Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hard Times, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)

Издание:

Чарлз Дикенс. Тежки времена

Второ издание

 

Редактор: Цветан Николов

Художник: Иван Кьосев

Худож. редактор: Лиляна Басарева

Техн. редактор: Таня Янчева

Коректор: Лиляна Стоянова

 

Дадена за набор на 13.IX.1979 г.

Подписана за печат на 28.IV.1980 г.

Излязла от печат на 26.V.1980 г.

Формат 32/84/108

Печатни коли 23 Издателски коли 9,32

Издат №86 (4082)

Цена 1,91 лв.

Изд. „Профиздат“, София, 1980

Печатница при ВИ — София, Поръчка №72

История

  1. — Добавяне

VI
Трупата на Слири

Името на кръчмата беше „Гербът на Пегас“[1]. Краката на Пегас биха били по-уместни, но под крилатия кон на фирмата с антиква беше изписано „Гербът на Пегас“. А пък под този надпис върху надиплена лента художникът беше наредил стихове:

От хубав малц става хубаво пиво,

влезете и вижте какво е пенливо;

от хубаво вино става хубав коняк,

отбийте се днес и ще дойдете пак.

В рамка и под стъкло на стената зад мръсния тезгях висеше друг Пегас — пищен Пегас с криле, направени от истински газ, целият обсипан със златни звезди и с въздушни поводи от червена коприна.

Понеже вън се беше стъмнило твърде много, за да видят фирмата, а вътре не беше достатъчно светло, за да видят картината, господин Градграйнд и господин Баундърби не бяха оскърбени от тези идеализации. Те се качиха подир момичето по стръмна вита стълба, без никого да срещнат, и спряха в тъмнината, докато Сиси отиде за свещ. Те очакваха всеки миг да чуят лая на Смешко, но прекрасно дресираното куче не се обади и когато момичето се появи със свещта.

— Татко не е в стаята ни, сър — каза то с много изненадано изражение. — Ако нямате нищо против да влезете, аз веднага ще го намеря.

Те влязоха и Сиси, след като сложи за тях два стола, ги остави с бърза лека стъпка. Това беше неугледна, бедно наредена стая с едно легло. Бялата нощна шапка, украсена с две паунови пера и щръкнала нагоре плитчица, с която Синьор Джуп същия следобед бе разнообразявал различните номера с нравствените си шекспировски реплики и духовитости, висеше на един гвоздей, но никъде не се виждаше друга част от неговия гардероб, както и друг признак от самия него или заниманията му. Колкото до Смешко, почтеният прадядо на това прекрасно дресирано животно, който се качил в Ноевия ковчег[2], може да не е бил пуснат да влезе в него, защото нито окото, нито ухото можеше да долови някаква следа от куче в „Гербът на Пегас“.

Те чуваха вратите на стаите над тях да се отвара и затварят, когато Сиси влизаше от една в друга да търси баща си; малко след това чуха гласове, изразяващи изненада. Много припряно Сиси изтича отново долу, отвори разнебитен и опърпан стар куфар, облечен с кожа, откри, че е празен, и се огледа наоколо със сключени ръце и изписан на лицето ужас.

— Татко трябва да е отишъл в цирка, сър. Не зная защо може да е отишъл, но трябва да е там; ще го доведа след една минутка!

Тя веднага изскочи, без шапка, с дългата черна, по детски разпусната коса, развяла се на гърба й.

— Как мисли тя тази работа! — каза господин Градграйнд. — Ще се върне след една минута? Дотам има повече от миля.

Преди да може господин Баундърби да му отговори, на вратата се появи млад мъж, който се представи с думите „С ваше позволение, господа!“ и влезе с ръце в джобове. Лицето му, гладко обръснато, слабо, с нездрав жълтеникав цвят, беше засенчено от буйна черна коса, навита на дебела букла около главата и разделена на прав път по средата. Краката му бяха много мускулести, но по-къси, отколкото изисква доброто телосложение. Гърдите и гърбът му бяха толкова по-широки, колкото краката по-къси. Беше облечен с дълга плътно прилягаща дреха и прилепнали панталони, на врата си имаше шалче; миришеше на масло за лампи, слама, портокалови кори, фураж за коне и дървени стърготини и приличаше на някакъв изключителен кентавър[3], съставен от обор и театър. Къде започваше едното и свършваше другото, никой не би могъл да определи с точност. Този господин се споменаваше в афишите като И. У. Б. Чилдърз, заслужено добил широка известност за смелата си волтижировка под името „Дивият ловец от Североамериканските прерии“, в което тъй популярно представление бе подпомаган от влязлото сега с него миниатюрно момче със старческо лице, играещо ролята на негов невръстен син, когото бащата носеше надолу с главата, преметнат през рамо, и държеше за единия крак или крепеше на темето с краката нагоре върху едната си длан в съответствие с буйните бащински прояви, с които човек може да види дивите ловци да милват чедата си. Разкрасена с къдрици, венци, крилца, бял бисмут и кармин, тази многообещаваща личност се превръщаше в такъв привлекателен Купидон[4], че ставаше източник за главната част от възторга на онази част от зрителите, която се състоеше от майки; но в частния си живот, където главните му отлики бяха прекалено голям за него редингот и извънредно груб глас, то беше обикновено конярче.

