Чарлз Дикенс
Тежки времена (23)

V
Работници и господари

— Е, Стивън — започна Баундърби по многословния си начин, — какво е това, дето го чувам? Какво искат тия гадове от тебе? Влез и ми разправи.

С тези думи той бе поканен в гостната. Масата беше сложена за чай и вътре бяха младата жена на господин Баундърби, брат й и някакъв голям човек от Лондон. На тях Стивън се поклони, затвори вратата и застана до нея с шапка в ръка.

— Тоя е работникът, за когото ви разправях, Хартхауз — каза господин Баундърби. Господинът, към когото се обърна и който разговаряше с госпожа Баундърби на канапето, стана, каза отпуснато „А, така ли?“ и довлече крака към камината, където стоеше господин Баундърби.

— Е — подкани Баундърби, — разправяй!

След изминалите четири дена това обръщение резна грубо и неприятно слуха на Стивън. Освен това, че разчовърка раната в душата му, то сякаш потвърждаваше, че той е действително егоистичен дезертьор, какъвто го бяха нарекли.

— Кое е то, сър — каза Стивън, — дето искате да ви разправя?

— Ами нали ти казах — отвърна Баундърби. — Говори като мъж, понеже си мъж, и ни разправи за себе си и за това сдружение.

— С ваше извинение, сър — каза Стивън Блакпул, — аз нямам какво да ви разправя за него.

Господин Баундърби, който винаги приличаше горе-долу на вятър, щом усети някаква пречка на пътя си, задуха право срещу нея.

— Ето на́, вижте, Хартхауз — заговори той, — ето ви един образец от тия хора. Когато тоя работник идва при мене преди време, аз го предупредих да се пази от зловредни пришелци, които вечно се навъртат тука и които трябва да бъдат обесвани, където и да ги намери човек, и казах на тоя работник, че е тръгнал по опасен път. Е, бихте ли повярвали, че, макар и да са му сложили това клеймо, той все още е дотолкова техен роб, че го е страх да си отвори устата да заговори за тях?

— Аз казах, че нямам какво да разправя, сър, а не че ме е страх да си отворя устата.

— Ти си казал! О, аз знам какво си казал; нещо повече: аз знам какво си искал да кажеш, разбираш ли? Невинаги същото нещо, дявол да го вземе! Съвсем различни неща. По-добре ще е да ни кажеш веднага, че тоя Слакбридж не е в града и не подучва народа за бунт; и че той не е специално обучен водач на народа (сиреч от най-проклетите мошеници). По-добре ще е да ни го кажеш веднага: мене няма да излъжеш. Това е, което искам да ни кажеш. Защо не го кажеш?

— И аз съжалявам колкото вас, сър, когато водачите на народа са лоши — каза Стивън и поклати глава. — Народът взима такива, каквито се намират. Може пък да не е от най-големите беди, щом не могат да намерят по-добри.

Вятърът взе да става буен.

— Е, това ще ви се види чудесно, Хартхауз — каза господин Баундърби. — Това ще ви се види доста солено. Вие ще си кажете: бога ми, това е чудесен екземпляр от тия, с които трябва да се справят приятелите ми! Но това не е нищо, сър! Чуйте, сега ще задам на тоя работник един въпрос. Моля ви се, господин Блакпул — (вятърът се засилваше много бързо), — мога ли да си позволя да ви запитам как се е случило така, та сте отказали да влезете в това сдружение?

— Как се е случило ли?

— Ъхъ! — рече господин Баундърби, мушнал палци под мишниците на сакото, като поверително намигна към отсрещната стена. — Как се е случило?

— Бих предпочел да не говоря за това, сър, но понеже ми поставяте въпроса… и тъй като не искам да съм невъзпитан… ще отговоря. Аз бях дал обещание.

— Не на мене, нали? — каза Баундърби. (Бурно време с измамни затишия. В момента — затишие.)

— О, не, сър. Не на вас.

— Колкото до мене, никакво уважение към мене не е имало нищо общо с цялата работа — продължи да се доверява на стената Баундърби. — Ако това засягаше само Джозая Баундърби от Коуктаун, ти положително щеше да се присъединиш, без да му мислиш много-много?

— Ами да, сър. Така е.

— Макар той и да знае, че това е шайка от мошеници и бунтари, за които е малко да бъдат пратени на каторга! — възкликна господин Баундърби сега вече със силата на вихрушка. — Е, господин Хартхауз, вие сте доста пообиколили света. Срещали ли сте някога нещо подобно на тоя работник от нашата благословена страна? — И господин Баундърби го посочи с гневен пръст.

— Не, госпожо — решително се възпротиви срещу употребените думи Стивън Блакпул и инстинктивно се обърна към Луиза, след като я погледна в лицето. — Не бунтари, не и мошеници. Нищо подобно, госпожо, нищо подобно. Те не проявиха добрина спрямо мене, госпожо, нали го знам и усещам. Но между тях няма и десетина души, госпожо… десетина ли? Няма и пет-шест, които да не вярват, че са изпълнили дълга си към другите и към самите себе си. Боже опази, аз, дето ги познавам и съм живял с тия хора цял живот… аз, дето съм ял и пил с тях, седял съм с тях и съм работил с тях, и съм ги обичал, аз да не посмея да кажа зарад тях истината, каквото и да са ми направили те!

