Чарлз Дикенс
Тежки времена (25)

VII
Барут

Господин Джеймз Хартхауз започна бързо да печели успехи в дейността си за възприетата от него партия. С помощта на още малко зубрене зарад политическите мъдреци, с още малко безразличие за обществото изобщо и задоволително справяне с престорената почтеност в непочтеността — най-резултатния и най-широко използувания от благопристойните смъртни грехове — той скоро бе признат за многообещаващ. Това, че не си правеше труд да се покаже искрен, беше голямо предимство за него, понеже му даваше възможност да се присъедини към привържениците на неоспоримите факти тъй лесно, сякаш се е родил с тези убеждения, и да хвърли привържениците на всички други убеждения през борда, като преднамерени лицемери.

— На които никой от нас не вярва, скъпа моя госпожо Баундърби, и които сами не вярват на себе си. Единствената разлика между нас и пропагандаторите на добродетелта, или милосърдието, или филантропията (няма значение как ще я наречем) е една: ние знаем, че всичко това е безсмислено, и го казваме, а те го знаят не по-зле от нас, но никога не го казват.

Защо това повторение трябваше да я възмути или да й подействува като предупреждение? То не се различаваше чак толкова много от принципите на баща й и от наученото от нея в ранните години, че да я стряска. В какво се криеше голямата разлика между двете школи, щом и двете я приковаваха към материалните същности и не й вдъхваха вяра в нищо друго? Какво ли беше отгледал Томас Градграйнд в душата й, когато е била невинна, което Джеймз Хартхауз би могъл да унищожи!

При това положение за нея бе още по-лесно, че душата й, склонна да вярва в по-възвишена и по-благородна човешка природа от тази, за която бяха вечно говорили, непрекъснато се бореше със съмнения и негодуваме. Със съмнения, защото поривите й са били потъпкани в младостта й. С негодуване, поради извършената спрямо нея неправда, ако тези пориви са били действително отглас на истината. За същество, отдавна свикнало да се самопотиска, тъй разпокъсано и раздвоено, философията на Хартхауз носеше облекчение и оправдание. Щом всичко е празно и без стойност, тя нищо не е пропуснала, нищо не е пожертвувала. „Какво значение има?“ — беше казала на баща си, когато той й предложи Баундърби за съпруг. „Какво значение има?“ — казваше и сега. С пренебрежителна самоувереност тя се питаше: „Какво значение може да има каквото и да било?“ И си вървеше напред.

Към какво? Крачка по крачка напред и надолу, към някаква цел, но толкова бавно, че на самата нея й се струваше, че стои на едно място. Колкото за господин Хартхауз, той нито се замисляше, нито искаше да знае накъде се е запътил. Нямаше пред себе си никакво определено намерение или план; никакво активно коварство не нарушаваше аристократичната му отмалялост. Засега беше заинтересован и се забавляваше дотолкова, доколкото това приличаше на един така изтънчен джентълмен; може би дори и повече, отколкото бе съвместимо с престижа му, за да си го признае. Скоро след пристигането си той с безразличие писа на брат си, почтения и духовит член на парламента, че семейство Баундърби било „много забавно“, а съпругата Баундърби, противно на очакванията си, не била горгона^[1], а млада и извънредно хубава жена. След това не му писа за тях повече, но прекарваше свободното си време главно в техния дом. При обиколките си и посещенията из Коуктаунски окръг той доста често се отбиваше у тях и господин Баундърби много го поощряваше да идва. На необуздания нрав на господин Баундърби напълно подобаваше да тръби пред цял свят, че той пет пари не дава за хора с връзки във висшите кръгове, но щом те са интересни на жена му, дъщерята на Том Градграйнд, тя е свободна да дружи с тях.

Господин Джеймз Хартхауз започваше да мисли, че за него би било ново чувство, ако лицето, което тъй прелестно се променяше за хъшлака, би се променяло за него.