— С ваше позволение, господа — каза И. У. Б. Чилдърз и обиколи с поглед стаята. — Предполагам, че вие сте тия, дето са искали да видят Джуп!

— Да, ние — отговори господин Градграйнд. — Дъщеря му отиде да го доведе, но аз не мога да чакам, затова, ако обичате, ще ви помоля да му съобщите нещо.

— Виждате ли, приятелю — намеси се господин Баундърби, — ние сме от тези хора, които знаят цената на времето, а вие сте от ония, които не я знаят.

— Нямам честта да ви познавам — отвърна господин Чилдърз, като го измери с поглед от глава до пети, — но ако искате да кажете, че вие умеете да изкарате повече пари за вашето време, отколкото аз мога да изкарам за моето, доколкото съдя по вашия вид, трябва горе-долу да сте прав.

— А след като ги изкарате, умеете и да ги задържите, както ми се струва — обади се купидонът.

— Кидърминстър, затваряй си устата! — каза господин Чилдърз (Кидърминстър беше земното име на купидона).

— Ами защо идва тука да ни се присмива? — извика Кидърминстър, който се отличаваше със сприхав нрав. — Ако искате да ни се смеете, платете си мангизите на входа и се смейте.

— Кидърминстър — каза господин Чилдърз с повишен тон, — затваряй си устата!… Сър — обърна се той към господин Градграйнд, — аз говорех с вас. Може да знаете, а може и да не знаете (защото възможно е да не сте идвали много-много на представленията), че напоследък Джуп много често портеше.

— Често… какво е правил? — попита господин Градграйнд и отправи поглед за помощ към всемогъщия Баундърби.

— Портеше.

— Четири пъти се изсилва с ластиците и нито веднъж не можа да го направи — обади се Кидърминстър. — Изпорти на кобилата, а на циганското колело никакъв го нямаше.

— Не успя да направи, каквото трябваше. Скоковете му бяха много къси, а премятанията лоши — преведе на понятен език господин Чилдърз.

— А! — каза господин Градграйнд. — Това се нарича да портиш, така ли?

— В общи черти, да — отговори господин И. У. Б. Чилдърз.

— Девет масла, Смешко, портене, ластици, циганско колело и кобила, а? — зарева от смях Баундърби. — Чудновата компания за човек, който сам се е издигнал.

— Че слезте по-надолу тогава — подхвърли купидонът. — Боже господи, щом сте се издигнали чак толкова високо, слезте мъничко по-надолу.

— Какво досадно момче! — рече господин Градграйнд и го погледна с навъсени вежди.

— Да знаехме, че ще дойдете, щяхме да приготвим за посрещането ви някой млад благородник — тросна му се, без да се смути, Кидърминстър. — Жалко, че не сте го поръчали предварително, щом сте толкова придирчив. Освен опънатото друго не признавате, а?

— Какво разбира това невъзпитано момче под „опънато“? — попита господин Градграйнд с някакво отчаяние.

— Хайде! Махай се оттука, махай се! — каза господин Чилдърз и изпроводи младия си приятел от стаята приблизително както правят в прериите. — Опънато или хлабаво не значи кой знае какво: то е само опънато или хлабаво въже. Вие щяхте да ми предадете някакво съобщение за Джуп?

— Да.

— В такъв случай — бързо продължи господин Чилдърз — аз съм на мнение, че той никога не ще го получи. Познавате ли го добре?

— Никога не съм видял този човек.

— Съмнявам се дали сега изобщо някога ще го видите. За мене е напълно ясно, че той е духнал.

