Чарлз Дикенс
Тежки времена (16)

XIV
Великият фабрикант

Времето вървеше в Коуктаун, както и машините му: изработен еди-колко си плат, употребено еди-колко си гориво, изразходвани еди-колко си конски сили, изкарани еди-колко си пари. Но по-неумолимо от желязото, стоманата и пиринча, то въвеждаше своите сменящи се годишни времена дори в тази пустош от дим и тухли и оказваше единствената съпротива, която е била оказвана някога на страхотното еднообразие на този град.

— Луиза е вече почти млада жена — казваше господин Градграйнд.

Времето с безбройните си конски сили работеше усилено, без да се интересува какво е казал един или друг и току представяше младия Томас една педя по-висок, отколкото в деня, когато бащата му беше обърнал повече внимание за последен път.

— Томас е вече почти млад мъж — казваше господин Градграйнд.

Времето прекарваше Томас през фабриката, докато баща му мислеше за това, и ето че синът му се представяше с фрак и колосана яка.

— Наистина — казваше господин Градграйнд, — дошъл е вече денят, когато Томас би трябвало да отиде при Баундърби.

Времето не го остави, предаде го в банката на Баундърби, включи го в домакинството на Баундърби, наложи покупката на първия бръснач и го упражни прилежно в пресметливостта му по отношение на първо лице единствено число.

Същият велик фабрикант, вечно зает с безкрайно разнообразна работа във всевъзможни степени на изработка, прекара през машините си Сиси и изготви от нея нещо наистина хубаво.

— Боя се, Джуп — каза господин Градграйнд, — че да продължаваш да ходиш на училище ще бъде безполезно.

— Боя се, че е така — отговори с реверанс Сиси.

— Не мога да скрия от тебе, Джуп — каза господин Градграйнд с навъсени вежди, — че резултатът от обучението ти там ме разочарова, много ме разочарова. Ти далеч не си възприела от господин и госпожа Макчоукъмчайлд онова количество точни знания, които очаквах да възприемеш. Ти си твърде бедна откъм заучени факти. Познанството ти с цифрите е твърде ограничено. Ти си изостанала във всяко отношение и успехът ти е под средния.

— Съжалявам, сър — отвърна тя, — но зная, че това е съвършено вярно. Въпреки всичко аз много се стараех, сър.

— Да — рече господин Градграйнд, — да, вярвам ти, че много си се старала: наблюдавал съм те и не мога да ти намеря грешка в това отношение.

— Благодаря ви, сър. Понякога съм си мислила — (Сиси го каза много плахо), — че може да съм се старала да науча твърде много и че ако бях помолила да ми се позволи да се старая малко по-малко… може би щях…

— Не, Джуп, не — възрази господин Градграйнд и поклати глава по най-дълбокомислен и в най-висша степен практичен начин. — Не. Обучението, което премина, ти премина според системата… системата…, и няма какво повече да се говори за това. Мога само да предположа, че условията на ранния ти живот са били твърде неблагоприятни за развитието на умствените ти способности и че ние сме започнали твърде късно. Все пак, както вече казах, аз съм разочарован.

— Съжалявам, че не съм могла да ви се отблагодаря по-добре, сър, за добрината спрямо едно бедно, изоставено момиче, което не ви е било никакво, и за закрилата ви.

— Недей плака — каза господин Градграйнд. — Недей плака. Аз не се оплаквам от тебе. Ти си предана, съвестна, добра девойка… и… и ние трябва да се задоволим с това.

— Благодаря ви, сър, много ви благодаря — отвърна Сиси с благодарствен реверанс.

— Ти си полезна за госпожа Градграйнд и (във всяко отношение) оказваш помощ също на цялото семейство; така разбирам от госпожица Луиза, а всъщност съм го забелязал и сам аз. Затова се надявам — продължи господин Градграйнд, — че можеш да се чувствуваш щастлива в сегашното си положение.

— Не бих желала нищо друго, сър, ако…

— Разбирам те — прекъсна я господин Градграйнд; — ти все още мислиш за баща си. Чувал съм от госпожица Луиза, че все още пазиш онази бутилка. Е, ако обучението ти в науката да стигаш до точни изводи беше по-успешно, щеше да проявяваш повече благоразумие по тези въпроси. Няма да кажа нищо повече.

Всъщност той обичаше Сиси твърде много, за да храни към нея презрение; иначе мнението му за способностите й да смята беше толкова ниско, че непременно щеше да стигне дотам. Някак си го беше обладала мисълта, че в това момиче има нещо, което едва ли би могло да се изрази във вид на таблица. Способността й да дава определения можеше лесно да се прецени като много ниска, математическите й знания да се преценят за нула и въпреки това той не беше сигурен, ако станеше нужда да я разпредели по колонки например в парламентарен отчет, дали би знаел как да стори това.

В някои стадии при произвеждането на човешките материали процесите на времето са много бързи. Понеже младият Томас и Сиси бяха и двамата в такъв стадий на изработка, тези промени настъпиха за една-две години, докато самият господин Градграйнд като че ли беше спрял на едно място и не претърпяваше никакви изменения.

