Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hard Times, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)

Издание:

Чарлз Дикенс. Тежки времена

Второ издание

 

Редактор: Цветан Николов

Художник: Иван Кьосев

Худож. редактор: Лиляна Басарева

Техн. редактор: Таня Янчева

Коректор: Лиляна Стоянова

 

Дадена за набор на 13.IX.1979 г.

Подписана за печат на 28.IV.1980 г.

Излязла от печат на 26.V.1980 г.

Формат 32/84/108

Печатни коли 23 Издателски коли 9,32

Издат №86 (4082)

Цена 1,91 лв.

Изд. „Профиздат“, София, 1980

Печатница при ВИ — София, Поръчка №72

История

  1. — Добавяне

XI
Няма изход

Вълшебните дворци блеснаха в светлини, преди бледото утро да озари чудовищните змейове от пушек, плъзнали над Коуктаун. Тропот на дървени подметки по уличната настилка; припряно дрънчене на камбани и всички страдащи от тиха лудост слонове, лъснати и смазани за еднообразното ежедневие, отново се заловиха за тежкия си труд.

Стивън стоеше наведен над своя стан, спокоен, внимателен и прилежен. Както всеки човек в гората от станове, където работеше Стивън, рязка противоположност на бучащата, трещяща, вилнееща машина, на която се трудеше. Не се бойте, добри хора, със страхлива нагласа на ума, че изкуството ще предаде на забвение природата. Сложете, където искате, едно до друго сътвореното от бога и сътвореното от човека и първото, макар да е купчинка представители на „работната ръка“ с много малко значение, ще се окаже по-достойно от второто.

Еди-колко си стотин души работна ръка в тази фабрика, еди-колко си стотин конски сили. Известно е до силата на един-единствен фунт какво може да извърши машината; но дори всичките изчислители на държавния дълг не могат да ми посочат границите на доброто и злото, на любовта или омразата, на патриотизма или недоволството, на преминаването на добродетелта в порок или обратното в кой да е даден момент в душата на един от тези нейни спокойни слуги с невъзмутими лица и отмерени движения. В машината няма тайни; неразгадаема тайна има в най-нищожния от нейните слуги; сега и завинаги… Какво ли ще е да приложим аритметиката за материалните предмети, а тези страшни неизвестни величини да управляваме с други средства!

Денят просветна и пролича отвън, дори на фона на пламналите светлини вътре. Светлините бяха изгасени и работата продължи. Дъждът валеше и димните змейове, покорни на проклятието върху цялото им племе, се влачеха по земята. Вън, в задния двор, парата от изпускателната тръба, безредието от бъчви и старо желязо, лъскавите купчини въглища, струпаната навред пепел бяха забулени с пелена от мъгла и дъжд.

Работата продължи до камбаната на пладне. Пак тропот по уличната настилка. Становете и колелата, и работната ръка, всички спряха за един час.

Стивън излезе от горещата фабрика на влажния вятър и студените мокри улици изтощен и капнал. Отдели се от своите другари и своя квартал и като хапна пътем само малко хляб, закрачи към хълма, където в червена къща с черни капаци на прозорците отвън и зелени щори отвътре, с черна входна врата с две бели стъпала пред нея живееше главният му работодател: на вратата имаше медна табелка с надпис БАУНДЪРБИ (с букви, много приличащи на самия него) и топчеста пиринчена дръжка под нея, подобна на пиринчена точка.

Господин Баундърби тъкмо обядвал. Стивън очакваше това. Дали слугата би му казал, че един от работната ръка моли за позволение да му говори? Съобщение в отговор със запитване за името. Стивън Блакпул. Нямало нищо обезпокоително за Стивън Блакпул: да, той можел да влезе.

Стивън Блакпул е във всекидневната. Господин Баундърби (когото Стивън познаваше само по външен вид) обядва пържола и херес. Госпожа Спарсит е заета с плетене на мрежи до камината, сякаш седи на дамско седло, с единия крак в стреме от памучна прежда. И личното достойнство, и служебното положение налагаха на госпожа Спарсит да не обядва. Тя надзираваше обеда като длъжностно лице, но даваше да се разбере, че в душата на величествената си личност смята обеда за слабост.

— Е, Стивън — заговори господин Баундърби, — какво ти се е случило?

Стивън се поклони. Не угоднически — тия от работната ръка никога няма да направят такова нещо! И дума да не става, сър, никога не ще ги хванеш да правят такова нещо, дори да са работили при тебе двадесет години! И в знак на особено внимание към госпожа Спарсит пъхна краищата на вързаната на врата си кърпа в жилетката.