— Искате да кажете, че е изоставил дъщеря си?

— Да! Искам да кажа, че е офейкал — потвърди господин Чилдърз и кимна. — Снощи го закопаха, закопаха го оная вечер, закопаха го днес. Напоследък е стигнал дотам, че вечно го закопават, а той трудно го понася.

— Ами защо… толкова много… го закопават? — попита господин Градграйнд, при което последната дума се откъсна от устата му много тежко и без желание.

— Ставите му се схващат, поизхабил се е — каза Чилдърз. — На ковьора все още го бива, но само с това прехрана не се изкарва.

— Ковьора! — повтори Баундърби. — Ето ти ново двайсет!

— Като смешник, ако това е по-приемливо за господина — презрително подметна забележката през рамо господин И. У. Б. Чилдърз и я придружи с тръсване на дългата си коса, която подскочи цялата. — Забележително нещо е, сър, че тоя човек повече го боли да знае, че дъщеря му знае как го закопават, отколкото самото му проваляне.

— Чудесно! — прекъсна го господин Баундърби. — Това е чудесно, Градграйнд. Човек, който толкова много обича дъщеря си, че я изоставя! Наистина чудесно! Ха-ха! Вижте сега какво ще ви кажа, млади човече. Аз невинаги съм заемал сегашното си обществено положение. Разбирам ги тия неща. Може да ви се види чудно да го чуете, но моята майка избяга от мене.

И. У. Б. Чилдърз отвърна многозначително, че съвсем не му е чудно да го чуе.

— Та тъй — продължи Баундърби. — Аз съм се родил в един ров и майка ми избягала от мене. Прощавам ли й го? Не. Простил ли съм й го някога? Не и аз. Какво казвам за нея? Казвам, че е била може би най-лошата жена, която е живяла някога на тоя свят, с изключение на моята пропила се баба. Аз не страдам от семейна гордост, не страдам от въображаеми сантиментални глупости. Аз наричам нещата с истинските им имена и затова наричам майката на Джозая Баундърби от Коуктаун без всякакво пристрастие така, както бих я нарекъл, ако беше майка на някой Дик Джоунс от Уопинг. Същото ще кажа и за тоя човек. Той е забягнал мошеник и нехранимайко, ето какво е той, казано на английски.

— Съвсем ми е все едно какъв е той или какъв не е, било на английски, било на френски — сряза го господин И. У. Б. Чилдърз, като се завъртя кръгом. — Аз разправям на приятеля ви самите факти; ако не ви е приятно да ги слушате, може да поизлезете на чист въздух. Много голяма уста отваряте, бога ми; но защо не я отваряте в собствения си дом — продължи И. У. Б. с неумолима ирония. — Не си я отваряйте в тая къща, докато не ви попитат. Все трябва да имате някаква своя къща, а?

— Може и да имам — засмя се господин Баундърби и задрънка пари в джоба.

— Тогава отваряйте си устата във вашата къща, ако обичате, разбрахте ли? — каза Чилдърз. — Защото тая къща не е много здрава и ако й дойде прекалено много от вас, може да се събори!

Той изгледа отново господин Баундърби от глава до крака, извърна се от него, като от човек, с когото е скъсал веднъж завинаги, и заговори на господин Градграйнд.

— Преди по-малко от час Джуп изпрати дъщеря си да му свърши една работа, а след това са го видели да се измъква и той, нахлупил шапка на очите, с вързопче в носна кърпа под мишница. Тя никога няма да повярва това за него, но той е офейкал и я е изоставил.

— Извинете — каза господин Градграйнд, — защо тя никога не ще повярва това за него?

— Защото двамата бяха едно. Защото никога не са се разделяли. Защото досега той като че ли душата си даваше за нея — каза Чилдърз и направи една-две крачки, за да надзърне в празния куфар.

И господин Чилдърз, и Кидърминстър ходеха по много особен начин — по-широко разкрачени от простосмъртните мъже и съзнателно се мъчеха да покажат, че са схванати в колената. Тази походка беше присъща на цялата мъжка половина от трупата на Слири и трябваше да покаже, че те прекарват цял живот на седлото.

— Бедната Сиси! По-добре щеше да е, ако я беше дал на обучение — каза Чилдърз и още веднъж тръсна косата си, когато вдигна очи от празния куфар. — Сега, както я е зарязал, тя няма за какво да се залови.

— Похвално е за вас, след като никога не сте учили, да изразите това мнение — подхвана с одобрение господин Градграйнд.

