Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hard Times, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)

Издание:

Чарлз Дикенс. Тежки времена

Второ издание

 

Редактор: Цветан Николов

Художник: Иван Кьосев

Худож. редактор: Лиляна Басарева

Техн. редактор: Таня Янчева

Коректор: Лиляна Стоянова

 

Дадена за набор на 13.IX.1979 г.

Подписана за печат на 28.IV.1980 г.

Излязла от печат на 26.V.1980 г.

Формат 32/84/108

Печатни коли 23 Издателски коли 9,32

Издат №86 (4082)

Цена 1,91 лв.

Изд. „Профиздат“, София, 1980

Печатница при ВИ — София, Поръчка №72


X
Стивън Блакпул

В мене се е загнездило налудничавото убеждение, че английският народ е също така отруден, както и всеки друг народ под слънцето. Признавам си тази странна идиосинкразия[1] като основание, поради което бих му дал малко повече развлечения.

В най-отрудената част от Коуктаун, в най-вътрешните укрепления на тази цитадела, където яки тухлени стени не позволяваха на природата да влезе, а на убийствените изпарения и газове да излязат, в сърцето на този лабиринт от дворче до дворче и уличка до уличка, тесни и задушни, изникнали къща след къща, всяка вдигната стихийно и припряно за нуждите на един само човек и образували всички заедно противоестествено семейство, в което всеки блъска, тъпче и задушава другия до смърт; в най-забутаното кътче на това огромно, препълнено до краен предел вместилище, където поради липса на въздух, за да теглят, комините бяха построени с всевъзможни извивки и чупки, сякаш всяка къща искаше да покаже какви хора можеше да се очаква да се родят в нея; сред множеството коуктаунски жители, наричани с общото наименование „работна ръка“ — класа, която би се ползувала с по-голямо разположение сред някои хора, ако провидението беше намерило за целесъобразно да даде на представителите й само ръце или както при някои по-нисши морски животински видове само ръце и стомаси, — в това кътче живееше някой си Стивън Блакпул, мъж на четиридесетгодишна възраст.

Стивън изглеждаше по-стар, но беше живял тежък живот. Казва се, че във всеки живот има рози и тръни, изглеждаше обаче, че в случая със Стивън бе имало някакво недоглеждане или грешка, при която някой друг бе получил неговите рози, а той бе получил тръните на този някой друг в добавка към своите. Да използуваме собствения му израз, беше му патила главата. Обикновено го наричаха Стария Стивън като своеобразно грубовато зачитане на този факт.

Попрегърбен мъж със сбръчкано чело, замислено изражение и доста голяма глава, покрита с прошарена дълга и рядка коса, Стария Стивън би могъл да мине за изключително буден човек в своята среда. И въпреки това не беше. Той не принадлежеше към онези забележителни представители на „работната ръка“, които години наред се отказваха от почивката през малкото свободни часове, овладяваха трудни науки и придобиваха най-невероятни знания. Не се славеше сред представителите на „работната ръка“, които умееха да държат речи и да водят спорове. Хиляди негови другари умееха да говорят много по-добре от него по всяко време. Той беше добър фабричен тъкач и напълно честен човек. Какво повече от това представляваше или какво друго се криеше в него, ако изобщо се криеше нещо, нека покаже сам той.

Светлините в големите фабрики, които изглеждаха като вълшебни дворци, когато биваха осветени — поне така твърдяха пътниците от бързия влак, — сега бяха загасени; камбаните бяха ударили за спиране на работата за през нощта и млъкнали пак, а „работната ръка“ — мъже и жени, момичета и момчета — крачеше към домовете си. Стария Стивън стоеше на улицата, обзет от все същото усещане, което будеше в него спирането на машините — усещането, че те са работили и спрели в собствената му глава.

— Пак не виждам Рейчъл — каза той.

Беше дъждовна вечер и край него минаваха много групички млади жени, дръпнали шаловете върху голите си глави и прихванали ги под брадичката, за да се запазят от дъжда. Той познаваше Рейчъл добре и един кратък поглед към всяка от тези групички бе достатъчен за него да се увери, че тя не е там. Най-после всички се изредиха и тогава Стария Стивън си тръгна, като каза с разочарован тон:

— Май съм я пропуснал!

