Чарлз Дикенс
Тежки времена (33)

III
Много категорично

Неуморимата госпожа Спарсит със силна настинка, с глас доведен до шепот и внушителната фигура така разтърсвана от непрекъснати кихавици, че изглеждаше заплашена от опасност да се разкъса на части, хукна да гони своя покровител, докато го намери в столицата и там величествено се яви при него в хотела му на улица Сент Джеймз, запали взрива, с който беше заредена, и избухна. Изпълнила мисията си с безгранична наслада, тази жена с възвишена душа загуби съзнание върху реверите на господин Баундърби.

Първата стъпка на господин Баундърби беше да отърси госпожа Спарсит от себе си и да я остави сама да премине през различните степени страдания на пода. След това прибегна до прилагането на силни възстановителни средства, като въртене на палците на пациентката, пляскане на ръцете, обилно поливане на лицето и мушкане на сол в устата. Когато тези грижи я накараха да се съвземе (което стана много скоро), той я набута в бърз влак, без да й предложи нещо за подкрепяне на силите, и я отведе обратно в Коуктаун повече умряла, отколкото жива.

Погледната като антична развалина, госпожа Спарсит представляваше интересна гледка при пристигането си в края на пътешествието, но от всяка друга гледна точка размерът на понесените от нея до това време щети бе значителен и намаляваше шансовете на очакваното от нея възхищение. Без да обръща внимание на плачевното състояние на нейните дрехи и личност и непреклонен пред покъртителните й кихавици, господин Баундърби незабавно я натъпка в една карета и я закара в Каменната къща.

— Вижте какво, Том Градграйнд — започна Баундърби, като нахълта късно вечерта в стаята на своя тъст, — ето тука е една дама… госпожа Спарсит… вие познавате госпожа Спарсит… тя ще ви разправи нещо, от което ще онемеете.

— Вие сте се разминали с писмото ми! — възкликна господин Градграйнд, изненадан от неочакваното му появяване.

— Разминал съм се с вашето писмо, сър! — изрева Баундърби. — Настоящият момент не е момент за писма! Не позволявам на никого да говори на Джозая Баундърби от Коуктаун за писма, когато е в такова душевно състояние, в каквото е сега!

— Баундърби — заговори господин Градграйнд с тон на сдържан протест, — аз говоря за много важно писмо, което ви написах във връзка с Луиза.

— Том Градграйнд — отвърна Баундърби и с голямо ожесточение удари няколко пъти с длан по масата, — аз говоря за много важно съобщение във връзка с Луиза! Госпожа Спарсит, елате насам, госпожо!

Тази злополучна дама пристъпи, за да даде свидетелските си показания, но не можа да издаде глас и с опитите си да обясни с мъчителни жестове, че и е възпалено гърлото, и с безкрайното кривене на лицето така разгневи господин Баундърби, че, неспособен да търпи повече, той я стисна за рамото и разтърси.

— Ако вие не можете да го разкажете, госпожо — рече Баундърби, — оставете ме да го разкажа аз! Моментът не е подходящ една дама, с каквито ще да е благородни роднински връзки, да не може да изтика нито звук от устата си и да се прави, че преглъща камъчета. Том Градграйнд, госпожа Спарсит неотдавна, без да иска, е имала случая да дочуе един разговор в градината между вашата дъщеря и скъпоценния ви благороден приятел господин Джеймз Хартхауз.

— Така ли! — промълви господин Градграйнд.

— Да, да! Точно така! — кресна Баундърби. — И в този разговор…

— Не е необходимо да предавате съдържанието му, Баундърби. Аз зная какво е било казано.

— Вие знаете? — каза Баундърби, изблещил очи срещу своя тъй спокоен и миролюбив тъст. — Може би тогава знаете къде е дъщеря ви в настоящия момент?

— Без съмнение. Тя е тук.

— Тука?

— Скъпи мой Баундърби, позволете ми да ви помоля при всички случаи да посдържите тези гръмогласни избухвания. Луиза е тук. В момента, когато е могла да се откопчи от срещата си с лицето, за което говорите и познанството си с което, за мое дълбоко съжаление, дължите на мене, Луиза побърза да потърси закрила тук. Сам аз се бях върнал у дома едва няколко часа преди тя да дойде при мене… тук, в тази стая. Побързала да вземе влака за града, дотича оттам до тази къща в развилнялата се буря и се яви при мене в състояние на умопомрачение. Разбира се, оттогава тя остана тук. Много ви моля, зарад вас и зарад нея, не викайте толкова.

Господин Баундърби мълком се оглежда една-две минути във всички посоки освен към госпожа Спарсит, а след това рязко се завъртя към племенницата на лейди Скаджърз и рече на тази нещастница:

— Вижте какво, госпожо! Ние ще бъдем щастливи да чуем от вас всяко извинение, което намерите за подходящо да ни поискате за бясното ви препускане из цялата страна без всякакъв друг багаж, освен врели-некипели, госпожо!

