Чарлз Дикенс
Тежки времена (36)

VI
Звездата

Неделята бе слънчев, есенен ден, ясен и хладен, когато, сутринта Сиси и Рейчъл, се срещнаха, за да отидат на разходка извън града.

Понеже Коуктаун посипваше с пепел не само собствената си глава, но и близката околност (подобно на тези благочестиви личности, които се каят от собствените грехове, като навличат власеницата на други), обичайно бе за онези, които от време на време зажадняваха за малко чист въздух (безусловно не най-порочната от суетите житейски), да се отдалечат на няколко мили от града с железницата и след това да тръгнат да бродят пеша из полята. Сиси и Рейчъл се изтръгнаха от пушеците по общоприетия начин и слязоха на гара на около половин път между града и имението на господин Баундърби.

При все че зеленината бе загрозена тук-там с купчини въглища, тя беше все пак зеленина, виждаха се дървета и пееха чучулиги (въпреки че беше неделя)^[1], въздухът бе изпълнен с благоухания и над всичко се издигаше яркосиният небесен свод. В далечината се забелязваше като черна мъгла Коуктаун; в друга посока полето преминаваше полегато в хълмове, в трета посока се забелязваше лека промяна в светлината на хоризонта, където слънцето огряваше далечното море. Тревата под краката им беше свежа, по нея играеха и пъстрееха красиви сенки от клони, живите плетове тънеха в зеленина и цвят, навред цареше покой. Машините пред входовете на шахтите и мършавите стари коне, отъпкали по земята кръга на всекидневния си труд, също бяха спрели, колелата бяха прекъснали за кратко време кръговото си движение, а огромното колело на земята като че ли се въртеше без сътресенията и бумтенето през другите дни.

Те вървяха през поля и по сенчести пътища между живи плетове, понякога се прекачваха през останки от огради, тъй гнили, че се разпадаха, щом ги допреше кракът, понякога минаваха край куп тухли и греди, обрасли с трева, които бележеха мястото на изоставена мина. Вървяха по пътечки и едва забележими дири. Но винаги избягваха могилките, където тревата беше буйна и висока и където къпини растяха редом с лапад и други бурени, защото по тези места се разправяха страшни истории за стари ями, скрити под такива издигнатинки.

Слънцето беше високо, когато двете седнаха да си починат. От дълго не бяха видели жива душа, нито близо, нито далеч, и самотата им оставаше ненарушена.

— Тука е тъй тихо, Рейчъл, и пътят така неотъпкан, че ние, както ми се струва, трябва да сме първите, които са идвали тука цялото лято. — Докато да изрече това, погледът на Сиси се спря на едно от тези гнили парчета ограда по земята. Тя стана да го види. — И все пак не съм сигурна. Това не е било счупено много отдавна: Дървото е съвсем свежо, където е поддало. Има и стъпки… О, Рейчъл!

Сиси изтича обратно и я прегърна. Рейчъл вече бе скочила на крака.

— Какво има?

— Не знам. Там има една шапка на тревата.

Отидоха при шапката заедно. Рейчъл я вдигна, разтреперана от глава до пети. Тя избухна в несдържани ридания: на подплатата беше написано „Стивън Блакпул“ със собствената му ръка.

— Ах, нещастният, нещастният! Видели са му сметката. Той лежи убит тука!

— Има ли… окървавена ли е шапката? — едва изрече Сиси.

Беше ги страх да погледнат, но я изследваха и не намериха никакви следи от насилие, било отвън, било отвътре. Шапката беше лежала там няколко дена, защото по нея имаше петна от дъжд и роса, а на тревата отдолу беше се образувал белег. Те се заоглеждаха със страх наоколо, без да се мърдат, но не можаха да видят нищо друго.

— Рейчъл — пошепна Сиси, — аз ще отида малко нататък сама.

Беше пуснала ръката на другарката си и вече правеше стъпка напред, когато Рейчъл я стисна с двете си ръце с писък, който проехтя над цялото широко поле. Пред тях, в самите им крака, зееше назъбеният ръб на черна пропаст, скрита в гъстата трева. Те отскочиха назад, паднаха на колене, скрили лице едната на рамото на другата.

