Чарлз Дикенс
Тежки времена (28)

X
Стълбата на госпожа Спарсит

Понеже нервите на госпожа Спарсит много бавно възстановяваха тонуса си, тази достойна жена продължи своя престой в тихия кът на господин Баундърби няколко седмици и там въпреки аскетичното си настроение, почиващо на подобаващото съзнание за промяната в положението й, се примиряваше с благородна твърдост на духа да спи, както се казва, на пух и да се храни с мед и масло. През време на цялата тази почивка от задълженията на пазителка на банката госпожа Спарсит бе образец на последователността и продължаваше да изразява такова състрадание към господин Баундърби пред самия него, каквото рядко е било изразявано към някого, и да нарича портрета му направо в очите „дръвник“ с най-голяма язвителност и презрение.

Господин Баундърби, възприел с лесно възпламеняващото си същество, че госпожа Спарсит е във висша степен превъзходна жена, за да може да долови, че той е лишен от нещо, което му се пада по заслуга (но още не бе установил от какво именно), а освен това, че Луиза би се противопоставила да посреща тази дама като честна гостенка, ако би било съвместимо с неговото величие тя да се противопостави на нещо, което е пожелал да направи, реши да не се откаже лесно от присъствието на госпожа Спарсит. Затова, когато нервите й се успокоиха дотолкова, че да може да си хапва момици в усамотение, той й каза на вечеря в деня преди заминаването й:

— Вижте какво ще ви кажа, госпожо, докато времето е хубаво, ще идвате тука всяка събота и ще оставате до понеделник.

На тези думи госпожа Спарсит, макар и да не изповядваше мохамеданство, отговори в смисъл „Да чуеш, значи да се подчиниш“.

Госпожа Спарсит не беше поетична натура, но си втълпи в главата една идея, облечена във форма на алегория. Дългото наблюдаване на Луиза и последвалите продължителни размишления за непроницаемото й държане, които до крайност изостряха и изтънчваха въображението на почтената дама, подействуваха един вид като тласък, който събуди вдъхновението й. Тя изгради мислено огромна стълба с черна пропаст на позора и падението в дъното и виждаше Луиза ден след ден и час след час да слиза все по-надолу по тази стълба.

За госпожа Спарсит се превърна в жизнена задача да гледа своята стълба и да наблюдава слизането на Луиза. Госпожа Баундърби слизаше понякога бавно, понякога бързо, понякога с един скок през няколко стъпала, понякога се поспираше, но никога не се връщаше нагоре. Ако се върнеше поне веднъж назад, госпожа Спарсит щеше да умре от злоба и мъка.

Беше слизала непрекъснато до деня и в деня, когато господин Баундърби отправи гласно гореспоменатата покана за всекиседмични посещения. Госпожа Спарсит беше в отлично настроение и разположена да беседва.

— А, моля ви се, сър — заговори тя, — ако мога да си позволя да ви задам въпрос, отнасящ се до темата, за която се въздържате да говорите (и това е дързост от моя страна, понеже много добре зная, че вие не правите нищо, без да имате основание): научили ли сте нещо във връзка с грабежа?

— Ами не, госпожо, още не. Пък и не съм очаквал да науча при съществуващите обстоятелства. Рим не е бил построен за един ден, госпожо.

— Напълно вярно, сър — каза госпожа Спарсит и кимна с глава.

— Нито пък за една седмица, госпожо.

— Да, наистина е така, сър — отвърна госпожа Спарсит, обвеяна от лека тъга.

— Знаете, по същия начин мога да почакам и аз, госпожо — каза Баундърби. — Щом Рем и Ромул^[1] са могли да чакат, може да почака и Джозая Баундърби. Все пак те са били по-добре на младини, отколкото аз. Имали са вълчица да ги гледа. А пък аз имах само една вълчица за баба. Тя не ме е кърмила, госпожо; тя ме е била. А беше истинска дива крава при това.

— Ах! — възкликна госпожа Спарсит и потръпна.

— Не, госпожо — продължи Баундърби, — не съм чул нищо ново по тоя въпрос. Но хората работят и младият Том, който сега доста усърдно си гледа задълженията (това е нещо ново за него: нали не е минал през таз школа, през която съм минал аз), им помага. Моето нареждане е това: мълчи си, нека да изглежда, че всичко се е разминало. Прави си, каквото знаеш, тихомълком, но не показвай с нищо с какво се занимаваш, че иначе петдесетина от тях ще се съюзят и ще укрият тоя, избягалия, завинаги. Мълчи си и крадците малко по малко ще добият смелост и тогава ще ги хванем.

— Това е много прозорливо, сър — каза госпожа Спарсит. — Много интересно. Тази старица, за която споменахте, сър…

— Старицата, за която споменах, госпожо — пресече я на половин дума Баундърби, понеже това не беше нещо, с което можеше да се похвали, — още не е заловена, но тя трябва да знае като две и две четири, че ще я заловят, ако това може да успокои дъртата й злодейска душа. А междувременно, госпожо, моето мнение е, ако питате за мое мнение, че колкото по-малко се говори за нея, толкова по-добре.

