Чарлз Дикенс
Тежки времена (5)

III
Пролуката

Господин Градграйнд се запъти от училището към къщи в състояние на значителна удовлетвореност. Това беше негово училище и той възнамеряваше да го направи образцово. Възнамеряваше да направи образец от всеки ученик, също както всичките малки градграйндовци бяха образци.

Младите градграйндовци бяха пет на брой и всички до един бяха образци. Тях ги обучаваха от най-крехка възраст: преследваха ги като зайчета. Почти веднага щом прохождаха, без да се държат за някого, караха ги да ходят в класната стая. Първият предмет, с който влизаха в допир или за който си спомняха, беше голяма черна дъска и дотеглив великан-човекоядец, който изписваше на нея страшни бели фигури с тебешир.

Не че те знаеха по име или какво представлява от себе си великан-човекоядец. Опазил ги фактът! Аз употребявам тази дума само за да опиша едно чудовище в замъка на учението, с бог знае колко глави, вкарани в една, което заробва детството и го повлича за косата в мрачни статистически килии.

Никой от малките градграйндовци никога не беше забелязал, че луната има очи, нос и уста; те стигаха на луната преди още да се научат да говорят свързано. Никой от малките градграйндовци никога не беше учил глупавите стихчета „Трепкай, мъничка звездице; със елмазени очици в тъмносини висоти — кой ли знай какво си ти!“ Никой от малките градграйндовци никога не се е чудил на това нещо, понеже всеки от тях още на петгодишна възраст бе правил дисекция на Голямата мечка като професор Оуен^[1] и карал Колата^[2] като локомотивен машинист. Никой от малките градграйндовци никога не бе свързвал кравата в полето с тази прочута крава, която намушила кучето, което раздрало котката, която хванала плъха, който изял слада, нито с тази още по-прочута крава, която глътнала Палечко; те никога не бяха чували за тези знаменитости и са били запознати с кравата само като тревопасно преживно четириного с няколко стомаха.

И към своя реалистичен дом, който се наричаше Каменната къща, господин Градграйнд насочи стъпките си. Той фактически се беше оттеглил от търговията на едро с железария, преди да построи Каменната къща, и сега търсеше удобен случай да стане аритметична единица в парламента. Каменната къща бе разположена сред пустош на една-две мили от голям град, наречен в новия достоверен пътеводител Коуктаун или Град на кокса.

Тя представляваше много правилна фигура върху терена на местността, Каменната къща. Нито най-малка украса не смекчаваше и не изглаждаше този непреклонен факт в гледката. Голяма квадратна сграда с тежко портико, затъмняващо централните прозорци, както гъстите вежди на нейния господар засенчваха очите му. Пресметната, изчислена, претеглена и проверена сграда. Шест прозореца от едната страна на вратата, шест от другата; всичко дванадесет в едното крило, дванадесет в другото крило; двадесет и четири съответни прозореца в задните крила. Тревна площ, градина и алея с млади дръвчета, всичко разчертано строго като в ботаническа сметководна книга. Газово осветление и вентилация, канализация и водопровод, всичко от най-висше качество. Железни скоби и греди, огнеупорни от горе до долу; механически подемници за слугините с всичките им четки и метли: всичко, каквото ти пожелае душата.

Всичко ли? Е, предполагам. Малките градграйндовци имаха и шкафове със сбирки по различните отрасли на науката. Имаха малка конхилиоложка сбирка^[3], и малка металургична сбирка, и малка минералогична сбирка; образците бяха подредени и снабдени с етикетчета, парченцата камък и руда изглеждаха така, като че ли са били отчупени от общата маса с тези страхотно тежки инструменти — собствените им имена; и ако перефразираме „Питър Пайпър пет пиперчета прибра; пет пиперчета прибра Питър Пайпър; ако Питър Пайпър е пет пиперчета прибрал, къде са петте пиперчета, които Питър Пайпър е прибрал?“ — тази безсмислена скоропоговорка, която никога не можа да проникне в детската им стая, ще кажем: ако гладните за по-големи знания Градграйндчета искаха да награбят повече от туй, какво друго, за бога, искаха гладните Градграйндчета да награбят?

Баща им крачеше напред в изпълнено с надежди и задоволство разположение на духа. Той обичаше децата си по свой начин, но вероятно (ако бяха поискали от него, както от Сиси Джуп, дефиниция) би нарекъл себе си „във висша степен практичен“ баща. Той особено се гордееше с фразата „във висша степен практичен“, която се смяташе най-вече приложима за самия него. Каквото обществено събрание и да станеше в Коуктаун и какъвто и да беше поводът за него, някой от коуктаунските жители непременно използуваше случая да спомене своя във висша степен практичен приятел Градграйнд. Това винаги доставяше удоволствие на този негов във висша степен практичен приятел. Той знаеше, че го е заслужил, а заслуженото беше приятно.