— О боже господи! Той е там долу! Там долу! — отначало това и страхотните писъци беше всичко, което можеше да се изтръгне от Рейчъл със сълзи, с молби, увещания, с всички възможни средства. Сиси нямаше начин да я успокои и беше въпрос на живот или смърт да я държи, защото тя беше готова да се хвърли в шахтата.

— Рейчъл, миличка, Рейчъл, добричка Рейчъл, за бога спри така ужасно да пищиш! Мисли за Стивън, мисли за Стивън, мисли за Стивън!

С безбройни повторения на тази молба, в която звучеше цялото отчаяние на този миг, най-после Сиси я накара да млъкне и да я погледне с пресъхнали очи и вкаменено лице.

— Рейчъл, Стивън може да е жив. Нали не би искала да го оставиш нито за миг да лежи смазан на дъното на тази ужасна дупка, ако можеш някак да му помогнеш?

— Не, не, не!

— Не мърдай оттука зарад него! Остави ме да отида да послушам.

Побиха я тръпки, като си помисли за ямата, но тя допълзя до нея и го повика, колкото можеше по-високо. Ослуша се, но не чу нито звук в отговор. Извика пак и се ослуша — пак нямаше никакъв отговор. Направи това двадесет, тридесет пъти. Взе бучка пръст от разровената земя, където Стивън се беше препънал, и я хвърли в шахтата. Не я чу да пада на дъното. Широкият простор, тъй прекрасен с тишината си само до преди няколко минути, изпълни и нейното смело сърце с отчаяние, когато се изправи, огледа се на всички страни и не видя никой, който да им помогне.

— Рейчъл, не бива да губим нито миг. Трябва да тръгнем в различни посоки да търсим помощ. Ти ще се върнеш по пътя, по който дойдохме, а аз ще тръгна напред по пътеката. Казвай на всекиго и всички, които видиш, какво се случило. Мисли за Стивън, мисли за Стивън.

Тя разбра по изражението на Рейчъл, че може да се осланя на нея сега. И след като я понаблюдава за миг как тича и чупи ръце, Сиси се обърна и тръгна в противоположната посока; спря се за миг при живия плет да върже шала си като белег за мястото, след това захвърли бонето си и затича, както не бе тичала никога.

Тичай, Сиси, за бога, тичай! Не спирай да поемаш дъх. Тичай, тичай! Тя подтикваше сама себе си с такива мислени молби и тичаше от поле в поле, от пътека към пътека, от едно място на друго, както не беше тичала никога преди, докато стигна при навес до постройка за подемна машина, където двама мъже спяха на сянка върху слама.

Първо да ги събуди, след това да им обясни, както беше объркана и задъхана, какво я е довело тука, беше трудно, но щом я разбраха, и те пламнаха от същата тревога, както и тя. Единият от мъжете беше пийнал и не можеше да се отърси от дрямката, но когато другият му викна, че човек е паднал в Старата дяволска шахта, отиде до една мръсна локва, тикна главата си в нея и се върна поизтрезнял.

С тези двама мъже Сиси изтича при трети, половин миля по-нататък, а с него при още един, докато първите двама хукнаха в друга посока. След това намериха кон и тя убеди пети човек да препусне с всички сили до гарата и да изпрати съобщение на Луиза, което написа и му предаде. По това време цялото село беше на крак и хората бързаха да съберат на едно място макари, въжета, греди, свещи, фенери и всичко необходимо, за да го закарат при Старата дяволска шахта.

Струваше й се, че са изминали много часове, откакто остави изгубения да лежи в гроба, в който е бил погребан жив. Не й даваше сърце да остане настрана от него по-дълго — все едно че го изоставяше, — и тя забърза обратно, придружена от пет-шест работници, включително и пияния, когото вестта бе изтрезняла и който беше най-похватният от всички. Когато стигнаха при Старата дяволска шахта, намериха я тъй безлюдна, както я беше оставила Сиси. Мъжете викаха и се ослушваха, както бе правила тя, изследваха ръба на ямата и установиха как се е случило нещастието, а след това седнаха да чакат, докато другите докарат необходимите уреди.

Всяко жужене на насекоми във въздуха, всяко изшумоляване на листа, всеки шепот между мъжете караха Сиси да се разтреперва, защото ги вземаше за вик от дъното на ямата. Но вятърът подухваше леко над нея и никакъв звук не достигаше до повърхността, а те седяха на тревата и чакаха, чакаха. След известно време започнаха да се стичат един по един хора, чули за нещастието; сетне започна да пристига истинската помощ с необходимите уреди. Междувременно се върна Рейчъл; сред доведените от нея хора имаше лекар, който носеше вино и лекарства. Но според повечето надеждата, че пострадалият ще бъде намерен жив, била много слаба.