Беше достатъчно наблюдателен, имаше добра памет и не забравяше нито дума от откровенията на брат й. Той ги преплиташе с всичко, което видеше у сестрата, и започваше да я проумява. То се знае, че по-добрата и по-дълбоката част от духовната й същина оставаше извън обсега на разбирането му, защото нравът на людете е като моретата — бездна бездна призовава^[2], — но скоро започва да чете останалото с очите на специалист.

Господин Баундърби бе станал собственик на имение с къща на петнадесетина мили от града и една-две мили от железопътната спирка на линия, която минаваше по много виадукти през пуста местност, подкопана от изоставени каменовъглени мини и изпъстрена нощем от огньове и черни очертания на неподвижни машини пред входовете на рудниците. Тази местност постепенно ставаше по-приветлива с приближаването към убежището на господин Баундърби, а там придобиваше чара на селски пейзаж, златен от изтравниче и снежнобял от глогове пролетно време и трепкащ от листака и сенките му цялото лято. Банката бе наложила възбрана върху просрочената ипотека на този така приятно разположен имот, направена от коуктаунски магнат, който решил да спечели огромно състояние по по-кратък от обикновения път и сбъркал сметката си с около двеста хиляди фунта. Такива злополучия понякога постигаха най-уредните коуктаунски семейства, но фалитите нямаха съвсем нищо общо с разточителните класи.

Това осигури на господин Баундърби върховното удовлетворение да се настани в това стегнато именийце и с демонстративно смирение да отглежда зеле в цветната градина. Доставяше му висша наслада да живее като в казарма сред елегантните мебели и да оскърбява дори и картините с произхода си.

— Знаете ли, сър — казваше той на някой посетител, — разправят ми, че Никитс (бившият собственик) дал седемстотин фунта за тоя морски бряг. Да ви кажа правичката, ако ми се падне през целия живот да го погледна седем пъти, ще дойде по сто фунта за един поглед. Не, бога ми! Аз не забравям, че аз съм Джозая Баундърби от Коуктаун. Години наред единствените картини, които съм притежавал по един или друг начин (само дето не съм ги крал), са били рисунките на мъж, който се бръсне пред лъснат ботуш вместо огледало, по шишетата с вакса, които имах щастието да употребявам за лъскане на обувки, а когато се изпразнеха, ги продавах по един фардинг^[3] парчето и се радвах, ако успявах да го получа!

В същия дух се обръщаше и към господин Хартхауз.

— Хартхауз, вие имате тука чифт коне. Докарайте още пет-шест, ако ви прави удоволствие, ние ще им намерим място. Тука в обора има място за дванайсет коня и ако не ме лъжат за Никитс, той е държал тука точно толкова. Точно една дузина коне, сър! Когато бил момче, тоя човек ходел в Уестминстърското училище^[4]. Ходел в Уестминстърското училище като кралски стипендиант, когато аз се хранех главно с карантия и спях в кошове на пазарището. Ами че ако речех да държа дванайсет коня (което няма да река, защото ми стига един), нямаше да мога да ги гледам пред яслите им тука, като си помисля къде съм се свирал аз. Не бих могъл да ги погледна, сър, без да заповядам да ги махнат. Но ето как се нареждат нещата. Вие виждате това имение; знаете какво имение е то; на вас ви е ясно, че няма по-съвършен имот с неговите размери в нашето кралство или другаде (за мене няма значение къде), и ето, вмъкнал се вътре в него, като червей в орех, и не друг, а Джозая Баундърби. Докато Никитс (както ми разказа един човек, който се отби вчера при мене в банката), Никитс, който едно време играел на латински в постановките на Уестминстърското училище и върховни съдии и аристокрацията на страната му аплодирали до припадане, в тоя момент циври — циври, ви казвам, сър! — на петия етаж в тясна, тъмна задна уличка в Антверпен.

Та под сенките на листака в това уединено кътче през дългите душни летни дни господин Хартхауз се залови да изпитва това лице, на което се чудеше, откакто го видя за пръв път, и да проверява дали то няма да се промени и за него.

