Чарлз Дикенс
Тежки времена (34)

IV
Изчезнал

Ограбването на банката не беше престанало да занимава, пък и сега заемаше първо място в мислите на собственика на това учреждение. От самохвалство и за доказателство на своите делови качества и енергичност като забележителен човек, човек, който се е издигнал сам, чудо в търговския свят, достойно за повече удивление от Венера, понеже се е издигнал от калта, а не от морската пяна, той обичаше да показва колко малко действуват семейните неприятности върху деловия му жар. Затова през първите няколко седмици на възстановения си ергенски живот започна да проявява още по-голяма суетливост и всеки ден да вдига такъв шум с подновените си проучвания на грабежа, та чак служителите, водещи следствието, направо съжаляваха, че той е бил извършен.

Освен това те бяха допуснали грешка и изгубили следата. Макар и да бяха пазили такова мълчание след откриването на престъплението, че повечето хора наистина смятаха то да е било изоставено като безнадеждно, нищо ново не се случваше. Никой замесен мъж или жена не доби преждевременно смелост, нито предприе издаваща го стъпка. Нещо още по-странно: не се чуваше нищо за Стивън Блакпул, а тайнствената старица остана загадка.

Понеже делото опря на тази точка и не проличаваха никакви признаци за по-нататъшното му придвижване, в резултат на проучванията си господин Баундърби се реши на рискован опит. Той състави обявление, в което предлагаше двадесет фунта награда за залавянето на Стивън Блакпул, заподозрян в извършването на грабежа в Коуктанската банка през еди-коя си нощ, описа споменатия Стивън Блакпул — дрехите, външността, приблизителния ръст и държанието му; спомена как е напуснал града и в коя посока е бил видян да отива; поръча всичко това да се напечата с големи черни букви на биещ в очите плакат и нареди да го разлепят по стените в дълбока нощ, та да привлече погледите на цялото население с един удар.

Камбаните на фабриките трябваше да бият с все сила тази сутрин, за да разпръснат купчинките работници, които се бяха насъбрали в мудно просветващия здрач около плакатите и ги поглъщаха с жадни погледи. Не по-малко жадни бяха погледите на онези между стълпилите се, които не знаеха да четат. Тези хора, слушайки човека, който любезно им четеше на глас (винаги се намираше някой такъв, готов да им помогне), се взираха в буквите, криещи такова важно значение, със смътно страхопочитание, което би било смешно, ако коя да е проява на невежеството на народа не беше винаги застрашителна и изпълнена със зло. Много очи и уши не можеха да се откъснат от тези плакати и напечатаното в тях с часове след това сред въртящи се вретена, тракащи станове и бръмчащи колела, а когато работниците наизлязоха пак на улиците, пред плакатите се тълпяха също толкова хора, колкото и преди.

Слакбридж, делегатът, също трябваше да говори пред слушателите си тази вечер; той се сдоби с чист плакат от печатаря и го донесе в джоба си. О, мои приятели и съотечественици, потиснати работници от Коуктаун, о, мои братя по съсловие, братя по труд, съграждани и братя-хора, каква врява се вдигна, когато Слакбридж разгъна това, което нарече „тоя заклеймяващ документ“, и го вдигна, за да могат да го видят и прокълнат всички трудещи се!