Понеже сега се събраха достатъчно много хора, за да пречат на работата, изтрезнелият мъж застана начело на другите, или бе сложен начело с общо съгласие, очерта около Старата дяволска шахта широк кръг и назначи неколцина да пазят това пространство свободно. Освен доброволците, които бяха приети да работят, отначало вътре в кръга пуснаха само Сиси и Рейчъл, но по-късно, когато съобщението докара извънреден влак от Коуктаун, там пуснаха и господин Градграйнд, и Луиза, и господин Баундърби, и хъшлака.

Слънцето се сниши с четири часа от момента, в който Сиси и Рейчъл седнаха пръв път на тревата, докато най-сетне бе издигнато приспособление от греди и въжета, което даваше възможност двама души да слязат безопасно в шахтата. Колкото и проста да беше тази машина, при изграждането й възникваха трудности; откриваше се нужда от разни неща и определени хора трябваше да отиват и за тях и да се връщат. Стана пет часът след пладне през този слънчев неделен ден, когато най-сетне спуснаха долу свещ, за да проверят въздуха, а три-четири груби лица, надвесени едно до друго, внимателно я наблюдаваха, докато работниците на макарата я сваляха, както им казваха. Извадиха пак слабо мъждукащата свещ, след това сипваха долу малко вода. Тогава закачиха кофата, изтрезнелият работник и един друг влязоха в нея с фенери и дадоха команда: „Сваляй!“

Докато въжето се развиваше, силно опънато, и макарата скърцаше, не се чуваше нито дъх от стоте или двестате гледащи мъже и жени, които се бяха насъбрали, както обикновено се събират. Дадоха сигнал и макарата спря, преди да се развие доста от въжето. Прекъсването на работата, при което мъжете на макарата бездействуваха, се стори много дълго, та чак някои жени завикаха, че се е случило ново нещастие! Но лекарят, който държеше в ръка часовник, заяви, че не са минали още и пет минути, и строго ги предупреди да пазят пълна тишина. Той още не беше спрял да говори, когато работниците завъртяха барабана в обратна посока. Опитните очи познаха, че той не върви толкова тежко, както би вървял с двама души, и че само единият от работниците се връща.

Въжето излизаше силно опънато, кръг след кръг се намотаваше на барабана и погледите на всички се забиха в ямата. Кофата се показа с изтрезнелия работник, който пъргаво скочи на тревата. От тълпата се изтръгна дружен вик: „Жив или мъртъв?“ След това настъпи пълна, дълбока тишина.

Когато той каза „Жив!“, вдигна се голяма врява и очите на мнозина се насълзиха.

— Но е много силно пострадал — добави работникът, щом можа да надделее виковете. — Къде е лекарят? Той е толкова зле, сър, че ние не знаем как да го изкараме горе.

Събраха се всички да се съветват и с тревога гледаха лекаря, който задаваше разни въпроси и клатеше глава на отговорите. Слънцето залязваше вече и червеният отблясък на вечерното небе осветяваше всички лица и ги правеше да изпъкват ясно, съсредочени и напрегнати.

Съвещанието свърши с това, че работниците се върнаха при макарата, а миньорът слезе пак долу с виното и някои други дреболии. Тогава се качи другият работник. В това време по указанията на лекаря няколко души донесоха леса, която други постлаха дебело с дрехи и сложиха отгоре слама, докато самият лекар приготви бинтове и превръзки с шалове и носни кърпи. Когато те бяха готови, преметнаха ги през ръката на миньора, качил се последен от шахтата, с обяснения как да ги употреби, и както стоеше, осветен от фенера, който държеше, опрял мощната си свободна ръка на една от гредите, и ту поглеждаше долу в ямата, ту се озърташе към тълпата, той не беше най-незабележителната фигура в тази сцена. Беше вече тъмно и имаше запалени факли.