— Сър — изхриптя госпожа Спарсит, — в настоящия момент нервите ми са твърде разстроени, а здравето ми твърде разклатено от изпълнението на служебните ми задължения към вас за нещо повече от това да потърся убежище в сълзите.

(Което тя и стори.)

— Знаете ли, госпожо — отговори й Баундърби, — без да ви направя забележка, каквато благоприличието не позволява да се направи на жена от добро семейство, ще добавя само, че ми се струва да има и нещо друго, в което можете да намерите убежище, а именно: карета. А тъй като каретата, с която дойдохте, чака пред вратата, ще ми позволите да ви изпроводя до нея и да ви отпратя до в къщи, в банката, където най-доброто, което ще можете да сторите е да сложите краката си в колкото можете да търпите по-гореща вода и като си легнете, да изпиете чаша горещ ром с масло.

С тези думи господин Баундърби подаде дясната си ръка на ридаещата дама и я отведе, ронеща безброй плачевни кихавици по пътя, до споменатото превозно средство. Скоро той се върна сам.

— Е, Том Градграйнд, понеже ми подсказахте с изражението си, че искате да ми говорите — подхвана наново той, — ето ме. Но да ви кажа направо, не съм в много приятно настроение: дори и така, както е, тази история не ми е много по вкуса, да не говорим за това, че дъщеря ви не проявява покорството и смирението, каквито Джозая Баундърби от Коуктаун има право да очаква от жена си. Вие сигурно си имате свое мнение, а аз знам, че си имам мое. Ако смятате да ми кажете тая вечер нещо, което е в разрез с прямата ми забележка, по-добре ще е да не го казвате изобщо.

Господин Градграйнд, трябва да се отбележи, беше станал много по-мек и затова господин Баундърби полагаше особени усилия да се държи по-рязко във всяко отношение. Такъв бе милият му характер.

— Скъпи мой Баундърби… — заговори в отговор господин Градграйнд.

— Знаете, ще ме извините — прекъсна го Баундърби, — но не искам да бъда твърде скъп. Това за начало. Когато започна да ставам скъп на някого, обикновено откривам, че има намерение да ми се наложи. Аз не ви говоря учтиво и, както ви е известно, аз не съм учтив. Ако ви харесва учтивостта, знаете къде можете да я получите. Вие си имате благородни приятели, нали знаете, че и те ще ви поднесат от тая стока колкото си искате. Аз тая стока не държа.

— Баундърби — настояваше господин Градграйнд, — всички ние правим грешки…

— Аз мислех, че вие никога не грешите — прекъсна го Баундърби.

— Може и аз да съм мислил така. Но казвам, че всички ние правим грешки, и бих сметнал за много тактично от ваша страна и бих ви бил благодарен, ако ми спестите тези намеци за Хартхауз. Аз не ще споменавам в разговора ни вашата близост с него и оказаната му подкрепа; моля не настоявайте и вие да го свързвате с мене.

— Аз изобщо не съм споменал името му! — възрази Баундърби.

— Е, да, да! — отговори господин Градграйнд с търпелив, дори покорен вид. И поседя малко, задълбочен в размисъл. — Баундърби, аз виждам основание да се усъмним дали някога сме разбирали добре Луиза.

— Кого подразбирате под „сме“?

— Да кажа това „съм“ — поправи се той в отговор на грубо изтърсения въпрос. — Аз се съмнявам дали съм разбирал Луиза. Съмнявам се дали съм бил напълно прав по отношение на възпитанието й.

— Рекохте ли го! — отвърна Баундърби. — В това съм съгласен с вас. Най-сетне го разбрахте, а? Възпитание! Аз ще ви кажа какво е възпитание… Да те изхвърлят на улицата с един ритник и да те лишат от всичко освен от бой. Това е за мене възпитание.

— Мисля, здравият разум ще ви подскаже — смирено възрази господин Градграйнд, — че каквито и да са предимствата на такава система, тя мъчно би могла да получи общо приложение при момичетата.

— Не виждам защо, сър — отвърна упоритият Баундърби.

— Е — въздъхна господин Градграйнд, — да не се впускаме в този въпрос. Уверявам ви, че нямам никакво желание да влизам в спор. Аз се мъча да поправя сторената грешка, ако това ми се удаде, и се надявам, че ще имате доброто желание да ми помогнете, Баундърби, защото съм преживял голяма мъка.

— Аз все още не ви разбирам — каза Баундърби с преднамерена упоритост — и затова не мога нищо да ви обещая.

