Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hard Times, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)

Издание:

Чарлз Дикенс. Тежки времена

Второ издание

 

Редактор: Цветан Николов

Художник: Иван Кьосев

Худож. редактор: Лиляна Басарева

Техн. редактор: Таня Янчева

Коректор: Лиляна Стоянова

 

Дадена за набор на 13.IX.1979 г.

Подписана за печат на 28.IV.1980 г.

Излязла от печат на 26.V.1980 г.

Формат 32/84/108

Печатни коли 23 Издателски коли 9,32

Издат №86 (4082)

Цена 1,91 лв.

Изд. „Профиздат“, София, 1980

Печатница при ВИ — София, Поръчка №72

История

  1. — Добавяне

XVI
Съпруг и съпруга

Първото безпокойствие на господин Баундърби, след като научи за щастието си, бе причинено от необходимостта да уведоми за това госпожица Спарсит. Не можеше да намисли как да го направи и какви биха могли да бъдат последиците от тази стъпка. Дали тя щеше незабавно да замине с всичките си партушини при лейди Скаджърз или решително да откаже да напусне къщата; дали щеше да е опечалена или вбесена, дали щеше да ридае или да ругае, дали щеше да пострада нейното сърце или огледалото, господин Баундърби изобщо не можеше да предвиди. Но понеже то трябваше да се направи, не му оставаше друго, освен да го направи; и така, след като се опита да съчини няколко писма и не успя, той реши да го направи устно.

На път за дома в деня, който бе отредил за тази важна цел, той взе предпазната мярка да се отбие в аптека и да купи шише от най-силната амонячна сол. „Дявол да го вземе! — каза си господин Баундърби. — Ако реши да припада, ще й обеля кожата от носа като нищо!“ Но макар и въоръжен предварително по този начин, той влезе в собствения си дом с не особено безстрашен вид и се появи пред предмета на своите опасения като куче, което прекрасно знае, че идва направо от кухненския килер.

— Добър вечер, господин Баундърби!

— Добър вечер, госпожо, добър вечер. — Той притегли стола си към огнището, а госпожа Спарсит отдръпна своя, сякаш искаше да каже: „Камината е ваша, сър. Напълно съм съгласна. Имате право да я заемете цялата, ако смятате, че така трябва“.

— Недейте отива на Северния полюс, госпожо! — каза господин Баундърби.

— Благодаря ви, сър — отговори госпожа Спарсит и се приближи пак, макар и не до старото положение.

Господин Баундърби седеше и я гледаше как пробива с острите върхове на ножиците дупки в парче батиста за някаква неразгадаема декоративна цел. Операция, която, взета съвкупно с буйните й вежди и римския нос, събуждаше доста жива представа за ястреб, занимаващ се с очите на някакво упорито птиче. Тя беше така погълната, че много минути изминаха, преди да вдигне очи от ръкоделието си; когато тя стори това, господин Баундърби си осигури вниманието й с тръсване на главата.

— Госпожа Спарсит, уважаема госпожо — заговори господин Баундърби и мушна ръце в джобове, като провери с дясната ръка, че тапата на малкото шишенце може лесно да се издърпа. — Няма защо да ви казвам, че вие сте не само дама по рождение и възпитание, но и дяволски разсъдлива жена.

— Сър — отговори дамата, — наистина вие не за първи път ми оказвате честта да изкажете доброто си мнение с подобни изрази.

— Госпожа Спарсит, уважаема госпожо — продължи господин Баундърби, — сега ще ви смая.

— Да, сър? — отвърна госпожа Спарсит въпросително и по възможно най-безучастен начин. Тя обикновено носеше ръкавици без пръсти и сега сложи настрана ръкоделието си и разглади тези ръкавици.

— Аз имам намерението, госпожо, да се оженя за дъщерята на Том Градграйнд — каза Баундърби.

— Да, сър — отговори госпожа Спарсит. — Надявам се, че ще бъдете щастлив, господин Баундърби. О, наистина, надявам се да бъдете щастлив, сър! — И тя го каза с такова велико благоволение, а едновременно и с такова велико състрадание към него, че Баундърби — объркан много повече, отколкото ако беше запратила кутията си за ръкоделие в огледалото или примряла на килимчето пред камината — здраво запуши шишенцето с амонячната сол в джоба и си помисли: „Да я вземат дяволите тая жена, кому можеше и наум да му дойде, че тя ще приеме това по тоя начин?“

— Желая ви от все сърце, сър — додаде госпожа Спарсит с крайно високомерен тон: в един миг сякаш беше установила правото винаги след това да го съжалява, — да бъдете щастлив във всяко отношение.

