Чарлз Дикенс
Тежки времена (4)

II
Избиването на младенците^[1]

Томас Градграйнд, сър. Човек на действителността. Човек на фактите и сметките. Човек, който се ръководи от принципа, че две и две прави четири и нищо повече, и когото не можеш убеди да допусне, че този сбор прави нещо повече. Томас Градграйнд, сър… най-категорично, Томас… Томас Градграйнд. С линия и везни и с таблица на умножението винаги в джоба, сър, готов да претегли и да премери всяко парче човешка природа и да ви каже точно на какво възлиза. Това е само въпрос на цифри, една проста аритметична задача. Бихте могли да се надявате, че ще набиете някакви други нелепи убеждения в главата на Джордж Градграйнд, или Огъстъс Градграйнд, или Джим Градграйнд, или Джоузеф Градграйнд (всичките предполагаеми и несъществуващи лица), но в главата на Томас Градграйнд — не, сър!

С такива изрази господин Градграйнд винаги мислено се представяше било пред тесния кръг на познатите си, било пред широката публика. С такива изрази без съмнение, като заменяше думата „сър“ с „момчета и момичета“, Томас Градграйнд представяше сега Томас Градграйнд на малките съсъдчета пред себе си, на които предстоеше да бъдат така препълнени с факти.

И наистина, както ги гледаше с очи, студено бляскащи от споменатите по-горе пещери, той приличаше на своеобразен топ, напълнен до крайчеца на дулото с факти и готов да ги отнесе безвъзвратно с един изстрел далече от пределите на детството. Приличаше на галванически уред, зареден с пагубен механичен заместител на нежното невръстно въображение, на което предстоеше да бъде развеяно на пух и прах.

— Ученичка номер двадесет — каза господин Градграйнд и посочи с ъгловатия си показалец. — Аз не познавам това момиче. Кое е това момиче?

— Сиси Джуп, сър — каза номер двадесет, като се изчерви, стана и направи реверанс.

— Сиси не е име — заяви господин Градграйнд. — Недей нарича себе си Сиси. Наричай себе си Сисилия.

— Татко ми ме нарича Сиси, сър — отговори момичето с треперещ глас и направи още един реверанс.

— Той не е прав — каза господин Градграйнд. — Кажи му, че не бива, Сисилия Джуп. Чакай да видя. Какъв е баща ти?

— Той работи в ездаческа трупа, сър, с ваше позволение.

Господин Градграйнд се намръщи и с движение на ръката отрече това осъдително занятие.

— Ние не искаме да знаем нищо за това тука. Не бива да ни разказваш за това тука. Баща ти обяздва коне, така ли?

— Да, с ваше позволение, сър, когато намерят коне за обяздване, те ги обяздват на арената, сър.

— Не бива да ни разказваш за арената тука. Прекрасно. Наричай баща си майстор по обяздване. Предполагам, че той лекува болни коне?

— О, да, сър.

— Прекрасно. Той е ветеринар, конски лекар и майстор по обяздване. Дай ми твоята дефиниция на кон.

(Сиси Джуп изпада в страшно смущение от този въпрос.)

— Ученичката номер двадесет не може да даде дефиниция на кон! — обърна се към всичките съсъдчета господин Градграйнд. — Ученичката номер двадесет не разполага с никакви факти относно едно от най-обикновените животни! Да ни даде дефиницията на кон някое момче. Бицър, ти.

Ъгловатият пръст, който се местеше насам-натам, внезапно се спря върху Бицър, може би защото той случайно беше осветен от същия слънчев лъч, който, нахлул през един от голите, без завеси прозорци на силно белосаната стая, огряваше Сиси. Защото момчетата и момичетата седяха на наклонената плоскост в две плътни групи, разделени по средата от тесен проход, и Сиси, която седеше в края на една редица на слънчевата страна, се падаше в началото на слънчевия лъч, а Бицър, който седеше в края на една редица от другата страна, няколко реда по-напред, бе осветен от неговия край. Но докато очите и косата на момичето бяха толкова черни, че сякаш добиваха още по-наситен и по-лъскав цвят от слънцето, когато ги огрееше, очите и косата на момчето бяха толкова светли, че същите лъчи като че ли изсмукваха от него и малкото цвят, който бе някога притежавал. Студените му очи надали биха изглеждали като очи, ако не бяха късичките мигли, които им придаваха форма благодарение на това, че ги заграждаха с нещо по-бледо от самите тях. Късо остриганата коса би могла да се вземе просто за продължение на пясъчножълтите лунички по челото и лицето. Цветът на кожата му бе тъй нездрав, лишен от естествената руменина, че можеше да се очаква, ако го пореже човек, ще потече от него бяла кръв.

