Чарлз Дикенс
Тежки времена (7)

V
Основният тон

Коуктаун, към който крачеха сега господа Баундърби и Градграйнд, представляваше тържество на факта; в него нямаше повече помен от фантазия, отколкото у самата госпожа Градграйнд. Да дадем тон, Коуктаун, преди да подхванем нашата песен.

Това беше град от червени тухли или тухли, които щяха да бъдат червени, ако бяха позволили това пушекът и пепелта; обаче при създалото се положение Коуктаун беше град в неестествени червено-черни цветове, като боядисано лице на дивак. Това беше град на машинария и високи комини, от които като безконечни змии непрестанно се виеше и никога не секваше пушек. В него имаше канал и река, която течеше морава от зловонна боя, и огромни скупчени сгради с безброй прозорци, където всичко дрънчеше и се тресеше цял ден и където буталото на парната машина се движеше еднообразно нагоре-надолу като глава на слон, изпаднал в тиха лудост. В него имаше няколко големи улици, всичките доста сходни една на друга, и множество малки улички, още по-сходни една на друга, обитавани от хора, също така сходни едни на други, които се прибираха и излизаха в същите часове със същите крачки по същите тротоари, за да вършат същата работа, и за които всеки ден беше същият, както вчера и утре, и всяка година бе двойник на миналата и следващата.

Тези белези на Коуктаун бяха, общо взето, неделими от работата, с която той се поддържаше; на тях можеше да се противопоставят материалните блага, които достигаха всички кътчета на света, и предметите на разкоша, за които няма да се питаме, колко от изяществото си им дължеше изтънчената дама, която кажи-речи не понасяше дори името на града. Останалите му черти не бяха задължителни и бяха следните:

Човек не можеше да види в Коуктаун нищо, което да не е строго делнично. Ако членовете на някоя религиозна секта строяха там черква — както бяха направили членовете на осемнадесет религиозни секти, — те вдигаха благочестив хамбар от червени тухли, понякога (и то само във висша степен на декоративност) с камбана в птичи кафез на върха. Единствено изключение представляваше Новата черква — голяма, измазана отвън сграда с четириъгълна камбанария над входа, завършваща с четири къси шпица като щръкнали дървени крака. Всички обществени надписи в града бяха изписани по един и същ начин — със строги букви в черно и бяло. Затворът би могъл да бъде болница, болницата би могла да бъде затвор, общината би могла да бъде било едното, било другото, било и двете или каквото да е друго, понеже нямаше нищо, с което да се различава по външния си вид. Факти, факти, факти навред във веществения облик на града; факти, факти, факти навред в невеществения. Училището на Макчоукъмчайлд беше от край до край факт, рисувалното училище беше от край до край факт, отношенията между господаря и работника бяха от край до край факт и всичко между родилния дом и гробищата беше факт, а това, което не можеше да се изрази с цифри и не можеше да се купи на най-евтиния пазар и да се продаде на най-скъпия, не беше факт и никога не биваше да бъде, вовеки веков, амин.

Един град, така посветен на факта и така възтържествувал в отстояването му, смятате, че преуспяваше? Ами не, не съвсем. Не? Я гледай ти!