— Много ви благодаря, госпожо — отвърна Баундърби с донякъде ясен тон, който бе явно понижен въпреки волята му. — Надявам се, че ще бъда.

Надявате ли се, сър? — попита госпожа Спарсит много любезно. — Естествено, че се надявате, то се разбира, че се надявате.

Последва много неловко замълчаване от страна на господин Баундърби. Госпожа Спарсит невъзмутимо се залови отново за ръкоделието, като от време на време се покашляше и в това нейно кашляне звучеше съзнание за сила и снизхождение.

— Та, госпожо — подхвана отново Баундърби, — представям си, че при тия обстоятелства за човек с характер като вашия не би било приятно да остане тук, при все че с радост бихме ви приели.

— О, не, не, сър, в никой случай не бих могла да помисля за такова нещо! — Госпожа Спарсит поклати глава все още по този крайно високомерен начин, но малко промени лекото покашляне: сега кашляше така, като че ли в нея се надигаше пророчески дух, който би било по-добре да потисне с кашлицата.

— Обаче, госпожо — продължи Баундърби, — в банката има стаи, където една дама по рождение и възпитание би била повече от желателна като домоуправителка, и ако същата плата…

— Моля да ме извините, сър. Вие бяхте толкова добър да ми обещаете, че ще замените този израз с „годишно възнаграждение“.

— Добре, госпожо, годишно възнаграждение. Ако същото годишно възнаграждение бъде приемливо за вас там, да ви кажа, не виждам никаква нужда да се разделяме, освен ако вие виждате такава.

— Сър — отговори госпожа Спарсит, — предложението много ви прилича и ако длъжността, която ще заема в банката, ми позволи да я изпълнявам, без да накърня с нещо общественото си положение…

— Естествено, че няма да го накърните — възкликна Баундърби. — Ако не беше така, госпожо, нима мислите, че бих предложил тая длъжност на една дама, която се е движила в общество, в каквото сте се движили вие! Не че аз държа много на това общество, нали знаете! Но вие държите.

— Господин Баундърби, много сте внимателен.

— Ще имате свои частни помещения, ще си имате свои въглища и свои свещи и всичко друго и ще си имате прислужница да се грижи за вас, и ще си имате прислужник да ви пази, и ще се чувствувате, както аз си позволявам да сметна, извънредно удобно.

— Сър — подхвана госпожа Спарсит, — не казвайте нищо повече. Като оставя управляването на домакинството ви тука, аз не ще се освободя от необходимостта да ям хорския хляб (тя би могла да каже „момици“, понеже този деликатес с пикантен кафяв сос представляваше любимата й вечеря) и бих предпочела да го получавам от вашата ръка, отколкото от другиго. Ето защо, сър, аз приемам предложението ви с благодарност и с много искрена признателност за любезността ви в миналото. И се надявам, сър — заключи госпожа Спарсит с внушително състрадателен тон, — от душа се надявам, че госпожица Градграйнд ще се окаже такава, каквато желаете и заслужавате да бъде!

Нищо не можеше вече да промени тази тактика на госпожа Спарсит. Нямаше никаква полза за Баундърби да се хвали и да си придава важност по присъщия му гръмогласен начин: госпожа Спарсит бе твърдо решила да го съжалява като жертва. Беше учтива, любезна, весела, изпълнена с надежди; но колкото по-учтива, по-любезна, по-весела и по-изпълнена с надежди, колкото изобщо по-примерна беше тя, толкова по-клет страдалец и жертва се чувствуваше той. И проявяваше толкова нежно съчувствие към окаяната му съдба, че широкото му лице се покриваше със студена пот, когато тя го погледнеше.