— Бицър — каза Томас Градграйнд. — Твоята дефиниция на кон.

— Четириного. Тревоядно. Четирийсет зъба, а именно: двайсет и четири кътници, четири кучешки и дванайсет резци. Сменя косъма през пролетта; на блатисти места сменя и копитата. Копитата са твърди, но трябва да се подковават с желязо. Възрастта се познава по белези в устата. — Това (и много други неща) изрече Бицър.

— Сега, ученичка номер двадесет — каза господин Градграйнд, — ти знаеш какво е кон.

Тя пак направи реверанс и щеше да се изчерви още, ако можеше да се изчерви повече, отколкото се беше червила през цялото това време. Бицър, след като бързо премигна срещу Томас Градграйнд с двете очи едновременно, при което светлината падна върху трепкащите му къси миглички така, че те заприличаха на мустачките на неспокойни буболечки, допря луничавото си чело с кокалчетата на пръстите и си седна.

Сега пристъпи третият господин. Голям майстор в налагане на предварителни решения, държавен чиновник, по свой начин (и по начина на мнозина други) отявлен побойник, винаги във форма, винаги готов да натика като голям хап някаква система в общественото гърло, чийто глас винаги се чува в малката му канцелария, готов да се противопостави на цяла Англия. За да продължим с юмручни изрази, той притежаваше дарбата да бъде винаги готов за бой, където и какъвто и да е този бой, и да се покаже като опасен противник. Той се нахвърляше и биеше всеки, който му паднеше, нанасяше удар с дясната ръка, след това с лявата, спираше, започваше с лявата, парираше, притискаше противника си (той винаги се бореше срещу цяла Англия) до въжетата и майсторски се нахвърляше отгоре му. Умееше безпогрешно да разгроми здравия разум и да направи този нещастен противник глух за изискванията на времената. И той бе натоварен от висшите власти да установи великото хилядолетие на канцеларщината^[2], когато чиновници ще царуват на земята.

— Прекрасно — каза този господин с бодра усмивка и скръсти ръце. — Това е кон. А сега да ви попитам, момчета и момичета: бихте ли сложили в стаята си тапети с изображения на коне?

След кратко замълчаване половината от децата извикаха в хор: „Да, сър!“ Веднага след това другата половина, разбрала по изражението на господина, че „да“ е погрешен отговор, извика в хор „Не, сър!“ — както е обичайно при такива запитвания.

— Разбира се, не. А защо не бихте сложили?

Мълчание. Едно пълно, флегматично момче, като дишаше хрипливо, се осмели да отговори: защото изобщо не би слагал тапети в стаята си, а би я боядисал.

— Трябва да сложиш тапети! — каза господинът доста разгорещено.

— Трябва да сложиш тапети — каза Томас Градграйнд, — независимо дали ти харесва или не. На нас ли ще разправяш, че няма да сложиш тапети? Какво значи това, момче?

— Е, аз ще ви обясня защо не бива да слагате тапети с изображения на коне — заяви господинът след още едно тягостно замълчаване. — Виждали ли сте някога коне действително да се разхождат нагоре-надолу по стените на стаите… фактически? Виждали ли сте?

— Да, сър! — обади се едната половина. — Не, сър! — обади се другата.

— Разбира се, не! — каза господинът и измери с възмутен поглед сгрешилата половина. — Ами че вие не бива никъде да виждате това, което не виждате в действителност; не бива никъде да имате нещо, което нямате в действителност. Това, което се нарича вкус, е само назован с друго име факт.

Томас Градграйнд кимна в знак на съгласие.

— Това е нов принцип, едно откритие, велико откритие — продължи господинът. — Сега ще ви задам още един въпрос. Да речем, че искате да сложите килим в стаята си. Ще сложите ли килим с изобразени на него цветя?

Поради установилото се по това време общо убеждение, че „Не, сър!“ е винаги правилен отговор за този господин, хорът на извикалите „не“ бе много силен. Чуха се само няколко нерешителни и изостанали „да“; между тях бе Сиси Джуп.

— Ученичка номер двадесет! — каза господинът усмивка, изпълнена със спокойната сила на знанието.