Не. Коуктаун не беше излязъл от собствените си пещи във всяко отношение като злато, устояло на огъня. Първо, неразгадаемата тайна на града беше: кой принадлежи към осемнадесетте вероизповедания? Защото, който и да принадлежеше, работниците не бяха между тях. Много странно бе да минеш по улиците в неделя сутрин и да видиш колко малко от тях бесният звън на камбаните, докарващ болните и нервните до лудост, успява да призове от техния квартал, от задушните им стаи, от пресечките на техните улици, където те се навъртаха равнодушно и зяпаха цялото това ходене на черква и параклис като нещо, което ни най-малко не ги засяга. Нито пък само външните хора бяха тези, които го забелязваха, защото в самия Коуктаун имаше местна организация, членовете на която всяка сесия се обръщаха към Камарата на общините и възмутено искаха парламентът да прокара закон, който да накара тези хора насила да станат религиозни. Освен това имаше въздържателно дружество, което се оплакваше, че същите тези хора се напивали, и показваше в статистически таблици, че те наистина се напиват, и събрали се на чаша чай, доказваха, че никакви увещания, човешки или божи (освен някой медал), не могли да ги накарат да се откажат от обичая си да се напиват. След това идваха аптекарите и дрогистите с други статистически таблици, доказващи, че когато не се напиват, те пушат опиум. После идваше опитният свещеник на затвора, също със статистически таблици, надминаващи всички други статистически таблици и показващи, че същите хора посещават долнопробни вертепи, скрити от погледа на обществото, където слушат непристойни песни и гледат непристойни танци, може би и участвуват в тях, и където, както казвал ненавършилият още двадесет и четири години и осъден на осемнадесет месеца строг тъмничен затвор. А. Б. (не че се е показвал особено достоен за доверие), започнало покваряването му, понеже бил напълно сигурен и убеден, че в противен случай щял да остане безукорен образец на нравствеността. След това идваха господин Градграйнд и господин Баундърби, двамата господа, които в този миг минаваха през Коуктаун, и двамата в най-висша степен практични, а те биха могли при случай да представят още статистически таблици, извлечени от личния им опит и илюстрирани с примери, които им били известни или лично видени от тях; от тези примери ставало ясно — накъсо, това бе единственото ясно нещо в случая, — че същите тези хора са до един негодници, господа, че каквото и да правите за тях, те никога не са благодарни, господа, че те са размирници, господа, че никога не знаят какво искат, че се хранят с най-хубавото и си купуват масло за чай, а кафето признават само ако е мока и не вземат друго месо освен филе и пак са вечно недоволни и човек не може в ред да ги вкара. Накратко това е поуката от старата детска приказчица:

Преди много години стара баба живяла,

без грижи била и си пила и яла:

ни гладна, ни жадна, живяла охолна,

но ВЕЧНО оставала тя недоволна.

Възможно ли е, питам, да е имало някаква аналогия между случая с жителите на Коуктаун и случая с малките градграйндовци? Положително на никого от нас, ако сме с всичкия си и разбираме от цифри, няма защо да се казва в наше време, че един от най-важните елементи в съществуването на коуктаунските работници е бил преднамерено пренебрегван десетки години. Че те нямат никакво въображение, което да иска от тях здраво съществуване вместо вечна борба, съпроводена с гърчове? Че точно право пропорционално на продължителната им и еднообразна работа в тях се разраства копнеж за физическа отмора — развлечение, което да им повдигне духа и настроението и да им позволи да си отдъхнат: някакъв признат празник, пък било и само най-обикновени танци под звуците на вълнуваща музика, някакво случайно леко забавление, в което дори Макчоукъмчайлд да няма пръст — копнеж, който трябва и да се налага правилно да се задоволи, или трябва и неизбежно може да се очаква да тръгне по кривия път, докато не бъдат отменени законите на битието.

— Този човек живее в Подз Енд, а аз не съм съвсем сигурен къде е този Подз Енд — каза господин Градграйнд. — Къде е то, Баундърби?

Господин Баундърби знаеше, че въпросното място е някъде към търговската част на града, но не знаеше нищо повече за това място. Затова те се спряха за миг и се заозъртаха.

Почти едновременно с това иззад ъгъла се зададе тичащо с все сила и с уплашен вид момиче, което господин Градграйнд позна.

— Хей! — възкликна той. — Стой! Къде отиваш? Стой!

Тогава ученичка номер двадесет спря разтреперана и му направи реверанс.

— Защо препускаш по улиците по този неприличен начин? — запита господин Градграйнд.

— Мене… мене ме гонеха, сър — отговори запъхтяно момичето, — и аз исках да избягам.

— Гонеха те? — повтори господин Градграйнд. — Че кой ли пък би те гонил тебе?

Вместо нея на въпроса неочаквано и изневиделица отговори безцветното момче Бицър, което изтича иззад ъгъла с такава бясна бързина и, без да предвижда някакво препятствие на тротоара, се блъсна в жилетката на господин Градграйнд и отхвръкна на уличното платно.

— Какви са тези работи, момче? — каза господин Градграйнд. — Какво правиш? Как смееш да се буташ в… хората… по този начин?

Бицър вдигна шапката си, паднала от сътресението, отстъпи назад, чукна се по челото с кокалчетата на пръстите и се извини, че се блъснал случайно.