— Аз никога да не съм учил? Мене започнаха да ме обучават, когато бях на седем години.

— А, така ли? — рече господин Градграйнд с нотка на негодувание, сякаш го бяха измамили да изкаже доброто си мнение. — Не знаех, че има такъв случай да се обучават малолетни на…

— Безделие — подсказа с гръмогласен смях господин Баундърби. — Не, дявол да го вземе! И аз не го знаех!

— Баща й си беше набил в главата, че тя трябва да получи бог знае какво образование — продължи Чилдърз, сякаш без да забелязва съществуването на господин Баундърби. — Как му е дошло това наум, не мога да кажа; мога само да кажа, че никога не му е излязло от ума. Ето вече седем години как гледа да я понаучи на малко четене тук, малко писане там, малко смятане още някъде.

Господин И. У. Б. Чилдърз извади едната си ръка от джоба, поглади се по лицето и брадичката и загледа господин Градграйнд с доста съмнение и малко надежда. От самото начало беше се мъчил да предразположи този господин зарад изоставеното момиче.

— Когато Сиси постъпи в училището тука — продължи той, — баща й се радваше като дете. Лично аз не можах напълно да разбера защо, понеже не сме постоянни жители тука и прехождаме от място на място. Предполагам обаче, че е имал предвид тоя ход (винаги е бил малко смахнат) и е сметнал, че я е осигурил. Ако вие случайно сте се отбили тая вечер с намерението да му кажете, че искате да й окажете някаква малка помощ — каза господин Чилдърз, пак се поглади по лицето и отправи на Градграйнд същия поглед, — това ще е много добре и много навреме, много-много добре и навреме.

— Напротив — отвърна господин Градграйнд. — Дойдох да му кажа, че нейните връзки я правят нежелателна за училището и че не бива да го посещава повече. Все пак, ако баща й наистина я е изоставил без нейно знание… Баундърби, бих искал да поговоря с вас.

При тези думи господин Чилдърз учтиво излезе с ездаческата си походка на площадката пред вратата и остана на стълбището, като си поглаждаше лицето и тихичко свиркаше. Докато така се занимаваше, до него долитаха фрази, изречени от господин Баундърби, като: „Не, аз казвам не. Аз не ви съветвам. Според мене в никой случай“. Но от страна на господин Градграйнд той дочуваше изречени с много по-нисък тон думите: „Дори като пример, за да види Луиза до какво води и с какво завършва този занаят, който стана предмет на такова низко любопитство. Преценете го от тази гледна точка, Баундърби“.

Междувременно отделните членове на трупата на Слири постепенно се събраха от горните помещения, където бяха настанени, и след като постояха и поприказваха с нисък глас помежду си и с господин Чилдърз, постепенно се вмъкнаха заедно с него в стаята. Сред тях имаше две-три хубавички млади жени, двама-трима техни съпрузи, две-три техни майки и осем-девет техни малки деца, които се превръщаха във феи, когато станеше нужда. Главата на едно от семействата обикновено балансираше главата на друго семейство на върха на голямата върлина; главата на трето семейство често правеше пирамида от тях двамата, Кидърминстър служеше за връх, а сам той за основа; всичките бащи умееха да танцуват върху търкалящи се бъчви, да стоят върху бутилки, да хващат във въздуха ножове и топки, да въртят чинии, да яздят каквото падне, да прескачат всичко и да се държат за нищо. Всичките майки умееха да танцуват и танцуваха на хлабав тел и опънато въже и да правят бърза акробатика върху неоседлани коне; никоя не изпитваше особено стеснение да си показва краката, а една от тях влизаше във всеки град, където отиваха, сама в гръцка колесница, запретната с шесторка коне. Те всички си даваха разпуснат и отракан вид, не бяха много спретнати в личното си облекло, нямаха никакъв ред в домашния си живот, а с обединените литературни усилия на цялата трупа би могло да се напише само едно твърде посредствено писмо на коя да е тема. И все пак в тези хора имаше нещо удивително нежно и детинско, някакво особено неумение да извършат нещо непочтено и неуморна готовност да си помагат и съчувствуват един на друг; те често заслужаваха не по-малко уважение и винаги същото благосклонно отношение, както всекидневните добродетели на което и да е съсловие в света.