Сиси се изчерви и се изправи.

— Значи ти би сложила в стаята си… или в стаята на своя съпруг, ако беше зряла жена и имаше съпруг, килим с изображения на цветя, така ли? — попита господинът. — Защо би го направила?

— С ваше позволение, сър, аз много обичам цветя — отговори момичето.

— И затова би сложила върху тях маси и столове и би оставила хората да ги тъпчат с тежки обувки?

— Това не би ги повредило, сър. Те не биха се смачкали и увехнали, сър, с ваше позволение. Те биха били картинки на нещо много хубаво и приятно и аз бих си въобразявала…

— Точно така, точно така! Но ти не бива да си въобразяваш! — възкликна господинът, много зарадван, че толкова лесно е стигнал до същността на въпроса. — Това е то! Не бива никога да си въобразяваш.

— Ти, Сисилия Джуп — тържествено повтори Томас Градграйнд, — не бива да правиш такова нещо.

— Факти, факти, факти! — рече господинът.

— Факти, факти, факти! — повтори Томас Градграйнд.

— Трябва във всичко да бъдеш насочвана и ръководена от факти — каза господинът. — Ние се надяваме скоро да имаме Министерство на фактите, съставено от чиновници на фактите, които ще накарат народа да стане народ на фактите и нищо друго освен фактите. Трябва окончателно да изхвърлите думата „въображение“. Тя съвсем не ви е нужна. Не бива да имате никакъв предмет от първа необходимост или за украса, който да противоречи на фактите. Фактически вие не стъпвате по цветя; не бива да ви се позволява да стъпвате по цветя на килими. Де се е чуло и видяло чуждоземски птици и пеперуди да идват и да кацат по вашите чинии и чаши; не бива да ви се позволява да рисувате чуждоземски птици и пеперуди по вашите чинии и чаши. Вие никога не сте срещали четириноги, които да се качват и да слизат по вашите стени; не бива да изобразявате четириноги по стените. Трябва да използувате за всички тези цели — каза господинът — съчетания и видоизменения (в основните цветове) на геометрични фигури, поддаващи се на доказване и нагледни. Това е новото откритие. Това е фактът. Това е вкусът.

Момичето направи реверанс и седна. То беше още съвсем младо и имаше такъв вид, като че ли се беше уплашило от реалистичните перспективи, които му предлагаше светът.

— Сега, ако господин Макчоукъмчайлд пристъпи към предаването на първия си урок, господин Градграйнд — каза третият господин, — аз ще се радвам, по ваша молба, да се запозная с неговия начин на преподаване.

Господин Градграйнд беше много признателен.

— Господин Макчоукъмчайлд, можете да започнете.

Така господин Макчоукъмчайлд започна, прилагайки цялото си умение. Той и около сто и четиридесет други начални учители бяха наскоро изкалъпени по едно и също време в същата фабрика и по същите принципи, като партида крака за пиано. Той е бил подложен на безброй най-разнообразни изпитания и бе отговорил на цели томове заплетени въпроси. Правопис, етимология, синтаксис и прозодия^[3], биография, астрономия, география и обща космография, науката за сложното тройно правило, алгебра, земемерство и нивелиране, пеене и рисуване от натура — той ги знаеше на студените си десет пръста. Беше изминал трънливия път до Списък Б на достопочтения Таен съвет на Нейно величество^[4] и беше събрал цвета от най-горните клони на математиката и физиката, френски, немски, латински и гръцки. Знаеше всичко за всички вододели на света (каквото и да значи това) и всичките истории на всички народи, и всичките имена на всички реки и планини, и всичките нрави и обичаи на всички страни и всичко, каквото те произвеждат, и всичките им граници и местоположението им според тридесет и двете точки на компаса. Ах, прекалено много, Макчоукъмчайлд! Да беше научил малко по-малко как безгранично по-добре би могъл той да научи децата на много повече!

Той пристъпи към този подготвителен урок горе-долу както Моргиана от приказката за Али Баба и четиридесетте разбойници^[5]: като надзърна един след друг във всичките наредени пред него съсъди, за да види какво има в тях. Кажи ни, любезни Макчоукъмчайлд. Когато ред по ред напълниш до ръба на кипящите си знания всяка делва, мислиш ли, че винаги на място ще убиеш стаилия се вътре разбойник Въображение или понякога само ще го осакатиш и извратиш?