От малкото, което този работник разказа на заобиколилите го и което веднага бе предадено на другите извън кръга, излизаше, че загубилият се паднал върху куп срутен ситнеж, наполовина затрупал шахтата, и че падането му било смекчено още и от издатина от мека пръст в стената. Той лежал по гръб, затиснал едната ръка под себе си, и според собствените му думи почти не бил мърдал, откакто паднал, с изключение на това, че бъркал със собствената си ръка в страничния джоб, където, както си опомнил, имало малко хляб и месо (от които ял малки късчета), и по същия начин от време на време загребвал по малко вода с шепата си. Щом му писали, бил тръгнал направо от работа и минал пеша целия път; когато паднал, отивал след стъмване в извънградската къща на господин Баундърби. Минавал през тази опасна местност в такъв опасен час, защото бил невинен в това, което му приписвали, и не можел да се успокои, докато не стигнел по най-краткия път, за да се оправдае. Старата дяволска шахта — каза миньорът — с тежащото върху й проклятие напълно заслужавала лошата си слава, защото макар Стивън и да можел още да говори, миньорът смяташе, че скоро щяло да се види, че тя е затрила живота му.

Когато всичко беше готово, този работник, все още съпровождан от последните прибързани наставления, след като макарата беше започнала да го спуска, изчезна в ямата. Въжето се развиваше както преди, сигналът бе даден и макарата спря. Никой работник не свали ръцете си от нея сега. Всеки чакаше, стиснал дръжката, приведен в напрегнатото положение, готов да завърти обратно за вдигане. Най-после сигналът бе даден и целият кръг хора около шахтата се наведе напред.

Защото сега въжето идваше като че ли опънато до сетен предел, работниците въртяха с мъка и макарата жално скърцаше. Човек почти нямаше сили да гледа въжето, като си помислеше, че може да се скъса. Но кръг след кръг то се навиваше равномерно върху барабана, появиха се веригите, които държаха кофата, и най-после самата кофа с двамата работници хванали се за страните — гледка, от която свят да ти се замае и сърцето да се свие, — и грижливо крепяха помежду си увисналото и вързано вътре тяло на нещастно, смазано човешко същество.

Тихи, полугласни възклицания на състрадание преминаха през тълпата, а жените заплакаха с глас, когато това тяло, което почти не приличаше на тяло, бе преместено много бавно от желязното си носило върху леглото от слама. Първо никой не се доближи до него, освен лекарят. Той направи, каквото можеше, за да го нагласи на леглото, но най-доброто, което можа да стори, бе да го покрие. След като извърши това много внимателно, той повика Рейчъл и Сиси. И тогава всички видяха бледото, изтощено лице на пострадалия, обърнато към небето, и счупената дясна ръка, положена гола отгоре на покриващите го дрехи, сякаш в очакване да я стисне нечия друга ръка.

Дадоха му да пие, намокриха му лицето с вода, накараха го да глътне няколко капки подсилващо лекарство и вино. Макар и да лежеше неподвижно, загледан в небето, той се усмихна и промълви:

— Рейчъл!

Тя коленичи на тревата и се наведе над него така, че очите й се озоваха между неговите и небето, понеже той не можеше дори да ги отмести, за да я погледне.

— Рейчъл, скъпа моя!

Тя взе ръката му. Стивън се усмихна пак и каза:

— Недей я пуска.

— Много ли те боли, скъпи, обични мой Стивън?

— Болеше ме, но сега не боли. А ми беше… ужасно, и тежко, и досадно, скъпа… но сега мина. Ах, Рейчъл, каква каша! От начало до край каша!

Сянка от предишното му изражение сякаш мина през лицето му, когато каза тази дума.

— Аз паднах, скъпа моя, в ямата, която, както си спомнят старците, е взела живота на стотици и стотици работници — бащи, синове, братя, скъпи на хиляди и хиляди близки, които те са запазвали от нужда и глад. Аз паднах в ямата, която със страшния си газ е била по-жестока от война. Четох за това в общонародна молба и всеки би могъл да я прочете — от работниците, дето работят в каменовъглените мини, в която са се молили и молили на законодателите в името на Христа да не оставят работата им да ги погубва, да запазят живота им за техните жени и деца, които те обичат не по-малко, отколкото господата обичат своите. Когато тая шахта работеше, тя убиваше без нужда; сега, изоставена, тя пак убива без нужда. Виж как ние мрем без нужда и така, и иначе… всеки ден… каква каша!

Той го каза едва чуто, без никакъв яд против когото и да било. Просто като истина.

