Чарлз Дикенс
Тежки времена (35)

V
Намерен

И пак денонощие, и пак денонощие. Никакъв Стивън Блакпул. Къде е този човек и защо не се завръща?

Всяка вечер Сиси отиваше в жилището на Рейчъл и седеше при нея в малката й спретната стаичка. Цял ден Рейчъл се трудеше, както такива хора трябва да се трудят, каквито грижи и да имат. За димните змейове бе безразлично кой се е загубил и кой е бил намерен, кой е излязъл лош и кой добър; изпадналите в тиха лудост слонове, както и привържениците на неоспоримите факти не променяха нищо в установения ред, каквото и да се случеше. И пак денонощие, и пак денонощие. Скуката оставаше ненарушена. Дори изчезването на Стивън Блакпул се превръщаше в нещо всекидневно, в такова скучно чудо, както коя да е машина в Коуктаун.

— Съмнявам се — каза Рейчъл — дали са останали и двайсет души в целия град, които да имат още вяра в бедничкия човечец.

Тя го каза на Сиси, когато двете седяха в жилището й, осветено само от уличния фенер на ъгъла. Сиси беше дошла там вече по тъмно, за да я дочака да се върне от работа, и бяха останали да седят на прозореца, където Рейчъл я завари, без да имат нужда от повече светлина за печалния си разговор.

— Ако господ не се беше смилил и не ми беше пратил вас, да имам с кого да приказвам — продължи Рейчъл, — има минути, когато ми се струва, че ще се побъркам. Но аз черпя надежда и сила от вас: нали вярвате, че, макар обстоятелствата и да са явно против него, ще може да се докаже невинността му?

— Вярвам го — отговори Сиси — от все сърце. Аз чувствувам с такава сигурност, Рейчъл, че увереността, която питаете в душата си въпреки всичките обезсърчения, не може да бъде погрешна, че никак не се съмнявам в него, сякаш съм го познавала в течение на толкова много години мъки, колкото и вие.

— А аз, скъпа моя — каза Рейчъл с треперещ глас, — съм го виждала през всичките тия години да остава, по своя тих начин, тъй верен на всичко честно и добро, че и да не чуя никога вече нещо за него, и да доживея до стогодишна възраст, бих могла да кажа със сетния си дъх: бог да ми е свидетел, че нито за миг не съм загубила вяра в Стивън Блакпул!

— Ние всички в Каменната къща вярваме, Рейчъл, че рано или късно подозрението ще падне от него.

— Колкото повече се убеждавам, че вие там вярвате в това, скъпа — каза Рейчъл, — и колкото по-мило ми става, че идвате оттам нарочно, за да ме утешавате и да ми правите компания, и ходите с мене, докато и върху мене все още тежи подозрение, толкова по-мъчно ми е, че изрекох тогава тия думи на недоверие към младата госпожа. И въпреки това…

— Сега не изпитвате недоверие към нея, Рейчъл, така ли?

— Сега, като си станахме по-близки чрез вас, не. Но невинаги мога да пропъдя от ума си…

Думите й зазвучаха толкова тихо и бавно, сякаш го казваше на самата себе си, че Сиси, която седеше тъй близо, все пак трябваше да напрегне слух.

— Невинаги мога да пропъдя от ума си съмнението в някого другиго. Не мога да проумея кой е, не мога да проумея как и защо може да го е направил, но подозирам, че някой е махнал Стивън от пътя си. Подозирам, че ако се върнеше по своя воля и докажеше пред всички, че е невинен, на някого другиго щяха да се объркат сметките, и той, за да избегне това, го е спрял и го е махнал от пътя.

— Това е страшна мисъл — каза Сиси и пребледня.

— Наистина страшно е да си помисля, че може да е бил убит.

Сиси трепна и пребледня още повече.