— Госпожо Баундърби, смятам за особено щастие случайността, че ви заварвам тука сама. От известно време имам много голямо желание да ви говоря.

Нямаше никаква чудесна случайност в това, че я беше намерил, понеже то стана по онова време на деня, когато Луиза бе винаги сама, а мястото — любимото й убежище. Това бе полянка в тъмна гора, където лежеха няколко повалени дървета и където тя седеше и наблюдаваше миналогодишните окапали листа, както бе наблюдавала гаснещите искри у дома си.

Хартхауз седна до нея и я погледна в лицето.

— Вашият брат. Младият ми приятел Том…

Тя поруменя и се обърна към него със заинтересуван вид. „Никога в живота не съм виждал нещо така необикновено и пленително, както светването на тези черти!“ — помисли си той. Лицето му издаде тези мисли, може би, без да издаде самия него, защото вероятно така му е било наредено да направи.

— Извинете. Проявата на сестринския ви интерес е така прекрасна… Том би следвало да се гордее с това… Зная, че е непростимо, но не мога да не се възхищавам.

— Какъвто сте поривист — сдържано рече тя.

— О, не, госпожо Баундърби, вие знаете, че никога не се преструвам пред вас. Знаете, че съм долен представител на човешкия род, готов да се продаде всеки миг за някоя по-крупна сума и съвършено неспособен за никакви идилични постъпки.

— Чакам — отговори тя — да продължите бележките си за брат ми.

— Вие сте строга спрямо мене и аз го заслужавам. Надали ще намерите по-недостойно псе от мене, с изключение на това, че не съм лицемер… не съм лицемер. Но вие ме стреснахте и ме отклонихте от темата, която беше за вашия брат. Той ме интересува.

— Нима има нещо, от което да се интересувате, господин Хартхауз? — Във въпроса й прозвуча неверие и благодарност.

— Ако бяхте ми задали този въпрос, когато дойдох у вас за първи път, щях да кажа „не“. Сега трябва да кажа, дори пред риска това да прозвучи престорено и с право да събуди вашето недоверие, „да“.

Луиза направи леко движение, сякаш се мъчеше да заговори, но не можеше да издаде глас; най-после тя каза:

— Господин Хартхауз, да се интересувате от брат ми ви прави чест.

— Благодаря. Държа да заслужа доверието ви. Вие знаете колко малко са нещата, на които държа, но на това ще държа докрай. Направили сте толкова много за него, толкова много го обичате; целият ви живот, госпожо Баундърби, е израз на такова очарователно себеотрицание в негова полза… простете ми пак… аз се отклоних от темата си. То ме интересува заради самия него.

Тя бе едва забележимо трепнала, като че ли ей сега щеше да скочи и да си отиде. Хартхауз в същия миг промени насоката на изказванията си и тя остана.

— Госпожо Баундърби — подхвана той наново с по-лек тон и все пак се помъчи да покаже какви усилия му струва да говори в този тон, което направи думите му да звучат още по-изразително от преди, — за един млад мъж във възрастта на брат ви не е непоправимо, ако постъпва необмислено, непредпазливо и без сметка… малко разпуснато, както се казва, нали?

— Да.

— Позволете ми да говоря открито. Мислите ли, че той изобщо играе на пари.

— Мисля, че залага при конни надбягвания. — Понеже господин Хартхауз чакаше, сякаш не бе довършила отговора си, тя добави: — Зная, че залага.

— И, разбира се, губи?

— Да.

— Всички, които залагат, губят. Смея ли да намекна за вероятността, че вие понякога го улеснявате с пари за тази цел?

Луиза седеше, забила поглед в земята, но при този въпрос вдигна очи изпитателно и малко обидено.

— Не ме обвинявайте в нахално любопитство, мила госпожо Баундърби. Аз смятам, че Том може постепенно да изпадне в беда, и искам да му протегна ръка за помощ, като се позовавам на личния си порочен опит… Да кажа ли пак: зарад самия него? Необходимо ли е?

Луиза понечи сякаш да му отговори, но от това нищо не излезе.