Той говореше с грубата искреност на своята среда и своя характер, сега може би подсилена от гордото съзнание, че е останал верен на класата си въпреки цялото й недоверие към него; но той добре помнеше къде се намира и дори не повиши глас.

— Не, госпожо, не. Те са верни един на друг, предани един на друг, привързани един към друг, чак до смърт. Ако си беден сред тях, ако си болен сред тях, ако скърбиш сред тях зарад някоя от многото причини, дето трупат скърби пред прага на бедняка, те ще бъдат нежни с тебе, ще бъдат внимателни с тебе, ще те утешат, ще се отнесат по християнски с тебе. Бъдете сигурна в това, госпожо. По-скоро ще се оставят да ги разкъсат на парчета, отколкото да постъпят другояче.

— Накъсо — намеси се господин Баундърби, — тъкмо понеже са така преизпълнени с добродетели, те са те оставили на произвола на съдбата. Изкажи се докрай, щом си вече започнал. Разправяй.

— Как така стана, госпожо — подхвана отново Стивън, който все още, изглежда, намираше естественото си убежище в лицето на Луиза, — та всичко най-добро у нас, хората, като че ли ни води най-много към огорчения, беди и грешки, не знам. Но е така. Знам, че е така, както знам, че горе над мене, отвъд пушека, има небе. Ние сме и търпеливи, и искаме, общо взето, да вършим каквото е право. И не мога да повярвам цялата грешка да е само у нас.

— Виж какво, приятелю — заговори Баундърби, — когото Стивън, макар и съвсем несъзнателно, не би могъл да ядоса повече с това поне привидно обръщение към някого другиго, — ако ме удостоиш с вниманието си за половин минутка, бих искал да ти кажа една-две думи. Ти току-що рече, че си нямал какво да ни разправиш за тая работа. Съвсем ли си сигурен в това, преди да продължим?

— Сигурен съм, сър.

— Тука присъствува един господин от Лондон — господин Баундърби посочи с палец през рамото си господин Джеймз Хартхауз, — господин от парламента. Бих искал той да чуе кратък разговор между тебе и мене, вместо да узнае само същината на въпроса, понеже аз прекрасно зная отсега до какво ще стигнем; имай предвид, че никой не го знае по-добре от мене!… Вместо да го приеме на вяра от моята уста.

Стивън сведе глава пред господина от Лондон и се показа малко по-разтревожен от друг път. Неволно извърна очи към предишното си убежище, но един поглед на Луиза (изразителен, макар и мигновен) го накара да ги обърне към лицето на господин Баундърби.

— Е, от какво се оплаквате? — попита господин Баундърби.

— Не съм дошъл тук да се оплаквам, сър — напомни му Стивън. — Дойдох, защото бяхте пратили да ме повикат.

— От какво се оплаквате всички вие изобщо? — повтори господин Баундърби и скръсти ръце.

Стивън го загледа с известна нерешителност за миг, след което като че взе решение.

— Сър, никога не ме е бивало да го обяснявам, ама съм го изпитал върху себе си. За нас то е наистина каша, сър. Поогледайте се из града — той е тъй богат — и вижте колко много хора са се родили тука само за да тъкат, да кардират и едва да свързват двата края, всички по един и същ начин, криво-ляво, от люлката до гроба. Погледнете как ние живеем, и къде живеем, и по колко души, и при какви условия, и колко еднообразно; погледнете как фабриките работят безспир, но все не ни довеждат по-близо до никоя далечна точка… освен смъртта. Ами вижте за какви ни имате и какво пишете за нас, какво говорите за нас, и как ходите с ваши делегации при министрите, и как вие сте винаги прави, а ние винаги криви, и как никога не сме имали капка ум по рождение. Вижте как всичко това се е трупало и трупало, сър, все повече и повече, как се е ширило и ширило и ни ставало все по-тежко и по-тежко от година на година и от поколение на поколение. Кой може да погледне това, сър, и да не признае честно, че то е каша?

— Разбира се — кимна господин Баундърби. — Може би сега ще обясниш на господина как ти би оправил тая каша (както обичаш да се изразяваш).

— Не знам, сър. Не може от мене да го очаквате. Не съм аз тоя, от когото ще го искате, сър. Ще го искате от тия, дето са поставени над мене и над всичките нас. Каква им е работата, сър, ако не и тази?

— Аз ще ти кажа във всеки случай нещичко за това — отговори господин Баундърби. — Ние ще ви накараме да извлечете поука от пет-шест Слакбриджовци. Ние ще ги подведем тия мошеници под углавна отговорност и ще ги изпратим в наказателните колонии.

Стивън замислено поклати глава.

— Да не смяташ, че няма да го направим, човече! — каза господин Баундърби, който сега вече ревеше като ураган. — Защото ще го направим, ще видиш!