— Когато тази мисъл ми се натрапи в ума, скъпа — продължи Рейчъл, — а тя ми идва понякога, макар и да правя всичко, каквото мога, да се опазя от нея, като броя до огромни числа или безкрай си повтарям стихчета, които съм учила като дете, обзема ме такова безумно, трескаво безпокойство, че колкото и да съм уморена, ми се иска да ходя бързо, далече, далече. Трябва да се отърва от тая мисъл преди да си легна. Ще дойда да ви изпратя.

— Може да се е разболял някъде по пътя — нерешително предложи това изхабено късче надежда Сиси — и в такъв случай има много места, където да е спрял.

— Но нали го няма на никое от тези места? Търсили са го навсякъде, и не са го намерили.

— Вярно — съгласи се без желание Сиси.

— Той е могъл да измине пътя пеша за два дена. Ако са го болели краката и не е могъл да ходи, аз му изпратих с писмото, което е получил, пари за превозно средство, в случай че му е невъзможно да отдели толкова от своите.

— Да се надяваме, че утрешният ден ще донесе нещо по-хубаво, Рейчъл. Елате да излезем на въздух!

Нежните й ръце нагласиха шала върху блестящата черна коса на Рейчъл, както тя винаги го носеше, и двете излязоха. Вечерта беше приятна и малки купчинки работници стояха, на приказки тук-там по кръстопътищата, но за повечето беше време за вечеря и по улиците имаше малко хора.

— Сега не сте толкова нервна, Рейчъл, и ръката ви е по-хладна.

— Винаги ми става по-добре, щом мога да походя и да подишам чист въздух, скъпа. Когато не мога да го направя, отпадам и мислите ми се объркват.

— Но вие не бива да се отпускате, Рейчъл, защото на Стивън може всеки миг да дотрябва подкрепата ви. Утре е събота. Ако утре няма никакви новини, хайде да излезем на полето в неделя сутрин, та да съберете сили за още една седмица. Ще дойдете ли?

— Да, скъпа.

По това време бяха стигнали улицата, където се намираше къщата на господин Баундърби. Пътят на Сиси ги водеше край неговата врата и те вървяха право към нея. Някакъв влак беше скоро пристигнал в Коуктаун, накарал да се раздвижат доста коли и причинил значително оживление в града. Няколко карети трополяха пред тях и зад тях, когато се приближиха към къщата на господин Баундърби, а една спря тъй рязко, когато минаваха пред самата къща, че те неволно се обърнаха. В ярката светлина на газовия фенер над стъпалата те видяха в каретата госпожа Спарсит, която, крайно развълнувана, се мъчеше да отвори вратичката; в този миг тя също ги видя и им извика да спрат.

— Какво съвпадение! — възкликна госпожа Спарсит, когато коларят я освободи от плен. — Това е пръстът на провидението! Излезте, госпожо! — обърна се тя към някого в каретата. — Излезте или ще накараме да ви измъкнат насила!

След тези думи от каретата се появи не друг, а тайнствената старица. И Госпожа Спарсит незабавно я хвана за яката.

— Оставете я всички! — много енергично извика госпожа Спарсит. — Никой да не я пипа! Тя е моя! Влизайте, госпожо! — повтори тя след това предишната си заповед, като й придаде само обратна посока. — Влизайте или ще накараме да ви вмъкнат насила!

Гледката, как една дама с благородна осанка на римска матрона хваща престаряла женица за гушата и я въвлича в някакво жилище, при всички обстоятелства и за всеки истински английски безделник, имал късмета да стане свидетел на подобно зрелище, би представлявала достатъчно голямо изкушени да нахълта в този дом, за да види всичко докрай. Но когато това явление се свържеше с прословутото и тайнствено, станало известно вече на целия град ограбване на банката, то би непреодолимо привлякло, безделниците да влязат, дори да бяха застрашени покривът да се срине върху главите им. И така случайно намиращите се наоколо свидетели, възлизащи на около двадесет и пет на брой измежду най-натрапчивите съседи, се струпаха подир Сиси и Рейчъл, които последваха госпожа Спарсит и жертвата й, и цялата тълпа безредно нахлу в трапезарията на господин Баундърби, където останалите по-назад, без да губят нито миг, се накачиха по столовете, за да не дадат никакво преимущество на тези отпред.