— Ще ви призная направо всичко, което ми е идвало наум — каза Джеймз Хартхауз, като премина пак с привидно усилие в по-лек тон: — Ще ви доверя съмнението си дали той е расъл в много благоприятни условия. Дали… — простете прямотата ми — дали съществува вероятност да са се установили някакви откровени отношения между него и многоуважаемия му баща.

— Не вярвам да е възможно — отговори Луиза и се изчерви при болезнения спомен за изживяното от самата нея.

— Или между него и… мога да разчитам, че съвсем правилно ще разберете мисълта ми, сигурен съм в това… между него и уважаемия му зет.

Луиза се изчервяваше все повече и повече и беше цялата пламнала, когато отговори още по-тихо:

— Не вярвам и това да е възможно.

— Госпожо Баундърби — каза господин Хартхауз след известно замълчаване, — не можете ли да ми се доверите малко повече? Том е заел от вас значителна сума пари?

— Трябва да разберете, господин Хартхауз — заговори тя, след като се подвоуми (беше се чувствувала не особено сигурна и поразтревожена през целия разговор, но все пак, общо взето, бе запазила сдържаността си), — трябва да разберете, че ако ви кажа това, което настоявате да знаете, то няма да има нищо общо с оплакване или съжаление. Никога не бих се оплакала от нещо, нито пък съжалявам за нещо, което съм извършила.

„И е толкова самоуверена, освен другото!“ — помисли си Джеймз Хартхауз.

— Когато се ожених, открих, че брат ми вече е много задлъжнял. Много за неговите възможности, искам да кажа. Достатъчно много, за да се видя принудена да продам някои и други дреболии. Това не беше жертва. Аз ги продадох на драго сърце. Не държах много на тях. За мене те нямаха никаква стойност.

Луиза или прочете на лицето му, че е разбрал, или я достраша при мисълта за вероятността да е разбрал, че говори за някои накити, подарени от мъжа й. Тя млъкна и пак се изчерви. Ако не беше го разбрал преди, щеше да го разбере сега, дори да беше много по-тъп, отколкото бе.

— Оттогава насам съм давала на брат си неколкократно каквото съм могла да отделя: с други думи всичките си пари. Понеже вече ви се доверявам напълно, като разчитам на интереса, който проявявате към него, не искам да правя това наполовина. След като започнахте да идвате у нас, той ми поиска наведнъж цели сто фунта. Не можах да му ги дам. И ме смущаваха последиците от това негово задлъжняване, но съм пазила всичко в тайна и едва сега се доверявам на вашата чест. Не съм имала вяра на никого… вие току-що разбрахте моите основания… — Тя изведнъж млъкна.

Той беше човек съобразителен и се възползува от представилия се случай да й покаже самата нея, леко пречупена през образа на брат й.

— Госпожо Баундърби, макар и да съм покварен човек, човек от светските кръгове, уверявам ви, че най-дълбоко ме интересува това, което ми разказвате. Надали бих могъл да съдя брат ви много строго. Разбирам и споделям мъдрото снизхождение, с което гледате на грешките му. При цялото ми уважение както към господин Градграйнд, тъй и към господин Баундърби, долавям, струва ми се, че възпитанието на брат ви не е било от най-сполучливите. Отгледан без съобразяване с ролята, която му е предстояло да играе в обществото, той се е впуснал в тези крайности от противоположните крайности, които са му били толкова дълго натрапвани, без съмнение с най-добри намерения. Чудесната грубовата английска независимост на господин Баундърби, макар и да е очарователна черта, не предразполага, както се съгласихме, към доверяване. Ако ми позволите да забележа, че на нея й липсва и най-нищожният дял от тази чувствителност, която би потърсил за облекчение и напътствие един сгрешил младеж с неправилно изграден характер и неправилно насочени способности, това ще даде израз на собственото ми гледище.

Както тя седеше, загледана право пред себе си, сред мрака на гората, отвъд променящите се светлосенки по тревата, Хартхауз виждаше на лицето й как то попива ясно изговаряните от него думи.