Но преди да стигне третата пресечка, видя още една загърната с шал фигура пред себе си и я измери с такъв остър поглед, че може би само сянката й, неясно отразена върху мократа настилка — ако беше я видял без самата фигура, която се движеше от фенер към фенер и ту изпъкваше, ту се губеше — щеше да му е достатъчна, за да я познае. Веднага с много по-бързи и по-тихи крачки той се втурна подире й, докато се озова много близо до фигурата, тогава продължи по-бавно, както преди, и извика:

— Рейчъл!

Тя се обърна тъкмо под един фенер, приповдигна шала и откри спокойното си продълговато лице, мургаво и с доста тънки черти, озарено от много благи очи и подчертано още повече от грижливо вчесаната лъскава черна коса. Не бе лице в първа младост — Рейчъл беше тридесет и пет годишна жена.

— А, Стивън! Ти ли си? — Когато каза това с усмивка, която нямаше да е по-малко изразителна, ако се виждаха дори само хубавите й очи, тя пак намести шала и двамата продължиха заедно.

— Мислех си, че си подир мене, Рейчъл.

— Не.

— Тая вечер си подранила, момиче.

— Някой път подранявам, Стивън, друг път закъснявам. Никога не можеш улучи кога си тръгвам от работа.

— Пък и когато отиваш на работа, нали, Рейчъл?

— Да, Стивън.

Той я погледна с известно разочарование, но в същото време с почтително и търпеливо убеждение, че каквото и да каже, Рейчъл ще бъде права. Това изражение не остана незабелязано от нея: тя леко сложи за миг ръка над лакътя му, сякаш да поблагодари за това убеждение.

— Ние сме такива близки приятели, Стивън, и такива стари приятели, почнали вече да остаряват.

— Не, Рейчъл, ти си все така млада.

— Като сме и двамата живи, за всекиго от нас ще е мъчничко да остарее, без да остарее и другият, Стивън — отговори му тя със смях; — както и да е, ние сме такива стари приятели, че да не си кажем един на друг честно самата истина ще е и грешно, и жалко. По-добре е да не се мяркаме много заедно. Понякога бива! Трудно ще е съвсем да не се виждаме — каза тя с жизнерадост, която искаше да предаде и на него.

— То и така е трудно, Рейчъл.

— Помъчи се да не го мислиш и ще ти се види по-леко.

— Дълго съм се мъчил и не е станало по-леко. Но ти си права: може хората да почнат да приказват, дори за тебе. Колко си ми скъпа, Рейчъл, от много години: толкова добро си ми сторила и толкова сили си ми дала с твоята жизнерадост, че твоята дума за мене е закон. Ах, мойто момиче, при това умен, добър закон! По-добър от някои истински закони.

— Няма какво да ги мислиш законите, Стивън — бързо му отговори тя и загрижено го погледна в лицето. — Остави законите на мира.

— Да — рече Стивън и бавно кимна един-два пъти. — Да оставим законите на мира. Да оставим всичко на мира. Да оставим на мира всички и всичко. Цялата работа е една каша и толкоз.

— Винаги ли е каша? — попита Рейчъл и пак леко го докосна над лакътя, сякаш за да го изтръгне от мислите, които го караха да хапе вървешком дългите краища на сложената на врата му кърпа. Докосването мигновено оказа въздействие. Той пусна краищата на кърпата, обърна се усмихнат към Рейчъл и рече с добродушен смях:

— Да, Рейчъл, мойто момиче, винаги е каша. Точно там загазвам. Колкото пъти стигна до кашата, все загазвам и не мога да се измъкна.

Те повървяха известно време и наближиха домовете си. Жената стигна първа. Тя живееше на една от многото улички, за които предпочитаният в квартала погребален агент (който изкарваше хубави пари от единствения зловещ бедняшки разкош по тези места) държеше черна стълба, та да могат онези, които са приключили с всекидневното си качване и слизане пипнешком по тесните стълбища, да се хлъзнат от този отруден свят през прозореца. Рейчъл спря на ъгъла, подаде ръка на Стивън и му пожела лека нощ.

— Лека нощ, скъпа, лека нощ!