Същата тази вечер от прозореца на стаята си, когато почиваше след положения труд по събирането на багажа, госпожа Спарсит погледна към огромната си стълба и видя Луиза с още едно стъпало по-долу.

Луиза седеше близо до господин Хартхауз в една беседка в градината и говореше много тихо; той стоеше наведен над нея, както си шушукаха, и лицето му почти допираше нейната коса. „А може и да допира!“ — каза госпожа Спарсит, напрегнала до краен предел ястребовите си очи. Госпожа Спарсит бе твърде далече, за да чуе поне дума от разговора им или дори за да разбере, че говорят тихо, освен по позата, но те говореха следното:

— Спомняте ли си този човек, господин Хартхауз?

— О, отлично!

— Лицето, държането му и каквото казваше?

— Отлично помня. И той ми се видя безкрайно отегчителна личност. Извънредно многословен и досаден. Биваше го да ораторствува в смирено добродетелен тон, но уверявам ви, че това си мислех: „Прекаляваш с тая работа, драги!“

— За мене беше много трудно да мисля лошо за този човек.

— Скъпа моя, Луиза, както казва Том (Том никога не казваше така), знаете ли нещо хубаво за този човек?

— Разбира се, не.

— Нито за някой друг такъв човек?

— Как бих могла да зная — отговори тя много повече със стария си тон, отколкото я беше чувал напоследък, — като не зная за тях нищо; нито за мъжете, нито за жените.

— Скъпа моя Луиза, благоволете тогава да изслушате смирените изказвания на предания ви приятел, който знае нещичко за няколко разновидности от неговите прекрасни братя-хора — защото аз с пълна готовност вярвам, че са прекрасни, въпреки такива дребни слабости, като винаги да слагат ръка на всичко, каквото могат да докопат. Този човек говори. Добре, всеки човек говори. Той проповядва нравственост. Добре, какви ли не шарлатани проповядват нравственост. От камарата на общините до изправителния дом всички до един проповядват нравственост, освен хората от моята черга; именно това изключение ни прави интересни. Вие видяхте и чухте всичко. Пред нас стоеше представител на класата, винаги покрита с мъх от прежда, и моят уважаван приятел господин Баундърби, който, както ни е известно, не притежава деликатността да смекчи такъв мъчен човек, много жестоко го скастри. Представителят на мъхестата класа бе оскърбен, ожесточен, напусна къщата недоволен, срещна някого, който му предложи да участвува срещу известен дял в този банков грабеж, съгласи се, сложи нещичко в джоба, в който не е имало нищо преди, и почувствува огромно душевно облекчение. Наистина той би бил необикновен, а не обикновен човек, ако не се беше възползувал от такъв случай. Или може цялата работа да е изхождала от него, ако е бил достатъчно умен.

— Изпитвам почти такова чувство, сякаш е лошо от моя страна тъй лесно да се съглася с вас — отговори Луиза, след като поседя замислена за миг — и така да ми олекне на душата от думите ви.

— Аз само ви казвам това, което отговаря на здравия разум, и нищо повече. Неведнъж съм го обсъждал с моя приятел Том (разбира се, в нашите отношения продължава да цари пълна взаимна откровеност) и той е съвсем на моето мнение, както аз съм на неговото. Ще се поразходите ли?

Те се отдалечиха по пътечките, които започваха да се губят в здрача; Луиза се облягаше на неговата ръка, без на ум да й дойде как слиза все по-надолу, по-надолу по стълбата на госпожа Спарсит.

Ден и нощ стоеше тази стълба пред госпожа Спарсит. Когато Луиза щеше да стигне дъното и да изчезне в пропастта, стълбата можеше да се сгромоляса отгоре й, но дотогава трябваше да стои непоклатима пред очите на госпожа Спарсит. И Луиза бе винаги на стълбата. И непрекъснато се хлъзгаше надолу, надолу, надолу!

Госпожа Спарсит виждаше Джеймз Хартхауз да идва и да си отива; чуваше за него тук и там; виждаше промените на лицето, което той бе изучавал, и тя също най-точно си вземаше бележка как и кога то се помрачава, как и кога светва: тя държеше черните си очи широко отворени, без ни най-малко съжаление, без ни най-малко угризение на съвестта, с ненаситен интерес. Ненаситно я гледаше как слиза, без да има нечия ръка да я спре, все по-близо и по-близо до дъното на тази нова Стълба на гигантите^[2].

Въпреки цялото си почтително отношение към господин Баундърби, за разлика от отношението към неговия портрет, госпожа Спарсит нямаше ни най-малко намерение да спре падението на Луиза. Жадна да види неговия край и все пак, без да губи търпение, тя чакаше узряването на събитията, за да пожъне напълно плода на надеждите си. Стаила се в очакване, тя не сваляше бдителния си взор от стълбата и нарядко само се заканваше с дясната си ръкавица (със стиснат в нея юмрук) на слизащата надолу фигура.