— Та знаеш ли — продължи господин Баундърби и отпи глътка херес, — никога не сме имали никакви затруднения с тебе и никога не си бил от неблагоразумните. Ти не претендираш да те возят в карета с шесторка коне и да те хранят със супа от костенурка и сърнешко месо със златна лъжица, както претендират толкова много други! — Господин Баундърби винаги представяше това като единствена, непосредствена и пряка цел на всеки един от работната ръка, който не беше напълно доволен. — Та затова зная вече, че не си дошъл тука да правиш оплакване. Казвам ти, аз съм сигурен в това предварително.

— Да, сър, то се знае, че не съм дошъл за такова нещо.

Господин Баундърби изглеждаше приятно изненадан, въпреки току-що изказаното от него дълбоко убеждение в същото.

— Прекрасно — отговори той. — Ти си от сигурната работна ръка и аз не съм се излъгал. Та нека чуя сега за какво си дошъл. Щом не е оплакване, да чуя каква е работата. Какво имаш да кажеш? Хайде, говори, момче!

Стивън случайно погледна към госпожа Спарсит.

— Аз мога да изляза, господин Баундърби, ако желаете — каза тази самопожертвувателна дама и си даде вид, че вади крака от стремето.

Господин Баундърби я спря, като задържа във въздуха хапка пържола, преди да я глътне, и протегна лявата си ръка. Сетне, когато оттегли ръката и преглътна хапката пържола, каза на Стивън:

— Сега знаеш ли, тая почтена жена е родена дама, благородна дама. Няма защо да мислиш, че като ми води домакинството, не е била по върховете: напротив, била е на самия връх! Та, ако имаш да казваш нещо, което не може да се каже пред родена дама, тая дама ще напусне стаята. Ако това, дето имаш да ми казваш, може да се каже пред родена дама, тая дама ще си остане, където е сега.

— Сър, надявам се, че никога не съм имал за казване нещо неподходящо за ушите на родена благородна дама, откакто съм се родил самият аз — бе отговорът, придружен от леко изчервяване.

— Прекрасно! — рече господин Баундърби, бутна настрана чинията си и се облегна на стола. — Казвай тогава!

— Дошъл съм — започна Стивън и след мигновен размисъл вдигна очи от пода — да ви помоля за съвет. Той ми трябва до немай-къде. Отдавна вече, преди деветнайсет години, на светли понеделник, аз се ожених. Тя беше младо девойче… доста хубавичко… с добро име. Така! Тя тръгна по лош път… скоро. Не бях аз крив. Господ да ми е свидетел, че не съм й бил лош мъж.

— Всичко това съм го чувал вече — каза господин Баундърби. — Тя почнала да пие, напуснала работа, продала мебелите, заложила дрехите и съвсем му пуснала края.

— Аз не губех търпение с нея.

„Толкова по-голям глупак си бил, значи — рече господин Баундърби доверително на чашата си с вино.“

— Аз не губех търпение с нея. Все се мъчех да я отуча от това. Опитвах едно, опитвах друго, опитвах трето. Връщал съм се у дома много пъти и съм намирал изнесено всичко, каквото имам, а нея, загубила свяст, да се търкаля на голия под. То не е било веднъж, не е било дваж… двайсет пъти!

И сетната бръчка на лицето му се вряза по-дълбоко при тези думи като убедително доказателство за изтърпените от него страдания.

— От лошо към по-лошо, от по-лошо към най-лошо. Напусна ме. Навред ставаше за срам и позор, от лошо по-лошо. И току се връщаше, връщаше, връщаше. Как можех да я спра? По цели нощи съм обикалял улиците, преди да се върна у дома. Ходех при моста, намислил бях да се хвърля от него, та да сложа край на всичко. Толкова нещо претърпях, че още млад остарях.

Госпожа Спарсит, която, без да бърза, си плетеше мрежите, вдигна кориолановските си вежди и поклати глава, сякаш искаше да каже: „И големите хора се познават с бедата също както и малките. Обърни смирения си взор към мене“.

— Плащах й, за да не идва при мене. Ето вече пет години, откак започнах да й плащам. Набавих си пак прилична покъщнина. Трудно и оскъдно живях, но нито съм се срамувал, нито съм се страхувал от живота си дори минутка. Снощи се прибрах у дома. А тя лежи пред огнището ми! И сега е там!