Тя си тръгна и спретнатата й фигура се отдалечи със спокойната женствена походка, а той стоя загледан подире й, докато тя влезе в една от къщурките. Може би всяко потрепване на грубия й шал представляваше интерес за погледа на този мъж; всеки звук на гласа й отекваше в дълбините на неговото сърце.

Когато тя се загуби от погледа, той продължи към дома си, като поглеждаше от време на време небето, където бързо и бурно се носеха облаци. Но сега те бяха разпокъсани и беше спряло да вали, луната светеше, надзърташе през високите комини на Коуктаун в дълбоките пещи долу и на светлината й почиващите парни машини хвърляха огромни сенки върху стените, между които бяха затворени. Мъжът като че ли се бе поразведрил заедно с нощта, както вървеше из пътя си.

Той живееше на също такава уличка, както първата, с тази разлика, че беше по-тясна, и квартирата му беше над едно дюкянче. Как можеше да има хора, които смятаха, че заслужава да се продават и купуват жалките дребни играчки, редуващи се на витрината му с евтини вестници и свинско месо (имаше един бут, който щеше да се разиграва на лотария на другата вечер), не е от значение тука. Стивън взе своята угарка от свещ от една полица, запали я от друга угарка на тезгяха, без да обезпокоява съдържателката на дюкяна, която спеше в стаичката си, и се качи горе.

Стаята се познаваше по черната стълба на погребалния агент от времето на разните наематели, но сега беше спретната, колкото би могла да бъде такава стая. На писмена маса в ъгъла имаше няколко книги и ръкописи. Беше прилично и достатъчно мебелирана и макар въздухът й да бе позастоял, стаята беше чиста.

Стивън се запъти към огнището, за да остави свещта върху кръгла трикрака масичка, която стоеше там, но се спъна в нещо. Когато се отдръпна и погледна надолу, това нещо се надигна и прие очертанията на жена в седнало положение.

— Боже господи, жено! — възкликна той и отстъпи още по-надалеч от фигурата. — Пак ли си се върнала?

Каква ти жена! Едно изтощено, пияно същество, което едва можеше да запази седналото си положение, като се опираше с едната си оцапана ръка, а опитите на другата да отмахнат от лицето чорлавата коса бяха съвсем безпредметни и само пълнеха очите й с пръст. Едно същество толкова гадно наглед с дрипите, лекетата и петната от кал, но още по-гадно с нравствената си поквара, та чак беше срамно дори да го гледаш.

След една-две нетърпеливи ругатни и безсмислено дращене по лицето с ръката, която не й трябваше за опора, тя сполучи да отмахне косата от очите си дотолкова, че да може да го види. След това се заклати насам-натам, както седеше, и размаха безсилната си ръка с движения, които като че ли бяха предназначени да придружават припадък от смях, при все че лицето й беше безизразно и сънливо.

— Охо, момчето ми! Ти си тука, а? — Най-после от устата й се изтръгнаха няколко дрезгави звука с това значение и главата й клюмна на гърдите.

— Пак съм се върнала? — изкряска тя след няколко минути, сякаш той го бе казал едва сега. — Да! Пак се върнах. Пак се върнах и има още много да се връщам. Върнала ли съм се? Да, върнах се. Защо да не се върна?

Подтикната от безсмислената ярост, с която бълваше тези думи, тя се изправи, застана, опряла рамене на стената, хванала в едната си ръка за вървите жалки останки от боне, и се помъчи да измери Стивън с презрителен поглед.

— Пак ще ти разпродам всичко и пак ще го разпродам, и пак, десет, двайсет пъти ще го разпродам! — завика тя с нещо между свирепа закана и опит да изпълни някакъв предизвикателен танц. — Я се махни от леглото! — Стивън седеше на ръба, закрил лицето си с ръце. — Махни се оттам. То си е мое, аз имам право на него!

Когато залитна към леглото, той се отдръпна с тръпка на погнуса и без да свали ръце от лицето, прекоси стаята и спря в противоположния й край. Жената се хвърли тежко на леглото и след миг силно захърка. Стивън се отпусна на един стол и се раздвижи само веднъж през цялата нощ. Стана, за да я покрие със завивка, сякаш ръцете му не бяха достатъчни да я скрият от него дори в тъмнината.

Бележки

[1] Идиосинкразия — своеобразност, особеност на организма или темперамента.