Господин Градграйнд беше стигнал ничия земя в покрайнините на града, която не беше нито град, нито село, но въпреки това беше опорочена, когато в ушите му нахлуха звуци на музика. Пискливият и гръмлив оркестър, който принадлежеше на цирковата трупа, установила се в дървена барака, надуваше инструментите с всички сили. Един флаг, развяващ се от върха на този храм, възвестяваше на човечеството, че това, което изисква благосклонното му внимание, е „Цирк Слири“. Самият Слири — солидна съвременна статуя, — сложил до себе си ковчеже за пари, седеше в църковна ниша в стила на ранната готика и събираше входната такса. Госпожица Джоузифин Слири, както съобщаваха няколко много дълги и тесни печатни афиша, започваше представленията със своя изящен ездачески номер „Тиролски танц на цветята“. Между другите привлекателни, но неизменно строго нравствени чудеса, които човек трябва да види, за да повярва, този следобед синьор Джуп „ще покаже занимателните постижения на своето прекрасно дресирано куче Смешко“. Той щял също да покаже „изумителния си и изключителен номер — бързо хвърляне заднешком през главата си седемдесет и пет центнера тежести и образуване по този начин на непрекъснат железен поток във въздуха — номер, никога още неизпълняван у нас или някъде в чужбина, който изтръгва такива възторжени аплодисменти от възхитените тълпи, че не може да бъде свален от програмата“. Същият синьор Джуп щял да „разнообразява различните номера на чести интервали с нравствените си шекспировски реплики и духовитости“^[4]. Накрая той щял да завърши програмата, като се появи в любимата си роля на г. Уилям Копчето от улица Крояческа в „извънредно оригиналната и смешна хипокомедиета «Пътуването на шивача до Брентфорд»“.

Томас Градграйнд, разбира се, не обърна никакво внимание на тези простащини и си продължи, както би следвало да продължи един практичен човек, като пропъждаше тези шумни буболечки от ума си или ги изпращаше мислено в изправителен дом. Но завоят на пътя го доведе до задната страна на бараката, а там се бяха насъбрали рояк дечурлига и в най-разнообразни пози се мъчеха тайничко да надзърнат вътре и да видят криещото се отвъд великолепие.

Това го накара да спре.

— Само като си помисли човек — каза си той, — че тези скитници привличат младите безделници от едно образцово училище!

Понеже ивица закърняла трева и всякаква смет го делеше от младите безделници, той извади от жилетката монокъла си, за да провери няма ли някое дете, което да знае по име и да изпъди оттука. Какво съзря той тогава? — Едно явление почти невероятно, макар и ясно различимо: собствената му металургическа Луиза в пълна самозабрава надничаше през дупчица в боровите дъски, а собственият му математически Томас лежеше проснат на земята, за да зърне поне едно копито от изящния ездачески номер „Тиролски цветя“!

Онемял от изумление, господин Градграйнд се приближи до мястото, където семейството му се излагаше на такъв позор, допря с ръка двете отклонили се от правия път деца и рече:

— Луиза! Томас!

И двамата се изправиха, поруменели и смутени. Но Луиза гледаше баща си по-смело, отколкото Томас. Всъщност Томас не го гледаше и се остави да бъде поведен към дома като машина.

— В името на изненадата, безделието и глупостта! — каза господин Градграйнд, като поведе и двамата за ръка. — Какво правите тука?

— Искахме да видим как изглежда — отвърна кратко Луиза.

— Как изглежда ли?

— Да, татко.

И двамата имаха измъчен и враждебен вид, особено момичето; и все пак през недоволството, изписано на лицето й, прозираше светлина, която нямаше какво да освети, огън, който нямаше какво да изгори, изгладняло въображение, което успяваше някак да се запази живо, и това разведряваше изражението му. Не с ведростта, присъща на безгрижната младост, а с несигурни, плахи, изпълнени със съмнение проблясъци, в които имаше нещо болезнено, аналогично на промените в изражението на вървящ пипнешком слепец.

Луиза беше още дете, петнадесет или шестнадесетгодишно, но като че ли не беше далеч денят, когато щеше изведнъж да се превърне в жена. Така мислеше баща й, като я гледаше. Беше хубава. Щеше да бъде своеволна (мислеше си той по своя във висша степен практичен начин), ако не беше възпитанието й.

— Томас, при все че фактът е пред очите ми, трудно е да повярвам, че ти, с твоето образование и способности, си довел сестра си на такова място.

— Аз го доведох него, татко — бързо каза Луиза. — Аз го повиках да дойде.

— Съжалявам, че чувам такова нещо. Много съжалявам. От това Томас не става по-добър, а ти ставаш по-лоша, Луиза.

Тя отново погледна баща си, но не пророни нито една сълза.

— Ти! Томас и ти, за които е достъпен кръгът на всички науки; Томас и ти, които, може да се каже, сте натъпкани с факти; Томас и ти, които сте били научени на математическа точност; Томас и ти — тука! — възкликна господин Градграйнд. — В такова унизително положение! Аз съм изумен.

— Беше ми омръзнало, татко. Отдавна вече ми е омръзнало — каза Луиза.

— Омръзнало? Какво? — попита удивеният й баща.

— Не знам какво… предполагам, всичко.

— Не казвай нито дума повече — отвърна господин Градграйнд. — Това са детинщини. Не искам да те слушам повече. — Той не проговори пак и едва след като изминаха към половин миля в мълчание, мрачно избухна: — Какво биха казали най-добрите ти приятели, Луиза? Нима доброто им мнение няма стойност за тебе? Какво би казал господин Баундърби?

При споменаването на това име дъщерята хвърли на баща си крадешком изключително напрегнат и изпитателен поглед. Той не можа да го забележи, защото, преди да я погледне, Луиза беше отново свела очи.

— Какво ли би казал господин Баундърби? — повтори той след малко. И по целия път до Каменната къща, повел с мрачно възмущение двамата престъпници към дома, от време на време повтаряше: — Какво ли би казал господин Баундърби?… — сякаш господин Баундърби беше прочутата госпожа Грънди^[5].