Всецяло погълнат от нещастието си и завладян от бедата, той говори един миг като горд човек. В следващия миг вече стоеше, както бе стоял през цялото време, прегърбен както обикновено, обърнал замисленото си лице към господин Баундърби с чудновато изражение — полулукаво, полуозадачено, сякаш умът му се силеше да разгадае нещо много трудно; шапката му бе стисната здраво в опряната на хълбока лява ръка, а дясната с грубовата сдържаност и налагаща се сила много разпалено подчертаваше това, което казваше, не по-малко дори тогава, когато оставаше неподвижна и присвита, но не отдръпната, щом той млъкнеше.

— Знаеш ли, всичко това ми беше известно много отдавна, освен последното — каза господин Баундърби. — Лоша ти е работата и това е то. Трябвало е да бъдеш доволен от положението си и да не се жениш. Обаче сега е вече твърде късно да умуваме.

— Дали е било неравен брак, сър, по отношение на възрастта? — попита госпожа Спарсит.

— Чуваш ли какво пита тая дама? Дали е било неравен брак по отношение на възрастта, тая твоя нещастна история? — повтори господин Баундърби.

— Нямаше такова нещо. Аз бях на двайсет и една, а тя караше двайсетата.

— Така ли, сър? — рече госпожа Спарсит на своя шеф напълно спокойно. — Аз бях заключила, понеже бракът бил толкова нещастен, той ще да е бил неравен по отношение на възрастта.

Господин Баундърби изгледа добрата дама под око с много втренчен поглед, в който се криеше някаква неловкост. Сетне се подкрепи с още малко херес.

— Е? Защо не продължаваш? — обърна се той доста раздразнено към Стивън Блакпул.

— Дойдох да ви попитам, сър, как да се отърва от тая жена — Стивън придаде още повече тежест на съсредоточеното си полулукаво, полуозадачено изражение. От госпожа Спарсит се изтръгна леко възклицание, сякаш от нравствено сътресение.

— Какво искаш да кажеш? — Баундърби стана и облегна гръб на камината. — За какво говориш? Нали си я взел за радост и мъка.

— Трябва да се отърва от нея. Не мога да понасям повече. Достатъчно дълго съм търпял и нямаше да изтрая, ако не бяха съжалението и утешителните думи на най-добрата жена, която е живяла на тоя свят. Ако не беше тя, отдавна да съм полудял.

— Боя се, че той иска да се освободи, за да се ожени за жената, за която говори — забеляза полугласно госпожа Спарсит, дълбоко покрусена от безнравствеността на простите хора.

— Точно така. Госпожата право каза. Точно така. Тъкмо това мислех да ви кажа. Чел съм във вестниците, че големите хора (и то е хубаво за тях, аз не им желая нищо лошо!) не са чак толкова здраво свързани за радост и мъка, че те могат да разтурят своите несполучливи бракове и да се оженят наново. Като не могат се разбра, защото не са си прилика по характер, те си имат едни стаи и други стаи, повече, отколкото им трябват, и могат да си живеят поотделно. Такива като мене имат само една стая и не могат. Когато и така не върви, те имат злато и други пари и могат да кажат „Това е за тебе, а това е за мене“ и да си тръгнат всеки по своя път. Ние не можем. Освен всичко това, те могат да се освободят и зарад много по-малки оскърбления, отколкото моите. Затова трябва да се отърва от тая жена и искам да зная как.

— Няма как — отвърна господин Баундърби.

— Ако й направя нещо лошо, сър, има ли закон, по който да ме накажат?

— Разбира се, има.

— Ако избягам от нея, има ли закон да ме накажат?

— Разбира се, има.

— Ако се оженя за другата обична жена, има ли закон да ме накажат?

— Разбира се, има.

— Ако се събера да живея с нея, без да сме се оженили (да речем, че би могло да стане такова нещо, макар че нито може, нито ще стане, каквато е добра), има ли закон да ме накаже чрез всяко мое невинно дете?

— Разбира се, има.

— Тогава, за бога, посочете ми закон, който да ми помогне! — каза Стивън Блакпул.

— Хм! Тези връзки в живота са свещени — заговори господин Баундърби — и… и… не може да се нарушат.