— Това ли е момчето, което те гонеше, Джуп? — попита господин Градграйнд.

— Да, сър — отговори момичето неохотно.

— Не съм я гонил, сър! — извика Бицър. — Не съм я гонил, докато тя не побягна от мене. Но циркаджиите никога не мислят какво казват, сър, те са прочути с това. Ти знаеш, че циркаджиите са прочути с това, че никога не мислят каквото казват — обърна се той към Сиси. — То е известно в града, както… ако нямате нищо против, сър, както таблицата на умножението не се знае от циркаджиите. — Бицър се мъчеше да се хареса с това на господин Градграйнд.

— Той така ме изплаши със страшното си кривене! — каза момичето.

— О! — възкликна Бицър. — О! Не си ли и ти от тях! Не си ли и ти циркаджийка? Не съм я и погледнал, сър! Попитах я дали ще може да даде определение на кон утре и й предложих да й го кажа пак, а тя побягна и аз се спуснах подире й, сър, та да знае как да отговори, когато я питат! Нямаше и наум да ти дойде така да ме клеветиш, ако не беше циркаджийка!

— Занятието й, изглежда, им е доста добре известно — забеляза господин Баундърби. — След седмица цялото училище ще се нареди да надзърта в цирка.

— Наистина така мисля и аз, — отвърна неговият приятел. — Бицър, кръгом и марш в къщи. Джуп, почакай още малко. Само да чуя още веднъж за тебе, че тичаш така, момче, и ти ще чуеш за мене от учителя си. Разбра ли какво искам да кажа? Хайде, върви.

Момчето спря за миг бързо-бързо да премигва, чукна се пак по челото с кокалчетата на пръстите, хвърли поглед към Сиси, завъртя се и си тръгна.

— Сега, момиче — каза господин Градграйнд, — заведи този господин и мене при баща си, натам сме се запътили. Какво има в тази бутилка, дето я носиш?

— Джин — рече господин Баундърби.

— Божичко, съвсем не, сър! Това са деветте масла.

— Деветте какво? — възкликна господин Баундърби.

— Деветте масла, сър. За да разтъркам татко.

Тогава господин Баундърби високо се изсмя и попита:

— За кой дявол разтриваш баща си с девет масла?

— Нашите хора винаги ги употребяват, сър, когато се ударят някъде на арената — отговори момичето и погледна през рамо да се увери, че преследвачът й си е отишъл. — Понякога много зле се натъртват.

— Така им се пада, щом безделничат — рече господин Баундърби.

Момичето го погледна в лицето с изумление и страх.

— Дявол да го вземе! — заговори господин Баундърби. — Когато бях четири-пет години по-малък от тебе, случвало се е да съм така натъртен, че нито десет, нито двайсет, нито четирийсет масла можеха да ми помогнат. И не съм бил натъртен от разни пози, а от бъхтене. Не съм танцувал на въже; аз танцувах на голата земя, а с въжето ме шибаха.

Господин Градграйнд, макар и да беше доста суров, в никой случай не беше толкова груб човек, както господин Баундърби. Ако се вземеше всичко под внимание, не беше зъл по характер; всъщност би могъл да бъде много добър, само да беше направил една грешчица, когато правеше преди години равносметката на добрите и лошите си черти. Той каза с тон, който според него трябваше да звучи успокояващо, когато те свиха в една тясна уличка:

— А това е Подз Енд, нали, Джуп?

— Точно така, сър, а пък това, ако нямате нищо против, сър, е къщата.

Момичето спря в здрача пред вратата на неугледна кръчмичка с мъждиви червени светлини вътре. Хилава и охлузена, сякаш поради липса на клиенти, самата тя се беше пропила и тръгнала по пътя, по който тръгват всички пияници, и вече наближаваше своя край.

— Трябва само да се мине през питиепродавницата, сър, и нагоре по стълбите, ако нямате нищо против, и да почакате там за миг, докато донеса свещ. Ако чуете куче, сър, то е нашият Смешко, той само си лае.

— Смешко и деветте масла, а? — каза господни Баундърби и влезе последен с металическия си смях. — Не е лошо за човек, който си е пробил сам път в живота!