— Сър — заговори Стивън със спокойното самообладание на пълната увереност, — да вземете и сто Слакбриджовци, всичките, колкото ги има, дори десет пъти повече, и да ги зашиете всекиго в отделен чувал, и ги удавите в най-дълбокия океан, какъвто е имало, преди да се появи сушата, вие ще оставите кашата такава, каквато си е била. Зловредни пришелци! — каза Стивън с тъжна усмивка. — Кога ли, откакто се помним, не сме чували за тия зловредни пришелци! Не са те, които създават търканията, сър. Не от тях тия търкания водят началото си. Аз не ги обичам… нямам причина да ги обичам… но безнадеждно и безсмислено е дори да мислите да лишите работата им от тях, вместо да ги лишите тях от работата им! Всичко, дето е сега тука около мене в тая стая, е било тука, преди да дойда, и ще си бъде тука, когато си отида. Качете тоя часовник на някой кораб и го изпратете на остров Норфолк^[1] и времето все ще си върви. Точно така е и с тоя Слакбридж.

Той хвърли бегъл поглед към предишното си убежище и забеляза очите на Луиза предпазливо да му посочват вратата. Стивън направи крачка назад и сложи ръка на дръжката. Но досега не беше говорил по своя воля и желание и чувствуваше в сърцето си, че благородно ще се отплати за неотдавнашното оскърбително държане, ако остане докрай верен на онези, които го бяха отритнали. Той се забави, за да доизкаже каквото му тежеше на сърцето:

— Сър, аз не мога с малкото си образование и с простотията си да кажа на господина какво ще оправи всичко това (макар че някои работници в града ни, които са по-учени от мене, биха могли да го кажат), но мога да му кажа кое според мене никога не ще помогне. Силата никога не ще го оправи. Победа и вземане на връх никога не ще го оправят. Да решите да поддържате, че едната страна е винаги и вечно права (което не може да бъде), а другата страна е винаги и вечно крива (което също не може да бъде), никога, никога не ще го оправи. Нито пък ще се оправи, ако оставите всичко, както си е. Оставете хиляди и хиляди хора, дето водят еднакъв живот и са попаднали в същата каша, и те ще бъдат като един човек, а вие ще бъдете като друг с черна, непроходима бездна помежду ви, толкова дълго или кратко време, колкото може да продължи тая мъка. Да не се държите благо, търпеливо и приветливо с хора, които така се държат един за друг в многото си беди и така си помагат един на друг при немотията си с онова, което им трябва на самите тях, както, смея да вярвам, тоя господин не е видял през всичките си пътешествия други така да си помагат — това също нищо не ще оправи, докато слънцето не се превърне в лед. А да ги смятате само за толкова и толкова бройки работна сила и да се разпореждате с тях като да са цифри в някой сбор или машини; без обич и предпочитания, без спомени и склонности, без души, които тъгуват, и души, които се надяват, когато всичко върви тихо и мирно, и тъй да се носят с тях, като че ли нямат изобщо душа, а когато всичко се разбърка, да ги корят, че нямали човешки чувства в отношенията си с вас, това никога не ще оправи нищо, сър, дорде не се срине божият свят.

Стивън стоеше, хванал отворената врата, и чакаше да узнае дали желаят от него още нещо.

— Само един момент — каза господин Баундърби със заляно от червенина лице. — Миналия път, когато дойде тука с оплакване, аз ти казах, че е по-добре да се откажеш и да оставиш тия приказки. Също така ти казах, ако си спомняш, че започвам да се замислям за златната лъжица.

— Аз пък не бях помислял за нея, сър, уверявам ви.

— Сега ми е ясно — рече господин Баундърби, — че ти си един от ония, които вечно се оплакват от нещо. И ти ходиш нагоре-надолу, сееш това семе и отглеждаш плодовете му. Това е твоята жизнена задача, любезни.

Стивън поклати глава в ням протест, че му стигат и други грижи в живота.

— Ти си такъв един хаплив, бодлив, свадлив екземпляр, че дори и собственият ти съюз, хората, които те познават най-добре, не желаят да имат нищо общо с тебе — каза господин Баундърби. — Никога не съм мислил, че тия хора могат да бъдат прави в нещо. Но виж какво ще ти кажа: за разлика от друг път, дотолкова съм съгласен с тях, че и аз не желая да имам нищо общо с тебе.

Стивън бързо вдигна очи и го погледна в лицето.

— Можеш да довършиш каквото си започнал да работиш — каза господин Баундърби с многозначително кимване — и след това да вървиш другаде.

— Сър, вие добре знаете — каза Стивън натъртено, — че не мога ли да получа работа при вас, не мога да получа и никъде другаде.

Отговорът гласеше:

— Аз си знам, каквото знам, а ти си знаеш, каквото знаеш. Друго за казване нямам.

Стивън погледна пак Луиза, но очите й вече не се вдигаха към него, затова той с въздишка промълви едва чуто „Господ да ни е на помощ на всичките на тоя свят!“ и излезе.