Последен се появи господин Слири: пълен мъж, както вече споменахме, с едно неподвижно и едно подвижно око, глас (ако може да се нарече така) подобен на усилията на стар развален ковашки мех, меки увиснали меса и помътена глава, която не бе никога трезва и никога пияна.

— Гофподарю! — каза господин Слири, който страдаше от астма и дъхът не му стигаше за правилния изговор на „с“ и „з“. — Ваш покорен флуга! Лоша работа, туй, дето фе е флучило. Вие вече фте чули, вфички фмятат, че моят клоун е офейкал фъф кучето фи.

Той се обръщаше към господин Градграйнд, който му отговори:

— Да.

— Така, гофподарю — отново подхвана той, като си свали шапката и взе да бърше подплатата с носната кърпа, която държеше вътре специално за целта. — Дали имате намерение да направите нещичко за бедното момиче, гофподарю?

— Ще й направя едно предложение, когато се върне — каза господин Градграйнд.

— Радвам фе да го чуя. Не че ифкам да фе отърва от детето, но не ифкам да й фе преча на пътя. Нямам нищо против да фапочна да я обучавам, но на нейната въфрафт е твърде къфно. Глафът ми е малко префипнал, гофподарю, и фа хора, които не ме пофнават, не е лефно да ме рафберат, но ако вие бяхте мръфнали и фе потили, потили фе и мръфнали, мръфнали и фе потили на арената, когато фте били малък, толкова, колкото аф, и вашият глаф нямаше да ифдържи по-дълго от моя, гофподарю.

— Положително не — рече господин Градграйнд.

— Какво ще пиете, докато чакате, гофподарю? Чаша хереф? Кажете какво, гофподарю! — предложи господин Слири с непринудено гостоприемство.

— Съвсем нищо, благодаря ви — каза господин Градграйнд.

— Недей кафва „нищо“, гофподарю. Какво ще обича вашият приятел? Ако още не фте вечеряли, пийнете чашка горчивка.

В този миг неговата дъщеря, хубаво русо осемнадесетгодишно момиче, което било вързано на кон на две годинки, а на дванадесет написало завещание и винаги оттогава го носеше със себе си, в което изразяваше последната си воля да бъде возено до гроба от двете пъстри понита, извика:

— Татко, тихо! Тя се е върнала!

Сиси Джуп тичешком влезе в стаята така, както беше излязла от нея. И когато ги видя всички събрани, видя лицата им и не откри между тях баща си, избухна в най-покъртителни ридания и потърси утеха на гърдите на най-ловката танцувачка на въже (която чакаше дете), а тя коленичи на пода, прегърна я и заплака над нея.

— Фрам и пофор е това, бога ми, фрам и пофор — рече Слири.

— О, мили татко, добричък мили татко, къде отиде ти? Ти се махна, защото искаше да ми направиш добро, знам! Ти се махна зарад мене, сигурна съм в това! А колко нещастен и безпомощен ще бъдеш без мене, бедничкият ми татко, докато не се върнеш!

Да я слушаш да казва много неща от този род, с лице обърнато нагоре и ръце протегнати, сякаш се мъчеше да задържи изчезващата сянка на баща си и да я прегърне, беше толкова затрогващо, че никой не промълви нито дума, докато господин Баундърби на края загуби търпение и се зае да оправи положението:

— Вижте какво, добри хора — заговори той, — това е неоправдано губене на време. Момичето трябва да разбере факта. Нека го чуе, ако искате, от мене: нали и аз съм бил изоставен. Слушай, как ти беше името! Баща ти е избягал, изоставил те е и няма защо да се надяваш, че ще го видиш пак, докато си жива.

Те толкова малко се интересуваха от прости факти, тези хора, и бяха в такъв напреднал стадий на невежество по този въпрос, че вместо да им направи впечатление необоримият здрав разум на оратора, посрещнаха речта му с необикновено възмущение. Мъжете промърмориха „Срамота!“, жените „Звяр!“, а Слири доста припряно дръпна господин Баундърби настрана и му направи следното предупреждение:

— Вижте какво, гофподарю, да ви кажа правичката, аф фъм на мнение, че е по-добре да офтавите тофи въпроф и да не фе обаждате повече. Те фа много добродушни, моите хора, но фа фвикнали да дейфтвуват много бърфо и ако не фе вфлушате в моя фъвет, човек да не фъм, ако не фъм фигурен, че ще ви хвърлят от профореца.

След като това меко предупреждение накара господин Баундърби да млъкне, господин Градграйнд намери случай да направи своето във висша степен практично изложение по въпроса.