— Трябва да се признае това оправдание — продължи той. — Аз намирам обаче една много голяма грешка у Том, която не мога да простя и за която му държа сериозна сметка.

Луиза обърна поглед към лицето му и го попита каква е тази грешка.

— Може би е достатъчно това, което казах вече — отговори той. — Може би по-добре би било, общо взето, да не бях се изтървал да спомена за нея.

— Вие ме разтревожихте, господин Хартхауз. Моля ви се, кажете ми.

— За да ви избавя от излишни опасения… и понеже между нас се е установило взаимно доверие във връзка с брат ви, което ценя, уверявам ви, повече от всичко друго… аз се покорявам. Не мога да му простя, че не изказва повече признателност с всяка дума, поглед и постъпка в живота си за обичта на най-добрата си приятелка; за предаността на най-добрата си приятелка; за нейното себеотрицание, за нейната саможертва. Той й се отплаща, доколкото мога да видя, по много лош начин. Това, което тя е извършила за него, трябва да бъде възнаградено с постоянната му любов и благодарност, а не с раздразнителност и прищевки. Колкото и да съм лекомислен, не съм дотолкова безразличен, госпожо Баундърби, че да не обърна внимание върху този порок на брат ви, нито пък да бъда склонен да го сметна за простима грешка.

Гората се замъгли пред нея, понеже очите й бяха плувнали в сълзи. Те бликнаха от дълбок извор, където отдавна се бяха таили, а сърцето й се изпълни с остра болка, която те не можеха да уталожат.

— С една дума, аз трябва да се стремя, госпожо Баундърби, да поправя тази грешка на брат ви. Това, че по-добре познавам положението, и моите напътствия и съвети (доста ценни според мене, понеже ще му ги дава нехранимайко от много по-висока класа) ще ми осигурят известно влияние върху него, а каквото влияние и да спечеля, аз положително ще го използувам за тази цел. Достатъчно ви наговорих, дори и повече от достатъчно. Излиза така, сякаш се мъча да се покажа като някакъв много добър човек, докато аз, честна дума, нямам ни най-малко намерение да ви уверявам в подобно нещо и открито заявявам, че съвсем не съм такъв. Ей там между дърветата — добави той, като вдигна очи и се огледа (защото досега беше напрегнато наблюдавал нея) — се задава и брат ви, без съмнение току-що пристигнал тука. Понеже се е запътил в тази посока, може би няма да е зле да тръгнем към него и да го пресрещнем. От известно време е доста мълчалив и умърлушен. Може братското чувство да е събудило съвестта му, ако изобщо съществува нещо като съвест. При все че, бога ми, твърде често чувам за нея, за да вярвам в съществуването й.

Той й помогна да се изправи, предложи й да го хване под ръка и двамата тръгнаха да пресрещнат хъшлака. Том отпуснато крачеше между дърветата и шибаше клоните с бастунчето си или се навеждаше и злобно смъкваше мъха от дънерите. Той се стресна, когато се озоваха пред него, докато се занимаваше именно с това забавление, и цветът на лицето му се промени.

— Я гледай! — измънка той. — Не знаех, че сте тука.

— Чие име изрязвахте вие на дърветата, Том? — рече господин Хартхауз, сложи ръка на рамото му и го извъртя така, че тримата заедно да продължат към къщата.

— Чие име ли? — отвърна Том. — А! Искате да кажете името на коя девойка?

— Имате подозрителен вид на човек, който е изрязвал върху кората името на някое хубаво създание, Том.

— Надали, господин Хартхауз, освен ако някое хубаво създание с огромно състояние на собствено разположение се захласне по мене. Това създание дори би могло да бъде толкова грозно, колкото и богато, без да има опасност да ме загуби. Аз бих изрязвал името му всеки път, когато пожелае.

— Боя се, че сте користолюбив, Том.

— Користолюбив! — повтори Том. — Кой не е користолюбив? Попитайте сестра ми.