— Повикайте да слезе господин Баундърби! — закрещя госпожа Спарсит. — Рейчъл, знаете ли коя е тази?

— Това е госпожа Пеглър — каза Рейчъл.

— Разбира се, че е тя! — извика победоносно госпожа Спарсит. — Повикайте господин Баундърби! Дръпнете се назад всички! — Старата госпожа Пеглър се загърна с шала си и като се мъчеше да не привлича вниманието, умолително зашепна нещо. — Не ми ги разправяйте тия! — рече й високо госпожа Спарсит. — Казах ви вече двадесет пъти още на идване, че няма да ви оставя, докато лично не ви предам на него.

В това време се появи господин Баундърби, придружен от господин Градграйнд и хъшлака, с които се беше съвещавал на горния етаж. Почудата на господин Баундърби като че ли надделя над гостоприемството му, когато видя тези неканени посетители в столовата си.

— Какво има, госпожо Спарсит? — попита той. — Какво е станало, госпожо?

— Сър — обясни му тази достойна дама, — смятам за голямо щастие да ви представя една личност, която толкова искахте да намерите. Подтикната от желанието да ви помогна в грижите ви, сър, и като сглобих недостатъчните указания относно мястото в околностите, където тази личност можеше да се предположи, че обитава, както те бяха дадени от тази млада жена Рейчъл, която за наш късмет присъствува тук, за да установи самоличността й, аз имах щастието да сполуча и да я доведа, не ще и дума, с голямо нежелание от нейна страна. Успях да постигна това не без известни трудности, сър, но всяка трудност, с цената на която мога да услужа на вас, е радост за мене, а гладът, жаждата и студът — истинско удоволствие.

Изведнъж госпожа Спарсит се пресече, защото щом старата госпожа Пеглър бе изправена пред очите на господин Баундърби, на лика му заигра необичайна смесица от всички възможни цветове и се появи изражение на объркване.

— Я гледай! Какво целите вие с това? — кресна съвсем неочаквано той, обладан от силен гняв. — Питам ви, госпожо Спарсит: какво целите с това, госпожо?

— Сър! — промълви безсилно госпожа Спарсит.

— Защо не си гледате вашата работа, госпожо? — ревеше Баундърби. — Как смеете да тикате нахалния си нос в семейните ми дела?

Това позоваване на любимата подробност от външността й срази госпожа Спарсит. Тя се отпусна вдървено на един стол, сякаш се беше смръзнала, и със забит в господин Баундърби поглед бавно затърка една о друга ръкавиците си, които също като че бяха замръзнали.

— Скъпи Джозая! — възкликна разтреперана госпожа Пеглър. — Милото ми момче! Не ми се сърди! Аз не съм виновна, Джозая! Колко пъти й казах на тая госпожа, че съм сигурна, дето това, което прави, няма да ти е приятно, но тя си знае своето.

— Защо се остави да те доведе? Не можа ли да й смъкнеш шапката или да й избиеш зъбите, или да я одращиш, или да й направиш нещо друго? — попита Баундърби.

— Мойто скъпо момче! Тя се закани, че ако не се оставя, ще дойдат да ме вземат полицаи, и по-добре беше да дойда тихо, отколкото да вдигна тази шумотевица в такава… — госпожа Пеглър плахо, но с гордост огледа стените — такава чудесна къща. Повярвай, повярвай, аз не съм виновна! Мойто скъпо, мойто прекрасно, мойто хубаво момче! Винаги съм живяла тихо и съм пазила тайната, Джозая, скъпи. Никога не съм нарушила уговорката. Никога не съм казала, че съм ти майка. Радвах ти се отдалече и ако идвах в града понякога, много нарядко, с гордост да те зърна, правех го, без никой да знае, обичното ми момче, и пак си отивах.

