е моята душа), когато ти ми предложи моя съпруг. Аз го взех. Никога не съм се преструвала пред него или пред тебе, че го обичам. Аз знаех и ти, татко, знаеше, и той знаеше, че никога не съм го обичала. Не съм била напълно безразлична, понеже се надявах, че то ще бъде приятно и полезно за Том. Необмислено се впуснах да гоня някаква въображаема цел и лека-полека открих колко необмислено е било това. Не друг, а Том получаваше всичката малка нежност, на каквато съм била способна; може би съм допуснала това, защото така добре разбирах, че той е за съжаление. То няма никакво значение сега, но може би ще ти помогне да гледаш по-снизходително на грешките му.

Бащата я държеше в прегръдките си, а тя положи и другата си ръка на другото му рамо и все тъй вперила поглед право в очите му продължи:

— Когато бях безвъзвратно омъжена, старата ми вътрешна борба се разгоря в бунт против тази връзка, още по-ожесточен поради несъответствието, породено от разликите в нашите характери, и които никакви общи закони никога не ще могат да подчинят на някакво правило или да ги формулират за мене, татко, докато не посочат на анатома къде да забие ножа в тайните на душата ми.

— Луиза! — промълви бащата и стори това умолително, защото добре си спомняше за станалото между тях при предишния им разговор.

— Не те укорявам, татко, не се оплаквам. Аз съм дошла тука с друга цел.

— Какво мога да направя, дете? Искай от мене каквото пожелаеш.

— Сега стигам до него. Татко, случаят изправи на моя път един нов познат, мъж, какъвто не съм срещала, лекомислен, изискан, непринуден, без преструвки, който открито говори за малостойността на всичко, докато аз се боях да го направя дори тайно в душата си; той почти веднага ми показа, макар и самата аз да не зная как и по какъв начин, че ме разбира и чете мислите ми. Не можех да го сметна за по-лош от мене. Между нас като че ли имаше много общо. Чудех се само защо той, който не се интересува от нищо друго, смята за нужно да отделя толкова много внимание на мене.

— На тебе, Луиза!

Бащата насмалко не отпусна, без да ще, прегръдката си, обаче усети, че силите я напускат, и видя очите й, втренчено вперени в неговите, да се разширяват с безумен блясък.

— Няма да говоря за предлога, под който той спечели доверието ми. Много малко значение има как го е спечелил. Татко, той го спечели. Това, което ти знаеш за историята на женитбата ми, много скоро узна и той.

Лицето на баща й бе пепелявосиво и той я държеше в прегръдката си с двете ръце.

— Не съм направила нищо по-лошо, не съм те опозорила. Но ако ме попиташ дали го обичах, дали го обичам, ще ти кажа направо, татко, че може и да е така. А не зная.

Внезапно тя сне ръцете си от рамената му и ги притисна до сърцето, а по лицето й, загубило всякаква прилика, и фигурата, сковано изправена от решителност с едно сетно усилие да довърши това, което искаше да каже, се четяха развихрилите се дълго потискани чувства.

— Тази вечер, когато съпругът ми отсъствува, този мъж беше при мене и ми се обясни в любов. В този миг той ме чака, защото нямаше друг начин да се освободя от присъствието му. Не зная дали съжалявам, не зная дали ме е срам, не зная дали съм паднала в собствените си очи. Единственото, което зная, е, че твоята философия и твоето учение не ще ме спасят. Ти, татко, ме докара до това положение. Спаси ме по някакъв друг начин!

Ръцете му я прихванаха навреме, за да не й позволят да рухне на земята, но тя извика сърцераздирателно: „Ще умра, ако ме държиш! Остави ме да падна на пода!“ И той я отпусна долу и загледа гордостта на своя живот и триумфа на своята система да лежи в безчувствен куп пред краката му.