— Малката ти сестричка, Рейчъл, ти не си я забравила. Надали ще я забравиш и сега, когато аз ще бъда тъй близо до нея. Ти знаеш, бедната ми, търпелива, обична страдалнице, как си работила зарад нея, а тя седеше по цял ден на малкото си столче на твоя прозорец, и как тя умря, млада и осакатена, зарад отровния въздух, дето няма защо да е отровен, и зарад мизерните жилища на работниците. Каша! Всичко е каша!

Луиза се приближи до него, но той не можеше да я види, както лежеше с лице, обърнато към нощното небе.

— Ако всичко, дето ни засяга, скъпа моя, не беше такава каша, нямаше да има нужда да идвам тука. Ако всичко помежду нас самите не беше такава каша, моите другари тъкачи, моите трудещи се братя нямаше тъй криво да ме разберат. Ако господин Баундърби ме беше познавал добре, ако ме беше познавал изобщо, нямаше да ми се разсърди. Нямаше да ме заподозре. Но виж там горе, Рейчъл! Погледни горе?

Тя проследи погледа му и видя, че е устремен към една звезда.

— Светила ми е, когато страдах и се мъчех долу — каза той с благоговение. — Светила е в душата ми. Аз я гледах и мислех за тебе, Рейчъл, докато кашата в ума ми се поизясни, поне малко, надявам се. Ако някои не са могли да ме разберат по-добре, и аз също не съм могъл да ги разбера по-добре. Когато получих писмото ти, лесно-лесно повярвах, че това, което младата госпожа каза и направи за мене, и каквото брат й каза и направи, е било едно, че имало подъл заговор помежду им. Когато паднах, бях озлобен и прибързано толкова несправедлив към нея, колкото другите бяха към мене. Но в нашите съждения, както и в нашите дела, ние трябва да търпим и да бъдем търпими. В страданието и в мъката си, като гледах там горе… и тя ми светеше… прозрях по-ясно и моята предсмъртна молитва е хората в целия свят да се сближат повече, та да се разбират по-добре, отколкото когато и аз, безсилният човек, живеех в него…

— Чухте ли ме? — продължи той след кратко мълчание. — Аз не съм ви забравил, госпожо.

— Да, Стивън, чух ви. И вашата молитва е и моя.

— Вие имате баща. Ще му предадете ли нещо от мене?

— Той е тук — каза Луиза, обзета от страх. — Да го доведа ли при вас?

— Ако обичате.

Луиза се върна с баща си. Застанали ръка за ръка, двамата сведоха очи към строгото лице на Стивън.

— Сър, вие ще снемете подозрението от мене и ще възстановите доброто ми име пред всички хора. Това оставям на вас.

Господин Градграйнд се разтревожи и попита как.

— Сър — отговори Стивън, — синът ви ще ви каже как. Питайте го. Аз не отправям никакви обвинения, не оставям никакво обвинение подире си, нито една-едничка дума. Аз се видях и говорих със сина ви една вечер. Не искам от вас нищо друго, само да снемете подозрението от мене… и ви възлагам да го направите.

Понеже носачите бяха вече готови да вдигнат пострадалия и лекарят бързаше да го отведе, тези, които имаха факли или фенери, се приготвиха да тръгнат пред носилката. Преди да я вдигнат и докато се подреждаха кой къде да хване, Стивън каза на Рейчъл, загледан в звездата:

— Често, когато идвах на себе си и я виждах да ми свети долу в моята мъка, си мислех, че това е звездата, която води към лоното на Спасителя. Аз съм почти сигурен, че е точно тая звезда!

Носачите го вдигнаха и той с безкрайна радост откри, че ще го носят в посоката, към която му се струваше, че води звездата.

— Рейчъл, любима! Не пускай ръката ми. Тая вечер можем да вървим заедно, скъпа!

— Ще те държа за ръка и ще вървя до теб, Стивън, из целия път.

— Бог да те благослови! Моля някой да ми покрие лицето!

Понесоха го много внимателно из полята, по пътеките между живи плетове и през ширния простор и Рейчъл вървеше, без да пусне ръката му. Много нарядко някое пошепване нарушаваше печалното мълчание. Скоро шествието се превърна в погребално. Звездата му беше показала къде е богът на бедняците и със смирение, скръб и опрощение той намери покой при Спасителя си.