— Толкова ли си уверен, че страдам от този недостатък, Том? — каза Луиза, без да покаже с нещо, че е забелязала недоволството и лошото му разположение.

— Ти си знаеш дали е така или не, Лу — отвърна намусено брат й. — Гузен негонен бяга.

— Том е в мизантропско настроение днес, в каквото изпадат от време на време всички отегчени хора — подхвърли господин Хартхауз. — Не му вярвайте, госпожо Баундърби. Той много добре знае, че не е така. Ако не отстъпи, аз ще ви разкрия някои негови изказвания за вас, направени на четири очи пред мене.

— Във всеки случай, господин Хартхауз, не можете да й кажете, че съм я хвалил някога за користолюбието й — възрази Том, омекнал от възхищение пред своя покровител, но все тъй намусено поклащайки глава. — Може да съм я хвалил за обратното и бих го направил пак, ако имах същото основание. Но да не говорим повече за това сега: то не е много интересно за вас, а на мене тая тема ми е омръзнала.

Те продължиха към къщата, където Луиза пусна ръката на своя гост и влезе вътре. Той остана загледан в нея, докато тя се качи по стъпалата и се загуби в полумрака на вратата, след това сложи отново ръка върху рамото на брат й и с непринудено кимване го покани да се поразходят из градината.

— Том, мили мой, искам да си поприказвам с вас.

Бяха се спрели сред безредно избуяли рози (господин Баундърби отчасти изразяваше смирението си с това, че беше запазил розите на Никитс, макар и в по-малък брой) и Том, седнал върху парапета на оградата, кършеше розови пъпки и ги разкъсваше на парчета, а всесилният му приятел стоеше, надвесен над него, сложил единия крак на парапета и леко опрял тяло на лакът, поддържан от коляното. Те положително се виждаха от нейния прозорец. Може би тя ги гледаше.

— Том, какво има?

— О, господин Хартхауз — изпъшка в отговор Том, — много съм натясно и просто ще се побъркам.

— Аз също, мили мой.

— Вие ли! — възкликна Том. — Вие сте олицетворение на независимостта. Господин Хартхауз, ужасно съм го загазил. Не можете да си представите в какво положение съм изпаднал… от какво положение сестра ми би могла да ме избави, само да искаше да го направи!

Той се залови да хапе розовите пъпки и да ги откъсва от зъбите си с ръка, която трепереше като на някой немощен старец. След като му хвърли крайно изпитателен поглед, неговият другар му заговори с най-игривия си тон:

— Том, вие сте невнимателен спрямо другите: вие очаквате твърде много от сестра си. Тя ви е давала пари, човече, и вие го знаете.

— Е, да, господин Хартхауз, зная, че ми е давала. Как иначе можех да се сдобия с пари? Нали старият Баундърби вечно се хвали, че на моя възраст живял с два пенса на месец или нещо такова. Нали баща ми, както той се изразява, „тегли граница“ и от пеленаче ме връзва през ръцете и краката. Нали майка ми никога не е имала нищо свое освен оплакванията си. Какво може да направи човек, за да се сдобие с пари, и откъде мога да търся пари, освен от сестра си?

Той беше готов да се разплаче и пръскаше десетки розови пъпки наоколо си. Господин Хартхауз го хвана убеждаващо за реверите на дрехата:

— Но, драги ми Том, ако сестра ви ги няма…

— Няма ли ги, господин Хартхауз? Аз не твърдя, че ги има. Може да съм й поискал повече, отколкото е могла да има. Но е трябвало да ги намери. Могла е да ги намери! Няма смисъл да се прави тайна от тия неща след всичко, което вече съм ви разказал: вие знаете, че тя се е омъжила за стария Баундърби не зарад самата себе си или зарад него, а зарад мене. Защо тогава зарад мене не измъква от него това, което аз искам? Не е длъжна да му казва какво ще ги прави; тя е достатъчно умна; би могла да ги изкрънка от него, ако искаше. Защо тогава не иска, като й казвам колко важно е това за мене? Но не! Седи там с него като истукан, вместо да се държи по-приветливо и да ги измъкне лесно-лесно. Не зная как бихте го нарекли това вие, но аз го наричам неестествено поведение.