Освен една промяна, която нямаше нищо общо с редовната му обработка във фабриката. Времето го наблъска в малко шумна и доста мръсна машина в един забутан ъгъл и го направи член на парламента от Коуктаун: един от уважаваните членове на мерките и теглилките, един от представителите на таблицата за умножение, един от почтените глухи господа, почтените неми господа, почтените слепи господа, почтените куци господа, почтените мъртви за всичко друго господа. Защо иначе живеем в християнска страна хиляда осемстотин и няколко години след господа бога нашего?

През цялото това време Луиза минаваше през фабриката тъй тихо и сдържана, тъй често задълбочена в наблюдаване на ярките искри по здрач, когато те падаха в огнището и загасваха, че от деня, в който баща й бе казал, че е почти млада жена (сякаш е било едва вчера), тя току-речи не беше привлякла вниманието му пак, докато той не откри, че Луиза е вече наистина млада жена.

— Наистина млада жена — промълви господин Градграйнд с учудване. — Боже мой!

Скоро след това откритие той стана по-замислен от обикновено за няколко дена и изглеждаше всецяло погълнат от някакъв въпрос. Една прекрасна вечер, когато излизаше и Луиза дойде да се сбогува с него, преди да е излязъл — понеже щеше да се върне много късно и тя нямаше да го види до сутринта, — той я прегърна, загледа я с най-сърдечния поглед, на който беше способен, и рече:

— Скъпа моя Луиза, ти си вече жена!

Тя му отговори със същия бърз изпитателен поглед, както вечерта, когато той я намери пред цирка; сетне сведе очи.

— Да, татко.

— Скъпа — каза господин Градграйнд, — трябва да поговоря с тебе сериозно насаме. Ще дойдеш в стаята ми утре след закуска, нали?

— Да, татко.

— Ръцете ти са съвсем студени, Луиза. Да не си болна?

— Нищо ми няма, татко.

— И си весела?

Тя го погледна отново и се усмихна по особения си начин.

— Весела съм, татко, както винаги или както винаги съм била.

— Това е добре — каза господин Градграйнд. Той я целуна и излезе, а Луиза се върна в тихата стая, която приличаше на бръснарница, подпря лакътя на едната ръка върху дланта на другата, пак загледа краткотрайните искри, които тъй скоро се превръщаха в пепел.

— Тука ли си, Лу? — надзърна през вратата брат й. Той беше вече изпечен млад развейпрах, при това не особено предразполагащ.

— Том, скъпи — обади се тя, стана и го прегърна, — откога не си идвал да ме видиш.

— Ами бях зает с други неща вечер, Лу, а денем старият Баундърби не ме оставя дъх да си поема. Но като ми дойде много, напомням му за тебе и запазваме известно разбирателство. Слушай! Казвал ли ти е татко нещо особено днес или вчера, Лу?

— Не, Том. Но тази вечер ми каза, че искал да говори с мене утре сутрин.

— Аха! Точно това имах предвид — рече Том. — Знаеш ли къде е той тая вечер? — продължи братът с тайнствен вид.

— Не.

— Тогава ще ти кажа. Той е със стария Баундърби. Водят поверителен разговор в банката. Защо в банката, как мислиш? Е, пак ще ти кажа. Предполагам, за да бъдат колкото може по-далече от ушите на госпожа Спарсит.

Сложила ръка върху рамото на брат си, Луиза продължаваше да стои, загледана в огъня. Брат й я изгледа в лицето с по-голям интерес от друг път, прегърна я през кръста и ласкаво я притегли към себе си.

— Ти много ме обичаш, нали, Лу?

— Много, Том, макар да идваш толкова рядко да ме видиш.

— Е, сестро моя — отговори Том, — като казваш това, ти си много близко до мислите ми. Бихме могли да бъдем заедно много по-често… нали? Почти винаги заедно… нали? Само да знаеш колко хубаво би било за мене, ако се решиш на това, дето аз си го знам, Лу. Чудесно би било за мене. Направо прекрасно би било!

Замисленият й вид смущаваше лукавия му изпитателен поглед. Не можеше нищо да прочете на лицето й. Той я попритисна с ръка и целуна по бузата. Луиза отвърна на целувката, без да откъсне поглед от огъня.

— Знаеш ли, Лу! Реших да дойда само да ти намекна за това, което става, макар да предполагах, че сигурно ще се досетиш, дори и да не знаеш. Не мога да остана, защото съм обещал на едни приятели да прекарам вечерта с тях. Нали няма да забравиш колко много ме обичаш?

— Не, Том, мили, няма да забравя.

— Ти си чудесно момиче — каза Том. — Довиждане, Лу.

Луиза обичливо се сбогува с него и го изпрати до вратата, откъдето се виждаха огньовете на Коуктаун, придаващи зловещ вид на далечината. Тя остана на входа, загледана втренчено в тези огньове и заслушана в стъпките на отиващия си Том. Те се отдалечаваха бързо, сякаш брат й се радваше, че се маха от Каменната къща, а Луиза все още стоеше там, когато той си беше отишъл и навред цареше тишина. Струваше й се, че първо в огъня вътре в къщи, а сетне в огнената мрачевина отвън тя се мъчи да открие какъв ли вътък ще втъче старецът Време, този най-велик и най-отдавна прочут предач, от нишките, които вече е впрел в жената. Но тази фабрика е потайно място, а той работи безшумно и ръцете му са безмълвни.