— Няма никакво значение — каза той — дали може да се очаква това лице да се върне по някое време или не. Него го няма и завръщането му не е предстоящо засега. С това вярвам са съгласни всички.

— Ф това фме фъглафни, гофподарю. Приемаме! — рече Слири.

— Добре тогава. Аз, който дойдох тука, за да осведомя бащата на нещастното момиче Джуп, че не можем да я приемаме повече в училището поради съществуващите практически възражения — в които няма защо да се впускам — да приемаме в него деца на хора от вашия занаят, при тези променили се обстоятелства съм готов да направя едно предложение. Аз съм готов да поема отговорност за тебе, Джуп, да ти дам образование и да се грижа за тебе. Единственото условие (освен примерното ти поведение), което поставям, е да решиш сега, веднага, дали ще дойдеш с мене или ще останеш тука. А също, ако дойдеш сега с мене, това ще значи, че няма повече да общуваш с никого от приятелите ти, които присъствуват тук. Тези бележки изчерпват целия въпрос.

— А фега — каза Слири — трябва и аф да фи кажа думата, гофподарю, та да фе видят еднакво добре и двете фтрани на медала. Ако ти ифкаш, Фифилия, да те обучим, фнаеш каква е работата и фнаеш другарките фи. Ема Гордън, която фега те държи на фкута фи, ще ти бъде майка, а Джоуфифин ще ти бъде фефтра, Фам аф не претендирам да фъм от ангелфки проифход и не кафвам, че когато ифпортиш, няма да ме хванат дяволите и няма да те понапфувам някой и друг път. Но едно ще ви кажа, гофподарю, а то е, че добър или лош, никога още не фъм направил нищо лошо на кон и не фмятам, че на фегашната фи въфрафт ще фапочна да фе държа другояче ф един ефдач. Никога не фъм бил от много прикафливите, гофподарю, и нямам какво повече да кажа.

Последната част от тази реч бе отправена към господин Градграйнд, който я изслуша, важно навел глава, а след това забеляза:

— Единственото съображение, което ще ти изтъкна, за да повлияя на решението ти, Джуп, е, че е във висша степен желателно човек да има солидно практическо образование и че сам баща ти (доколкото можах да разбера), изглежда, го е съзнавал и го е желал за тебе.

Последните думи й оказаха видимо въздействие. Тя сдържа безумните си ридания, поотдели се от Ема Гордън и обърна лице към покровителя си. Всички присъствуващи доловиха рязката промяна и отрониха дълбока въздишка, която недвусмислено означаваше: „Ще отиде!“

— Сама решавай какво желаеш, Джуп — предупреди я господин Градграйнд. — Аз няма да кажа нищо повече. Сама решавай какво искаш!

— Когато татко се върне — възкликна момичето, след като помълча минута и отново избухна в сълзи, — как ще може да ме намери, ако напусна цирка?

— Няма защо да се тревожиш — каза спокойно господин Градграйнд: той беше решил този въпрос като проста аритметическа задача, — няма защо да се тревожиш за това нещо, Джуп. В такъв случай баща ти, предполагам, ще потърси господин…

— Флири. Това е мойто име, гофподарю. И няма фащо да ме е фрам от него. То е ифвефтно по цяла Англия и фи е фпечелило доверие.

— Ще потърси господин Слири, който тогава ще му съобщи къде си отишла. Аз няма да имам власт да те задържа против неговата воля, а той не ще срещне никакви затруднения, когато пожелае да намери господин Томас Градграйнд от Коуктаун. Хората ме познават.

— Хората го пофнават — потвърди господин Слири и завъртя подвижното си око. — Вие фте от тия, гофподарю, дето причиняват големи фагуби на цирка. Но да не говорим фа това фега.

Настъпи отново мълчание, а след това момичето избухна в ридания, закрило лицето си с ръце, и възкликна:

— О, дайте ми дрехите, дайте ми дрехите и ме пуснете да вървя, преди да умра от мъка!

Жените тъжно се заловиха да прибират дрехите й (това стана скоро, защото дрехите не бяха много) и да ги подредят в кошче, което беше неведнъж пътувало с тях. Сиси седеше през цялото това време на пода и все още хлипаше, закрила очи с ръце. Господин Градграйнд и приятелят му Баундърби стояха до вратата, готови да отведат момичето. Господин Слири стоеше сред стаята, обкръжен от мъжката половина на трупата си, точно както би стоял по средата на арената, когато дъщеря му Джоузифин изпълнява номера си. Липсваше му само камшикът.