— О, братя мои, вижте на какво е способен един предател в лагера на тия велики духове, чиито имена са вписани в свещения свитък на Справедливостта и Единението! О, мои изнурени приятели, с жулещия ярем на тираните на врата си и с желязната пета на деспотизма, затъпкваща повалените ви тела в праха на земята, по която вашите потисници с радост биха ви видели да пълзите по корем до края на живота, както змията в райската градина… о мои братя, и не трябва ли като мъж да добавя, „и вие, сестри мои“, какво ще кажете сега за Стивън Блакпул, леко прегърбен и около пет фута и седем инча висок, както е описан в този унизителен и гнусен документ, в този зловреден афиш, този пагубен плакат, тази отвратителна обява, и с какво величие на изобличението ще смажете усойницата, която щеше да сложи това петно на позора върху богоподобното племе, изхвърлило го за щастие завинаги от редиците си! Да, сънародници мои, за щастие изхвърлило го и го пропъдило! Защото вие си спомняте как стоеше той тука пред вас на този подиум; вие си спомняте как лице с лице в ръкопашен бой аз сразих всичките му хитроумни извъртания; вие си спомняте как той се измъкваше, отмяташе, изопачаваше, как го усукваше, докато не му остана нито педя почва, на която да се задържи. Аз го изтръгнах от нашата среда — прицелна точка, която пръстът на презрението вечно да сочи, и обект за отмъстителния огън на всеки свободен и мислещ ум! А сега, приятели мои, мои трудещи се приятели (защото това заклеймено име е радостно и победно за мене), приятели мои, чието твърдо, но честно легло е постлано с труд и чиято оскъдна, но спечелена със собствени ръце храна е сготвена с мъка, сега, казвам аз, приятели мои, какво прозвище си е навлякъл този подъл мизерник, когато със смъкната от лицето маска стои пред нас в цялата си първична грозота като какъв? Крадец! Грабител! Обявен вън от закона беглец с цена за главата му, цирей и язва върху благородното звание на коуктаунското работничество! Ето защо, братя мои, обединени от свещения договор, който вашите деца и неродените още деца на вашите деца са скрепили с подписа и печата на невръстните си ръце, аз ви предлагам от името на Обединения общ трибунал, който неуморно бди над вашето добруване, неуморно ратува за вашето благо, това събрание да приеме резолюцията, че Стивън Блакпул, тъкач, споменат в това обявление, е бил вече тържествено отвъргнат от коуктаунските работници и затова същите нямат нищо общо с позора на неговите злодеяния и не могат като класа да бъдат укорени зарад неговите безчестни деяния!

Така със скърцане на зъби и облян е пот завърши Слакбридж гръмката си реч. Няколко сурови гласа извикаха „Не!“ и тридесет-четиридесет други ги поддържаха с одобрителни викове „Правилно, вярно!“, един човек предупреди: „Слакбридж, прекалено много се горещиш по тоя въпрос; прекалено много бързаш!“ Но те бяха пигмеи, въстанали срещу войска: огромното мнозинство прие евангелието на Слакбридж и го поздрави с трикратно „Ура“, когато той, демонстративно запъхтян, седна на стола си.

Тези мъже и жени бяха още из улиците и тихо се прибраха по домовете си, когато Сиси, която преди няколко минути бяха извикали от стаята на Луиза, се върна при нея.

— Кой е? — шапита Луиза.

— Дошъл е господин Баундърби — малко нерешително произнесе името Сиси, — брат ви господин Том и една млада жена, която твърди, че се казва Рейчъл и че вие я познавате.

— Какво искат те, мила Сиси?

— Искат да ви видят. Рейчъл е плакала и изглежда ядосана.

— Татко — рече Луиза, тъй като баща й беше в стаята, — не мога да откажа да ги видя по причина, която ще ти стане ясна. Да дойдат ли тука?

Понеже господин Градграйнд отговори утвърдително, Сиси отиде да ги покани. Тя веднага се върна заедно с тях. Том влезе последен и остана да стои в най-тъмния ъгъл, близо до вратата.

— Госпожо Баундърби — заговори нейният съпруг, след като студено й кимна, — надявам се, че не ви безпокоя. Този час е неподходящ, но аз водя една млада жена, чиито изявления наложиха посещението ми. Том Градграйнд, понеже син ви, Том младши, по една или друга причина упорито отказва да каже каквото и да било — добро или лошо — за тези изявления, аз съм длъжен да му направя очна ставка с дъщеря ви.

— Вие сте ме виждали вече веднъж, млада госпожо — каза Рейчъл, като се изправи пред Луиза.

Том се закашля.

— Вие сте ме виждали вече веднъж — повтори Рейчъл, понеже Луиза не й отговори.

Том пак се закашля.

— Да, виждала съм ви.

Рейчъл гордо изгледа господин Баундърби и продължи:

— Ще разкажете ли, млада госпожо, къде и кой е бил там?