— Не, не, не казвайте такова нещо, сър. Те не се укрепват по тоя начин. Не така. Това руши. Аз съм тъкач, влязъл съм във фабриката като дете, но имам очи да виждам и уши да чувам. Аз чета във вестниците за всички извънредни съдебни заседания, за всички редовни сесии… и вие четете също… сигурен съм… с изумление… как тая предполагаема липса на възможност да счупят брачните окови, да се освободят един от друг на всяка цена, при каквито и да било условия, залива с кръв страната, докарва много прости женени хорица до побоища, убийства и неочаквана смърт. Нека го разберем без заобикалки. Моят случай е много тежък и аз искам, ако бъдете така добър, да узная закона, който ще ми помогне.

— Виж какво ще ти кажа — рече господин Баундърби и сложи ръце в джобове. — Има такъв закон.

Стивън възвърна предишното си спокойно държане и без да отвлича вниманието си, кимна.

— Но той не става за тебе. То струва пари. Сума пари.

— Колко би могло да струва? — тихо попита Стивън.

— Ами че ще трябва да отидеш да заведеш дело в Бракоразводния съд в Доктърз Комонз[1], ще трябва да отидеш да заведеш дело в Гражданския съд[2] и ще трябва да отидеш да водиш дело в Камарата на лордовете, след което да получиш постановление на Парламента[3], което да ти даде право да се ожениш повторно, и предполагам, че това ще ти струва (ако всичко върви като по масло) от хиляда до хиляда и петстотин фунта — каза господин Баундърби. — Може би и двойно повече.

— И друг закон няма?

— Положително.

— Ами тогава, сър — Стивън пребледня и направи с дясната си ръка движение, сякаш смята всичко за загубено, — това е истинска каша. Това е истинска каша и колкото по-скоро умра, толкова по-добре.

(Госпожа Спарсит бе пак покрусена от липсата на благочестие у простите хора.)

— Хайде, хайде! Няма защо да приказваш глупости за неща, които не разбираш, драги — каза господин Баундърби, — и недей нарича институциите на родината си каша, че някой прекрасен ден да не се забъркаш сам в истинска каша. Институциите на твоята родина не ти влизат в работата и единственото, което трябва да правиш, е да си гледаш своята работа. Ти не си взел жена си само да се жениш и разженваш, а за радост и мъка. Ако тя ти е донесла мъка, какво друго можем да кажем, освен че е могла да донесе и радост.

— Това е каша — повтори Стивън, поклати глава и се запъти към вратата. — Това е каша!

— Виж какво ще ти кажа! — подхвана наново господин Баундърби като прощално слово. — С това, което ще нарека твои греховни мнения, ти направо възмути тая дама, която, както вече ти казах, е дама по рождение и която, както още не съм ти казал, е имала свои лични злополучия в женитбата, стрували й десетки хиляди фунта… десетки хиляди фунта! — Той повтори това с истинско ласлаждение. — Ти си бил винаги от сигурната работна ръка досега, но аз съм на мнение и ще ти го кажа направо, че тръгваш по крив път. Ти си се наслушал на един или друг зловреден пришелец (тук винаги ги има такива) и най-хубавото, което можеш да направиш, е да се откажеш от тия работи. Трябва да знаеш — при тези думи лицето му прие изражение на удивителна проницателност, — че аз подушвам тия работи не по-зле от други хора, много по-добре от мнозина други, може би защото достатъчно много съм патил на младини. Аз подушвам в тая работа супа от костенурка, сърнешко месо и златна лъжица. Подушвам го! — изкрещя господин Баундърби и упорито заклати глава с всезнаещ вид. — Дяволите да ме вземат, ако не го подушвам!

Стивън поклати глава по съвсем друг начин и с въздишка каза:

— Благодаря ви, сър, останете със здраве.

Така той остави господин Баундърби да се пъчи пред собствения си портрет на стената, сякаш се канеше да се пръсне навътре в него; а госпожа Спарсит все още друсаше крак в своето стреме и изглеждаше съвсем съкрушена от хорските пороци.

Бележки

[1] Бракоразводният съд в Доктърз Комонз — църковен съд, помещавал се в няколко сгради, известни под общото име Доктърз Комонз, разформирован едва през 1859 г. Само църковен съд е могъл да даде развод, и то само по обвинение в прелюбодейство или жестокост от страна на единия от съпрузите. Този развод не давал право на втори брак.

[2] Граждански съд — съд на обичайното право, който разглеждал делата по искове за щети, нанесени от прелюбодейците.

[3] Постановление на Парламента. — Камарата на лордовете, висшата апелационна инстанция в Англия, единствена е могла да даде окончателен развод. Това е било свързано с много разноски, за което свидетелствува фактът, че за двеста години са били издадени само 229 такива парламентски постановления.