След като подредиха мълком кошчето, жените пригладиха разрошената коса на Сиси, донесоха и й сложиха шапката. Сетне се скупчиха наоколо й, наведени в най-естествени пози, за да я целунат и прегърнат; доведоха децата да се сбогуват с нея; изобщо държаха се като отзивчиви, простодушни, наивни жени.

— Е, Джуп — каза господин Градграйнд. — Щом си решила окончателно, тръгвай!

Но тя трябваше да се сбогува още и с мъжката част от трупата и всеки от мъжете трябваше да отпусне скръстените си ръце (защото те всички заставаха в професионалната си поза, когато се намираха близо до Слири) и да я целунат за сбогом, с изключение на младия Кидърминстър, в чийто невръстен нрав имаше по начало лека склонност към мизантропия и за когото се знаеше, че храни известни матримониални намерения спрямо Сиси; той навъсено се отдръпна настрана. Господин Слири трябваше да се сбогува последен. Той широко разпери ръце, хвана момичето за неговите ръце, сякаш го подканяше да подскочи няколко пъти по обичая на цирковия директор, когато поздравява млади ездачки при слизането им от коня след бързо препускане; но Сиси не се поддаваше и само стоеше разплакана пред него.

— Фбогом, мила моя! — каза Слири. — Надявам фе, че ще бъдеш щафтлива и никой от нашите хора никога не ще те тревожи, фигурен фъм. Фъжалявам, че баща ти е отвел и кучето: малко неудобно е да имаме кучето на афишите. Но като фи помифля, че то нямаше да играе беф гофподаря фи, в края на краищата фи е вфе то!

С тези думи той изгледа внимателно Сиси с неподвижното си око, погледна с подвижното трупата си, целуна момичето, тръсна глава и го предаде на господин Градграйнд, като че ли качи детето на кон.

— Ето ви Фифи, гофподарю — каза той, като я огледа с професионален поглед, сякаш да провери добре ли е седнала на седлото; — тя ще оцени вашата доброта. Фбогом, Фифилия!

— Сбогом, Сисилия! Сбогом, Сиси! Бог да те благослови, миличка! — чуха се гласове навред в стаята.

Но окото на цирковия директор съзря бутилката с деветте масла в пазвата й и той направи крачка напред с думите:

— Офтави бутилката, мила моя; много е голяма, за да я нофиш; тя не ще ти трябва фега. Дай я на мене!

— Не, не! — отговори момичето и отново избухна в сълзи. — О, не! Моля ви се, позволете ми да я запазя за татко, докато се върне! Тя ще му трябва, когато се върне. Той не беше си наумил да ме остави, когато ме прати да му я купя. Нека я запазя за него, ако обичате!

— Така да бъде, мила моя. (Нали разбирате положението, гофподарю!) Фбогом, Фифилия! Ето ти пофледния ми фъвет: фпафвай уговорените уфловия, флушай гофподаря и фабрави вфички наф. Но когато порафнеш, и фе омъжиш, и фтанеш богата, ако някога ти фе флучи да фрещнеш някой цирк, не го фъди много фтрого, не му фе ядофвай, пофети го, ако можеш, и не фабравяй, че е могло да имаш и по-лоша фъдба… Хората трябва да фе фабавляват някак, гофподарю — продължи Слири, по-запъхтян от преди, поради дългото говорене; — не могат вечно да работят, нито могат вечно да учат. Търфете у наф хубавото, не лошото. Аз фъм фе прехранвал ф цирка целия фи живот, фная, но фмятам, че ви ифлагам цялата фъщина на въпрофа, когато ви кафвам, гофподарю: търфете у наф хубавото, не лошото!

Слири излагаше своята философия, когато те слизаха по стълбата, и неподвижното око на философията (както и подвижното) скоро загуби от погледа си трите фигури и кошчето сред мрака на улицата.

Бележки

[1] Пегас — митологичен крилат кон, олицетворение на поетическата фантазия.

[2] Ноев ковчег — според Библията (Битие, гл. 6–7), кораб, построен от Ной, в който той прибрал по божия заповед по един чифт от всички живи твари и така ги спасил от потопа и унищожението.

[3] Кентавър — митологично същество с тяло на кон и от кръста нагоре на човек.

[4] Купидон — бог на любовта у римляните.