Междувременно тържественото отпразнуване на венчавката бе насрочено за след осем седмици и господин Баундърби отиваше всяка вечер в Каменната къща като официален годеник. Любовта намираше израз при тези случаи във форма на гривни и при всички случаи през време на годеничеството приемаше производствен вид. Правеха се рокли, правеха се накити, торти и ръкавици, правеха се прехвърляния на имоти и широк отбор от факти правеше чест на брачния договор. Цялата работа се състоеше само от факти, от първия до последния. Часовете не протичаха в розовите забавления, които глупавите поети приписват на такива моменти; нито часовниците вървяха по-бързо или по-бавно, отколкото по друго време. Убийствено статистичният хронометър в обсерваторията на господин Градграйнд удряше по главата всяка секунда при раждането й и я погребваше с привичната за него точност.

Така дойде денят, както идват всички други дни за хората, които се придържат само о здравия разум; а когато той дойде, те бяха венчани в черквата с щръкналите дървени крака — този популярен архитектурен стил — Джозая Баундърби ескуайър[1] от Коуктаун, с Луиза, най-голямата дъщеря на Томас Градграйнд, ескуайър от Каменната къща, член на парламента от този избирателен район. А когато бяха съчетани в свещен брак, отидоха на закуска в гореспоменатата Каменна къща.

По този щастлив случай се събра високо просветено общество, което знаеше от какво е направено всичко, каквото им се поднасяше за ядене и пиене, и как се внася или изнася, и в какви количества, и с какви кораби, свои или чуждестранни, и така нататък. Всичките шаферки, до малката Джейн Градграйнд, от интелектуална гледна точка можеха достойно да съперничат с панаирджийското дете-чудо и никого не занимаваха никакви глупости.

След закуската младоженецът се обърна към тях със следните думи:

— Дами и господа, аз съм Джозая Баундърби от Коуктаун. Понеже вие оказахте на съпругата ми и мене честта да пиете за наше здраве и щастие, предполагам, че следва да ви поблагодаря за това; обаче, тъй като всички вие ме познавате, знаете какъв съм и от какво потекло, няма да очаквате реч от човек, който, като види греда, казва „Това е греда“, а когато види помпа, казва „Това е помпа“, и никой не може да го накара да нарече гредата помпа, или помпата греда, или кое да е от двете — клечка за зъби. — Ако искате да чуете реч тая сутрин, моят приятел и тъст Том Градграйнд е член на парламента и можете да я очаквате от него с по-голяма сигурност. Аз не съм за тая работа. Обаче, ако аз се чувствувам донякъде независим, когато огледам тая трапеза днес и си помисля, че едва ли би могло да ми мине през ум да се оженя за дъщерята на Том Градграйнд, когато бях дрипаво улично хлапе, което не си миеше лицето, освен на някоя помпа, пък и то не се случваше по-често от веднъж на две седмици, надявам се, че може да ме извините. И тъй, надявам се да ви харесва това, че се чувствувам независим; ако ли не ви харесва, то си остава за ваша сметка. Аз действително се чувствувам независим. Сега аз споменах, пък и вие споменахте, че днес аз се ожених за дъщерята на Том Градграйнд. Това много ме радва. То отдавна е било мое желание. Аз съм наблюдавал как я възпитават и вярвам, че е достойна за мене. Същевременно — няма да ви лъжа — вярвам, че и аз съм достоен за нея. И тъй, аз ви благодаря от името на двама ни за благоволението, което ни оказахте, и най-доброто пожелание, което мога да изкажа на всички неженени от присъствуващите, е следното: надявам се, че всеки ерген ще може да си намери такава добра жена, каквато съм си намерил аз, от впряга, в който работи обикновен работен кон като мене.

Скоро след това слово, понеже младоженците заминаваха на сватбено пътешествие в Лион, за да се възползува господин Баундърби от случая да види какво е състоянието на работната ръка по онези места и дали и там тя иска да бъде хранена със златни лъжички, щастливата двойка потегли за гарата. Младоженката, облечена в пътни дрехи, на слизане долу завари да я чака Том, зачервил се, било от чувство, било от питейната част на закуската.

— Ей че чудесна сестра си ти, Лу! — пошепна Том.

Тя се притисна към него, както би трябвало да се притисне към друг, много по-добър човек в този дом, и за първи път се изтръгна за миг от сдържаното си спокойствие.

— Старият Баундърби е вече готов — каза Том. — Време е. Сбогом! Ще те чакам да се върнеш. Слушай, мила моя Лу! Не е ли това направо чудесно сега!

Бележки

[1] Ескуайър — титла на човек, смятан за „господин“ по рождение, положение или образование, поставяна на писмо или документ след името му.