— Само за няколко часа, скъпи мой Баундърби — продължи господин Градграйнд със същия потиснат и умилостивителен тон, — аз като че ли опознах характера на Луиза по-добре, отколкото през изтеклите години. Прозрението ми бе наложено и бе мъчително, но откритието не го направих аз. Мисля, че Луиза (Баундърби, вие ще се изненадате да го чуете от мене), мисля, че Луиза притежава качества, които… които са били грубо пренебрегнати и… и малко опорочени. И… и бих ви казал, че… ако имате любезността да ме подкрепите в едно навременно старание да я оставим за известно време на по-добрата й природа… и с нежност и съчувствие я насърчим да се развие… това… това би било по-добре за щастието на всички ни. Луиза — каза господин Градграйнд и закри очите си с ръка — винаги е била любимото ми дете.

Буйният Баундърби се изчерви и наду до такава степен, когато чу тези думи, че изглеждаше сякаш и вероятно щеше ей сега да получи удар. Макар и ушите му дори да бяха моравочервени, той сдържа възмущението си и каза:

— Вие бихте искали да я оставите за известно време тука?

— Аз… аз възнамерявам да ви препоръчам, скъпи мой Баундърби, да позволите на Луиза да погостува тук и да остане под грижите на Сиси (разбира се, искам да кажа Сисилия Джуп), която я разбира и на която тя се доверява.

— От всичко казано аз заключавам, Том Градграйнд — заяви Баундърби, като се изправи с ръце в джобовете, — че според вас между Лу Баундърби и мене има това, което хората наричат известна несъвместимост на характерите.

— Боя се, че в настоящия момент има една обща несъвместимост между Луиза и… и… и цялата обстановка, която съм създал за нея — бе печалният отговор на баща й.

— Вижте какво сега, Том Градграйнд — заговори пламналият Баундърби, като застана широко разкрачен пред него с ръце, мушнати още по-дълбоко в джобовете, и с коса, която приличаше на ливада, където вятърът на гнева му бушуваше сред тревата. — Вие си казахте думата, сега ще кажа аз моята. Аз съм коуктаунец. Аз съм Джозая Баундърби от Коуктаун. Аз познавам тухлите на тоя град, познавам фабриките на тоя град, познавам комините на тоя град и познавам работната ръка на тоя град. Познавам ги всичките много добре. Те са реални, когато някой ми разправя нещо за въображаеми качества, аз винаги казвам на тоя човек, който и да е той, че знам за какво мисли. Той мисли за супа от костенурка и сърнешко месо със златна лъжица и иска да се вози в карета с шесторка коне. Това е, каквото иска дъщеря ви. Тъй като сте на мнение, че тя би трябвало да получи каквото иска, препоръчвам ви да й го набавите. Защото, Том Градграйнд, тя никога не ще го получи от мене.

— Баундърби — промълви господин Градграйнд, — аз се надявах, че след моята молба ще говорите с по-друг тон.

— Почакайте малко — сопна се Баундърби, — вие си казахте думата, вярвам. Аз ви изслушах; сега ме изслушайте вие, ако обичате. Като ставате за смях с вашата непоследователност, недейте се показва и като нечестен играч, защото, макар и да ми е жал да видя Том Градграйнд докаран до сегашното му положение, двойно повече би ми било жал да го видя паднал толкова ниско. Та вие ми давате да разбера, че има някаква несъвместимост в характерите между дъщеря ви и мене. Аз ще ви дам на вас да разберете в отговор на това, че несъмнено има несъвместимост от първа величина, която може да се обобщи в извода, че дъщеря ви не умее правилно да оцени качествата на своя съпруг и не изпитва, дявол да го вземе, подобаващото й чувство на благодарност за честта, оказана й с тоя съюз. Надявам се, че се изразявам ясно.

— Баундърби — каза настойчиво господин Градграйнд, — това е неразумно!

— Така ли? — учуди се Баундърби. — Радвам се, че ви чувам да го казвате. Защото, когато Том Градграйнд с новите му разбирания ми заявява, че това, което казвам, е неразумно, аз веднага се убеждавам, че то трябва да е дяволски разумно. С ваше позволение ще продължа. На вас ви е известно потеклото ми и вие знаете, че доста години от живота си не съм имал нужда от обувалка по простата причина, че не съм имал обувки. Можете да повярвате или не — както сметнете за по-добре, — че има дами… дами по рождение… дами от род… от род!… готови да боготворят праха, по който стъпвам!

Той стовари това като ракета върху главата на тъста си.

— А пък вашата дъщеря — продължаваше Баундърби — съвсем не е от благородно потекло. Това го знаете сам. Всъщност аз пукната пара не давам за такива неща и вие много добре го знаете, но то е факт и вие, Том Градграйнд, не можете да го промените. Защо ви го казвам?