Точно под парапета, от другата страна, имаше декоративно басейнче, в което господин Джеймз Хартхауз изпитваше много голямо изкушение да хвърли господин Томас Градграйнд младши, както обидените коуктаунци се заканваха да хвърлят имуществото си в Атлантическия океан. Но той запази непринуденото си държане и през каменния парапет не полетя нищо по-съществено от насъбралите се розови пъпки, които сега образуваха там плаващо островче.

— Драги ми Том — рече Хартхауз, — хайде да се помъча аз да стана ваш банкер.

— За бога не ми говорете за банкери! — възкликна изведнъж Том. И пребледня, стана бял, ако се сравнеше с розите. Много бял.

Господин Хартхауз, като безукорно възпитан човек, свикнал да бъде в най-добро общество, мъчно можеше да се изненада, също както и да се изуми, но той малко приповдигна клепките си, сякаш трепнали от някакво леко учудване. При все че да се чуди бе толкова против правилата на неговата школа, колкото и против доктрините на градграйндското учение.

— Каква е сегашната ви нужда, Том? Трицифрена? Хайде кажете колко е. Назовете цифрите.

— Господин Хартхауз — отговори Том, сега вече наистина разплакан и сълзите му бяха много по-намясто от оскърбителните приказки, колкото жалък и да изглеждаше, — вече е твърде късно; сега парите не могат да ми помогнат. Трябваше да ги имам по-рано, за да ми помогнат. Но аз съм ви много задължен: вие сте истински приятел.

„Истински приятел! Хъшлак, хъшлак! — мързеливо мислеше господин Хартхауз. — Какво магаре си ти!“

— И приемам предложението ви като голяма любезност — каза Том и му стисна ръка. — Като голяма любезност, господин Хартхауз.

— Е, може някой друг път да ви бъда по-полезен. И вижте какво, драги, ако ме посвещавате в мъките си, когато ви налегнат, аз може да ви покажа по-добър начин да се отървете от тях, отколкото бихте намерили сам вие.

— Благодаря — рече Том и печално поклати глава, дъвчейки розови пъпки. — Съжалявам, че не съм се запознал с вас по-рано, господин Хартхауз.

— Виждате ли, Том — каза в заключение господин Хартхауз и сам той хвърли една-две рози като принос към островчето, което все се насочваше към стената, като че искаше да стане част от материка, — всеки човек проявява егоизъм във всичко, което върши, и аз по нищо не се отличавам от останалите си себеподобни. Аз изпитвам пламенното желание — (отмалялостта му от този плам бе направо тропическа) — да бъдете по-мил със сестра си…, което сте длъжен да направите, и да бъдете по-нежен и любезен брат, какъвто би следвало да бъдете.

— Ще бъда, господин Хартхауз.

— Най-доброто време е сегашно, Том. Започнете веднага.

— Добре, ще започна. И сестра ми Лу ще ви го потвърди.

— А след като сме сключили този пазарлък, Том — каза Хартхауз и пак го тупна по рамото с вид, който му даде възможност да заключи (което той и направи, нещастният глупак), че това условие му е било наложено само с непреднамереното добро желание да намали чувството му на задълженост, — сега ще трябва да се разделим до вечеря.

Когато се появи за вечеря, макар и да изглеждаше доста потиснат духом, Том се държеше сковано и се появи, преди да дойде господин Баундърби.

— Не съм искал да бъда лош, Лу — каза той, като й подаде ръка и я целуна. — Аз зная, че ти ме обичаш, и ти знаеш, че те обичам.

След това, до края на деня, лицето на Луиза се озари от усмивка, предназначена за някой друг. Уви, на някой друг!

„Ето че хъшлакът не е единственото същество, което й е скъпо — мислеше си Джеймз Хартхауз, като се връщаше към заключението, направено в деня, когато за първи път бе видял хубавото й лице. — Ето че не е, ето че не е!“