Господин Баундърби с ръце в джобове крачеше, нетърпелив и разстроен, нагоре-надолу край дългата обедна маса, докато зрителите жадно поглъщаха всяка сричка от молбите на госпожа Пеглър и с всяка последваща сричка се изблещваха все повече и повече. Понеже господин Баундърби продължи да крачи нагоре-надолу и след като госпожа Пеглър млъкна, към оклеветената старица се обърна господин Градграйнд.

— Аз съм изненадан, госпожо — забеляза той строго, — в преклонната си възраст да имате очи да твърдите, че господин Баундърби е ваш син, след като сте се отнесли към него по такъв жесток и нечовечен начин.

— Аз жестока! — възкликна бедната госпожа Пеглър. — Аз нечовечна! Към моето скъпо момче?

— Скъпо! — повтори господин Градграйнд. — Да, скъпо, след като сам е създал благополучието си, госпожо! Но не много скъпо, когато сте го зарязали още като бебе и сте го оставили на жестоката му вечно пияна баба.

— Аз съм зарязала моя Джозая! — извика госпожа Пеглър и стисна ръце. — Господ да ви прости, сър, за грешните ви измислици и за злословията за бедната ми покойна майка, която умря в ръцете ми, преди Джозая да се беше родил. Дано да се покаете, сър, и да станете по-предпазлив в приказките си!

Беше тъй искрена и оскърбена, че господин Градграйнд, поразен от възможността, която проблесна в ума му, каза с по-мек тон:

— В такъв случай вие отричате, госпожо, че сте оставили своя син да… да порасне в крайпътен ров?

— Джозая в ров! — възкликна госпожа Пеглър. — Нищо подобно, сър! Никога! Не ви ли е срам! Скъпото ми момче знае и ще ви каже и на вас, че, макар да се е родил в бедно семейство, родителите му го обичаха така, както могат да обичат най-добрите, и никога не им е тежало да се лишат от едно или друго, та да се научи добре да пише и смята, и аз още пазя тетрадките му в къщи и мога да ги покажа! Да, пазя ги! — каза госпожа Пеглър с възмутена гордост. — И мойто скъпо момче знае, и ще ви каже и на вас, сър, че след като скъпият му баща почина, когато то беше осемгодишно, майка му също е съумявала да се лишава от туй-онуй, понеже това е било за нея дълг и удоволствие, и гордост, за да му помогне в живота и да го даде на учение. А и син ми беше прилежно момче и имаше добър господар, който не му отказваше помощ и здравата се потруди да си пробие път, да се замогне и забогатее. И аз ще ви кажа, сър, защото скъпото ми момче няма да ви каже, че макар майка му и да държеше малко селско дюкянче, то никога не я забрави, а ми даде рента от трийсет фунта годишно — повече, отколкото ми трябват, защото аз и пестя от тях, само при едно условие: да си седя в селото, да не се хваля с него и да не го тревожа. И никога не съм го нарушавала, освен един път в годината, дето съм идвала да го зърна, без той някога да се научи за това. И то си е право — каза бедната стара госпожа Пеглър, от обич защищавайки сина си, — че трябваше да си седя в селото, и съвсем не се съмнявам, че ако бях тука, щях да върша много неподобаващи неща, а на мене нищо не ми липсва и мога вътрешно да се гордея с моя Джозая, и мога да го обичам зарад самата обич! И мене ме е срам зарад вас, сър, — каза накрая госпожа Пеглър, — зарад вашите клевети и подозрения. И никога не съм била тука преди, и не съм искала да бъда тука, щом скъпият ми син е казал „не“. И нямаше да бъда тука дори сега, ако не бях докарана насила. Не ви ли беше срам, о, не ви ли беше срам да ме обвините, че съм била лоша майка за сина си, когато син ми стои тук и може да ви каже, че то не е вярно!

От зрителите, и качилите се, и некачилите се на столове, се понесоха тихи възгласи на съчувствие към госпожа Пеглър; господин Градграйнд се видя без вина попаднал в крайно, неприятно положение, когато господин Баундърби, който непрекъснато крачеше нагоре-надолу и с всеки миг се надуваше все повече и повече и ставаше все по-червен и поичервен, изведнъж се спря.