— Боя се — забеляза господин Градграйнд с нисък глас, — че не е, за да ме пощадите.

— Изслушайте ме — каза Баундърби — и се помъчете да не ме прекъсвате, докато ви дойде редът. Казвам го, защото женски личности от висшето общество са забелязали с изумление начина, по който се държи дъщеря ви, и са ставали свидетелки на нейната безчувственост. Те са се чудили как я търпя. Сега сам аз се чудя и няма да я търпя повече.

— Баундърби — отвърна господин Градграйнд и се изправи, — мисля, че колкото по-малко говорим тази вечер, толкова по-добре ще бъде.

— Напротив, Том Градграйнд: колкото повече говорим тая вечер, толкова по-добре ще е, мисля аз. По-точно — побърза да се поправи той, — докато кажа всичко, което имам намерение да кажа, а след това ми е все едно кога ще свършим. Аз стигам до въпроса, който може да съкрати цялата работа. Какво искате да кажете с предложението, което току-що направихте?

— Какво исках да кажа, Баундърби?

— С това предложение за гостуване — рече Баундърби и неумолимо тръсна неокосената ливада.

— Искам да кажа, че се надявам да ви убедя по приятелски начин да се съгласите Луиза да прекара тука известно време в почивка и размисъл, което може да допринесе за постепенна промяна към по-добро в много отношения.

— До притъпяване на вашите представи за несъвместимостта? — попита Баундърби.

— Щом искате така да го кажете.

— Какво ви е навело на тая мисъл? — попита Баундърби.

— Аз вече ви казах: страхувам се, че Луиза не е била разбрана. Нима е толкова много да поискам, Баундърби, вие, много по-възрастният от нея, да й помогнете да се оправи? Вие поехте голяма отговорност за нея: за радост, за мъка, за…

Може би господин Баундърби се ядоса от повторението на собствените му думи, казани на Стивън Блакпул, затова гневно трепна и прекъсна цитата.

— Хайде! — рече той. — Не искам да ми разправяте за това. Аз зная за какво съм я взел, както го знаете и вие. Оставете настрана за какво съм я взел, то си е моя работа!

— Исках само да забележа, Баундърби, че ние всички може да сме кой повече, кой по-малко неправи, без да изключим дори вас, и известна отстъпка от ваша страна, като не забравяте отговорността, която сте поели, може да бъде не само едно истинско добро дело, но и известен дълг пред Луиза.

— Аз мисля другояче — кресна Баундърби. — Аз ще сложа край на тая работа според моите собствени схващания. Знаете, аз не искам да стигам до свада с вас, Том Градграйнд. Право да ви кажа, смятам, че би било под моето достойнство да се разправям за подобно нещо. Колкото до вашия благороден приятел, той може да се маха, където пожелае. Ако ми се изпречи на пътя, ще му кажа две-три благи думи; ако не ми се изпречи на пътя, няма да му ги кажа, защото той не заслужава труда да го правя. Колкото за дъщеря ви, която аз направих Лу Баундърби, а може би щеше да е по-добре, ако я бях оставил Лу Градграйнд, ако тя не си дойде у дома утре до дванадесет часа на пладне, за мене това ще значи, че предпочита да не се връща, и ще изпратя дрехите й и всичко останало тука, и вие ще поемете грижата за нея в бъдеще. Това, което ще разправям аз на хората за несъвместимостта, която ме е довела до такова твърдо решение, ще бъде в общи черти следното: аз съм Джозая Баундърби и аз съм получил моето си възпитание, тя е дъщеря на Том Градграйнд и тя е получила своето възпитание и двата коня не могат да вървят в един впряг. Хората много добре ме познават като доста необикновен човек, струва ми се, и повечето ще разберат достатъчно бързо, че в крайна сметка и жената, която ще ми бъде прилика, също не може да бъде съвсем обикновена.

— Позволете ми сериозно да ви помоля да помислите още веднъж, преди окончателно да вземете такова решение — настоя господин Градграйнд.

— Аз винаги взимам решенията си веднага — заяви Баундърби и нахлупи шапка — и каквото и да правя, правя го веднага. Аз бих се изненадал, че Том Градграйнд отправя такава забележка на Джозая Баундърби от Коуктаун, след като знае това, което знае за него, ако Том Градграйнд можеше да ме изненада с нещо, щом е започнал да се занимава със сантиментални дивотии. Аз ви съобщих решението си и нямам какво да ви кажа повече. Лека нощ!

Така господин Баундърби се прибра в градската си къща и легна да спи. В дванадесет часа и пет минути на другия ден той нареди да опаковат внимателно вещите на госпожа Баундърби и да се изпратят в дома на Том Градграйнд, обяви имението си за продажба по частно споразумение и поднови ергенския си живот.