— Аз отидох в къщата, където живееше Стивън Блакпул, вечерта след уволняването му от работа и ви видях там. Стивън беше там също, а една стара жена, която не проговори и която едва можех да видя, стоеше в тъмен ъгъл. Моят брат беше с мене.

— Защо не можеше да го кажеш ти, Том младши? — поиска да знае Баундърби.

— Бях обещал на сестра си да не го казвам. — Луиза побърза да го потвърди. — А освен това — продължи ядно хъшлакът — тя тъй прекрасно разказва цялата история и тъй подробно, че никак не ми се искаше да я лиша от това удоволствие.

— Кажете, ако обичате, млада госпожо — подхвана пак Рейчъл, — защо е трябвало в тоя лош час да дойдете при Стивън нея вечер?

— Изпитвах състрадание към него — каза Луиза и се изчерви, — исках да узная какво ще прави и да му предложа помощта си.

— Благодаря ви, госпожо — каза Баундърби. — Много съм поласкан и задължен.

— Предложихте ли му една банкнота? — попита Рейчъл.

— Да, но той отказа да я вземе и се съгласи да приеме само два златни фунта.

Рейчъл пак хвърли поглед към господин Баундърби.

— Е, да, разбира се! — рече Баундърби. — Ако поставяте въпроса дали нелепият ви и невероятен разказ е бил верен или не, длъжен съм да кажа, че той се потвърждава.

— Млада госпожо — продължи Рейчъл, — Стивън Блакпул сега е наречен крадец в печатно обявление, разлепено из целия ни град и къде ли не другаде! Имало е събрание тая вечер, където е бил наречен със същото срамно име. Стивън! Най-честният човек, най-верният, най-добрият!

Негодуванието й надделя и тя избухна в ридания.

— Много, много съжалявам! — промълви Луиза.

— О, млада госпожо, млада госпожо — отговори Рейчъл, — надявам се, че съжалявате, но не знам! Мога ли да кажа какво сте искали да направите? Такива като вас не ни познават, не ви е грижа за нас, не сте наши хора. Не съм сигурна защо може да сте дошли нея вечер. Отде да знам дали не сте дошли с някаква своя цел, без да му мислите в каква беда вкарвате един нещастник. Аз казах тогава „Бог да ви благослови, дето дойдохте!“ и го казах от сърце, изглеждаше, че така го съжалявате, но сега не знам, не знам!

Луиза не можеше да я укори за несправедливите подозрения — жената тъй предано вярваше в този мъж и мъката й бе тъй голяма.

— А като си помисля — продължи Рейчъл през сълзи, — че бедничкият беше така благодарен, смяташе, че сте толкова добра към него… като си помисля как той сложи ръка на отруденото си лице, та да скрие сълзите, които вие извикахте в очите му… О, надявам се, че съжалявате и не сте целели нищо лошо, но не знам, не знам!

— И ти си ми една! — изръмжа хъшлакът и гузно се размърда в тъмния си ъгъл. — Да дойдеш тука с тия мили обвинения! Трябва да те изхвърлят оттука, като не знаеш как да се държиш; това заслужаваш.

Рейчъл не му отвърна нищо и в стаята се чуваше само тихият й плач, докато не проговори господин Баундърби.

— Хайде! — рече той. — Вие знаете какво сте се нагърбили да правите. По-добре ще е за него да мислите, а не за това.

— Наистина съвсем не ми се ще всички тука да ме виждате ей така — отговори Рейчъл, като си бършеше очите, — но няма да ме видите така пак. Млада госпожо, когато прочетох, каквото са напечатали за Стивън, и което е също толкова вярно, колкото, ако беше напечатано за вас, отидох направо в банката да кажа, че зная къде е Стивън, и да дам честно и почтено обещание, че той ще се върне тука след два дена. Не можах да се видя тогава с господин Баундърби, а брат ви ме изпъди, аз пък се помъчих да намеря вас, но никъде не можах да ви намеря и се върнах на работа. Щом излязох от фабриката тая вечер, побързах да чуя какво се говори за Стивън, защото мога дума да дам, че той ще се върне и ще докаже, че не е вярно, и тогава тръгнах пак да търся господин Баундърби и го намерих, и му разправих от игла до конец всичко, което знам, а той не ми повярва нито дума и ме доведе при вас.