— Не ми е съвсем ясно — заговори той — по какъв случай съм удостоен с посещението на всички прасъствуващи, но няма да се допитвам. Когато се почувствуват задоволени, може би ще бъдат така любезни да се разотидат. Аз нямам намерение да изнасям сказка за семейните си дела, не съм се наемал да го направя и няма да го направя. Затова онези, които очакват каквито и да било обяснения по тая част на въпроса, ще бъдат разочаровани, особено Том Градграйнд, и аз му го казвам отсега. По отношение на грабежа в банката е била направена грешка във връзка с майка ми. Ако някои не се бяха бъркали твърде много, където не им е работа, грешката нямаше да бъде направена, а аз мразя някой да се бърка, където не му е работа, при всички положения. Лека нощ!

При все че господин Баундърби се държеше сякаш нищо не го е засегнало, докато подканваше пред отворената врата присъствуващите да излязат, под гръмките думи се криеше някакво смущение, което му придаваше едновременно крайно унил и във висша степен глупав вид. Разобличен като олицетворение на самохвално смирение — човек, който бе изградил празната си слава върху лъжи и в самохвалството си отблъснал почтената истина толкова далече от себе си, сякаш бе прибягнал до низката измама (по-низка от нея няма), че е от знатно потекло, той представляваше крайно смешна фигура. Докато стоеше и държеше вратата за изнизващите се от стаята хора, които — той знаеше — щяха да разгласят случилото се из целия град, за да го съсипят, Баундърби не би могъл да изглежда по-окаян и отчаян, отколкото ако му бяха отрязали ушите. Дори тази злополучна дама, госпожа Спарсит, паднала от върха на тържеството в блатото на унинието, не беше в такова бедствено положение, както забележителният човек и самосъздал се празнодумец Джозая Баундърби от Коуктаун.

Оставили госпожа Пеглър да преспи тази нощ при сина си, Рейчъл и Сиси стигнаха заедно до вратата на Каменната къща и там се разделиха. Господин Градграйнд ги беше догонил много скоро и говори с голям интерес за Стивън Блакпул, за когото според него това изключително пропадане на всички подозрения срещу госпожа Пеглър щяло да бъде много добре дошло.

Колкото за хъшлака, през цялата тази сцена, както и при всички други случаи напоследък, той не се отделяше от Баундърби. И като че ли чувствуваше, че докато Баундърби не може да направи някакво откритие без негово знание, за него няма опасност. При сестра си той изобщо не ходеше и я беше видял само веднъж след завръщането й у дома, а именно вечерта, когато също така не се беше отделил от Баундърби.

В душата на сестра му се таеше някакъв смътен, неопределен страх, който тя никога не беше проявила и който обкръжаваше безсрамния и неблагодарен хлапак с ужасна тайна. Същата печална възможност се беше мярнала в същия неопределен вид пред Сиси този ден, когато Рейчъл заговори за някого, който, за да не понесе наказанието, ако Стивън се завърне, може да го е премахнал от пътя си. Луиза никога не беше говорила, че храни някакво подозрение за брат си във връзка с грабежа, двете със Сиси не си бяха доверявали нищо по този въпрос, освен единствения разменен между тях поглед, когато нищо неподозиращият господин Градграйнд обори посивялата си глава на ръката, но и двете разбраха този поглед и знаеха, че са мислили едно и също нещо. Това второ опасение бе тъй ужасно, че ги тормозеше и двете като призрачна сянка: както Луиза, така и Сиси не смееше да помисли, че тази сянка е близо до нея, а още по-малко — че е близо до другата.

А престорената смелост, която си беше наложил хашлъкът, не го оставяше. Щом Стивън Блакпул не е крадецът, нека се яви. Защо не се явява?

Още една нощ. Още едно денонощие. Стивън Блакпул го няма. Къде е той и защо не се връща?