— Дотука това е напълно вярно съгласи се господин Баундърби с ръце в джобовете и с шапка на глава. — Но не забравяйте, че аз не ви познавам вас, работниците, от вчера и зная, че никой от вас не е загинал, защото не е умеел да приказва. А сега ви препоръчвам за момента да пооставите приказките и да се заемете с делата. Вие се нагърбихте да направите нещо; единственото, което мога да ви кажа засега по тоя въпрос, е: направете го!

— Аз писах на Стивън с пощата, която тръгна днес следобед, както вече веднъж му писах, откакто го няма — отговори Рейчъл, — и той ще бъде тук най-късно след два дена.

— Тогава ще ви кажа нещо. Може да не сте усетили, че и самата вас следят от време на време, понеже не ви смятат съвсем свободна от подозрение, тъй като за повечето хора се съди според това, с кого дружат. Не е била забравена и пощата. И искам да ви кажа, че никакво писмо до Стивън Блакпул не е било изпращано. Та какво е станало с вашето писмо, трябва вие да ми кажете. Може би грешите и изобщо ни сте писали никакво писмо.

— Не беше изминала и седмица, госпожо, след като той напусна града — каза Рейчъл, като се обърна умолително към Луиза, — когато ми изпрати единственото писмо, който съм получила от него, и в него ми писа, че бил принуден да търси работа под друго име.

— Охо, дявол да го вземе! — възкликна господин Баундърби, като поклати глава и подсвирна. — Той си променя името, а! Доста необмислено за такъв непорочен тип. Струва ми се, че в съдилищата се смята за малко подозрително, когато се случи някой невинен да има много имена.

— Какво — каза Рейчъл с отново бликнали от очите й сълзи, — какво, за бога, му е оставало, млада госпожо, на нещастника! Господарите против него, от една страна, работниците против него, от друга, а той само е искал да работи честно в мир и да прави това, което смята за право. Нима не може човек да има своя душа и свой ум? Нима трябва да тръгне съвсем против едната страна или да тръгне съвсем против другата, или да бъде подгонен като заек?

— Наистина, наистина аз го съжалявам от все сърце — отговори Луиза — и се надявам, че ще докаже невинността си.

— За това няма защо да се страхувате, млада госпожо. Той е сигурен!

— Още по-сигурен, предполагам, благодарение на това, че отказвате да ми кажете къде е? А? — подхвърли господин Баундърби.

— Той няма да се върне поради някоя постъпка от моя страна, та незаслужено да го корят, че е бил докаран обратно. Той ще се върне по своя собствена воля, за да се оправдае и да заклейми всички тези, които са петнили доброто му име, когато не е бил тук да се защити. Аз му писах какво са направили против него — каза Рейчъл, отблъсквайки всички съмнения, както някоя скала отблъсква вълните — и ще бъде тук най-късно след два дена.

— Въпреки което — добави господин Баундърби, — ако успеят да го заловят по-скоро, ще му се представи случай да докаже невинността си по-рано. Колкото за вас, аз нямам нищо против вас: това, което дойдохте да ми разкажете, излиза да е вярно, аз ви дадох възможност да докажете, че е вярно, и с това ще сложим точка. Желая ви на всички лека нощ! Трябва да си вървя, за да проуча още някои подробности.

Том излезе от ъгъла си, когато господин Баундърби си тръгна, пое редом с него, колкото можеше по-близо, и излезе заедно с него. Единственият му поздрав на прощаване беше едно навъсено „Лека нощ, татко!“. С тези кратки думи и мрачен поглед, който хвърли на сестра си, той напусна къщата.

След като най-голямата му надежда претърпя крушение, господин Градграйнд бе станал много мълчалив. Той не пророни нито дума и сега, когато Луиза каза:

— Рейчъл, вие няма да изпитвате недоверие към мене един ден, когато ме опознаете по-добре.

— Аз съм такава, че не мога да изпитвам недоверие към никого — отговори Рейчъл с по-мек тон, — но когато изпитват недоверие към мене, към всички нас, не мога да не мисля за тия неща. Моля да ми простите, ако съм ви обидила. Сега вече не мисля така. Но кой знае, може да го помисля пак, като клеветят така нещастния човечец.

— Писахте ли му в писмото си — попита Сиси, — че подозрението като че ли е паднало върху него, защото са го виждали около банката вечерно време? Тогава ще знае какво трябва да обяснява, когато се върне, и ще бъде готов.

— Да, миличка — отговори тя, — но съвсем не мога да разбера защо може да е ходил нататък. Никога не е ходил там. То изобщо не му е било на път. Той живееше в същата посока с мене, а не до банката.

Сиси вече се беше приближила и я питаше къде живее и дали бива да дойде следващата вечер да попита няма ли новини за Стивън.

— Не вярвам, че ще може да стигне тук преди в другиден — каза Рейчъл.

— Тогава ще дойда и в другиден — рече Сиси.

Когато Рейчъл се съгласи и си отиде, господин Градграйнд вдигна глава и попита дъщеря си:

— Луиза, скъпа, не си спомням да съм виждал някога този човек. Вярваш ли, че е замесен?

— Струва ми се, че бих повярвала, татко, макар и много трудно. Но не го вярвам сега.

— С други думи, преди ти беше принудила себе си да повярваш, понеже си знаела, че го подозират. А по външност и по държане честен ли ти се видя?

— Много честен.

— И нейната вяра в него не може да се разклати!

— Питам се — замислено каза господин Градграйнд — дали истинският виновник знае за тези обвинения? Къде е той? Кой е?

Косата му напоследък бе започнала да губи цвета си. Когато облегна пак глава на ръката, прошарен и състарен, Луиза със страх и съжаление на лицето бързо отиде и седна до него. Погледът й случайно се срещна за миг с очите на Сиси. Сиси се стресна и изчерви, а Луиза сложи пръст на устните си.

На другата вечер, когато Сиси се върна в къщи и каза на Луиза, че Стивън не е дошъл, тя го каза шепнешком. По-следващата вечер пак, когато се върна със същите сведения и добави, че за Стивън не се знаело нищо, го каза със същия тих, уплашен глас. От момента, когато бяха разменили поглед, двете никога не произнасяха неговото име, нито споменаваха нещо за него на глас, нито пък поддържаха разговора, когато, господин Градграйнд заговореше за грабежа.

Двата дена срок изтекоха, изтекоха три денонощия, а Стивън Блакпул не се връщаше и за него все така не се чуваше нищо. На четвъртия ден, Рейчъл с неотслабваща вяра, но с мисълта, че писмото й може да не е стигнало местоназначението си, отиде в банката и показа неговото писмо до нея с адреса му в работническото селище, едно от многото не на главния път, а шестдесет мили настрана. Изпратиха там хора и целият град очакваше Стивън да бъде доведен на другия ден.

През цялото това време хъшлакът се движеше с господин Баундърби като негова сянка и му помагаше във всички негови постъпки. Беше много възбуден, ужасно неспокоен, хапеше до кръв ноктите си, говореше с груб дрезгав глас, а устните му бяха почернели и спечени. В часа, когато заподозреният трябваше да бъде докаран, хъшлакът беше на гарата и предлагаше да се обзаложи, че Стивън е избягал, преди да пристигнат изпратените да го издирят, и няма да се яви.

Хъшлакът беше прав. Изпратените се върнаха сами. Писмото на Рейчъл дошло, писмото на Рейчъл му било предадено. Стивън Блакпул изчезнал в същия час и никой не знаел нищо повече за него. В Коуктаун се съмняваха само в едно: дали Рейчъл му е писала честно и почтено, убедена, че той наистина ще се върне, или го предупредила да избяга. По този въпрос мненията се разделяха.

Шест дена, седем дена, започна и втората седмица. Жалкият хъшлак доби отвратителна смелост и започна да се държи предизвикателно. „Наистина ли заподозреният човек е крадецът? Що за въпрос! Ако не е той, къде е сега и защо не се връща?“

Къде беше Стивън и защо не се връщаше? В тъмна среднощ отзвукът от думите на Том, разнесли се бог знае колко далече през деня, се връщаше при него вместо Стивън и оставаше там до утрото.