Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hard Times, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)

Издание:

Чарлз Дикенс. Тежки времена

Второ издание

 

Редактор: Цветан Николов

Художник: Иван Кьосев

Худож. редактор: Лиляна Басарева

Техн. редактор: Таня Янчева

Коректор: Лиляна Стоянова

 

Дадена за набор на 13.IX.1979 г.

Подписана за печат на 28.IV.1980 г.

Излязла от печат на 26.V.1980 г.

Формат 32/84/108

Печатни коли 23 Издателски коли 9,32

Издат №86 (4082)

Цена 1,91 лв.

Изд. „Профиздат“, София, 1980

Печатница при ВИ — София, Поръчка №72


VIII
Никога не се чуди

Да чуем пак основния тон, преди да продължим песента.

Когато е била пет-шест години по-малка, Луиза бе чута един ден да подхваща разговор с брат си с думите „Том, чудя се…“, при което господин Градграйнд, лицето, което я чу, пристъпи и каза:

— Луиза, никога не се чуди!

В това се криеше пружината на механичното изкуство и тайната на възпитаването на разума, без да се принизява човек до развиването на чувства и склонности. Никога не се чуди. С помощта на събирането, изваждането, умножението и делението уреждай някак всичко и никога не се чуди. „Доведете при мене ей онзи току-що проходил младенец — казва Макчоукъмчайлд — и аз ще се погрижа той никога да не се чуди.“

Ала освен многото току-що проходили младенци в Коуктаун случайно имаше и значителен брой младенци, които в крак с времето вървяха към вечния живот вече от двадесет, тридесет, четиридесет, петдесет и повече години. Понеже тези злокобни младенци бяха обезпокоителни създания, за да се ширят в кое да е човешко общество, осемнадесетте религиозни секти непрекъснато си дращеха взаимно лицата и скубеха косите в усилията да се споразумеят за стъпките, които трябва да се предприемат за изправянето на тези младенци, което не сполучиха да направят — учудващо обстоятелство, ако се вземеха предвид средствата, използувани за постигането на целта. Въпреки всичко, макар и да не можеха да постигнат съгласие по никоя друга подробност, въобразима и невъобразима (особено невъобразима), те бяха доста единодушни по въпроса, че тези нещастни младенци не бива никога да се чудят. Секта номер едно твърдеше, че те трябвало да приемат всичко на вяра. Секта номер две твърдеше, че те трябвало да обясняват всичко с политическата икономия. Секта номер три пишеше за тях отегчителни книжици и доказваше, че добрият възрастен младенец неизменно стига до спестовната каса, а лошият възрастен младенец неизменно стига до каторга. Секта номер четири много скучно се преструваше на забавна (когато всъщност навяваше скръб) и по най-плитък начин се преструваше, че прикрива клопки в науката, в които тези младенци бяха задължени да бъдат подмамени и вкарани. Но всичките секти бяха единодушни, че младенците не бива никога да се чудят.

В Коуктаун имаше библиотека, достъпна за всички. Господин Градграйнд ужасно измъчваше ума си с въпроса какво ли четат хората в тази библиотека — въпрос, по който реки от статистически таблици периодично се стичаха в беснеещия океан от статистически таблици, където още никой водолаз не е стигнал до някаква дълбочина и излизал здрав и читав. Обезсърчаващо обстоятелство, но и печален факт беше това, че дори тези читатели упорствуваха да се чудят. Чудеха се за човешката природа, човешките страсти, човешките надежди и страхове, борбите, победите и пораженията, грижите, радостите и скърбите, живота и смъртта на обикновените мъже и жени! Понякога след петнадесет часа труд те сядаха да четат чисти измислици за мъже и жени горе-долу като самите тях и за деца горе-долу като техните собствени. Дефо[1] им допадаше повече от Евклид[2] и те като че ли, общо взето, намираха повече утеха от Голдсмит[3], отколкото от Кокър[4]. Господин Градграйнд вечно се трудеше — и в печата, и не в печата — над тази странна задача и все не можеше да разгадае как тя дава такъв необясним резултат.

— Омръзнал ми е тоя живот, Лу. Мразя го и мразя всички, освен тебе — каза противоестественият Томас Градграйнд-младши една привечер в бръснарницата.

— Нали не мразиш Сиси, Том?

— Мразя това, че ме карат да я наричам Джуп. А и тя ме мрази — каза мрачно Том.

— Не, не те мрази, Том, сигурна съм!

— Трябва да мрази — възрази Том. — Тя трябва направо да мрази и да ненавижда всички ни, от първия до последния. Тука ще й затлачат мозъка, преди изобщо да я затрият. Тя вече е станала жълта като восък и тъпа като… като мене.

Младият Томас изливаше тези чувства, яхнал един стол пред огъня, сложил ръце на облегалката и заровил навъсеното си лице в ръцете. Сестра му седеше в по-тъмния ъгъл до огнището и поглеждаше ту него, ту ярките искри, които се сипеха върху каменната плоча пред камината.

— А пък аз — продължи Том, като се рошеше на всички страни с ядните си ръце, — аз съм магаре, ето какво съм аз. Упорит съм като магаре, по-глупав съм от магаре, удоволствията ми са колкото на едно магаре и ми се иска да започна да ритам като магаре.

— Надявам се, не мене, Том?

— Не, Лу, не бих направил нищо лошо на тебе. Нали те изключих от общото число още от самото начало. Не знам какво би представлявал без тебе тоя… чудесен наш… злокобен затвор. — Том беше се поспрял, за да намери достатъчно ласкателно и изразително име за бащиния си дом, и като че ли изпита за миг облекчение от звучната алитерация.

— Така ли, Том? Наистина ли го казваш искрено?

— Ами че, разбира се. Има ли смисъл да се говори за това! — отговори Том и затърка лицето си с ръкава на дрехата си, сякаш за да измъчи плътта, та тя да бъде в унисон с духа му.

— Защото, Том — заговори сестра му, след като мълчаливо понаблюдава пак искрите, — колкото по-голяма ставам и наближавам зряла възраст, толкова по-често седя и се чудя и си мисля колко е жалко, че не умея по-добре да те накарам да се примириш с нашия дом. Аз не зная това, което знаят другите момичета. Не мога да ти свиря или да ти пея. Не мога да ти говоря така, че да те поразведря, защото никога не виждам забавни неща, нито чета забавни книги, които биха ти доставили удоволствие или развлечение, ако ти ги разкажех, когато си отегчен.

— И аз не мога. И аз зная колкото тебе в това отношение, но отгоре на всичко съм и муле, а ти не си. Щом татко е искал непременно да ме направи или самодоволен педант, или муле и не съм станал самодоволен педант, тогава е напълно естествено да съм муле. И аз съм муле — каза с отчаяние Том.

— Много жалко — рече Луиза след кратко смълчаване: тя говореше замислено от тъмния си ъгъл. — Много жалко, Том. Нямаме си късмет и двамата с тебе.

— Ами! — възрази Том. — Ти си момиче, Лу, а момичетата се справят по-лесно от момчетата. Не виждам нещо да ти липсва. Ти си единственото ми удоволствие… ти умееш да направиш дори този дом по-приветлив… и винаги можеш да ме накараш да правя каквото поискаш.

— Ти си добър брат, Том, и щом мислиш, че мога да правя такива неща, не ми е толкова мъчно, макар и да зная, че грешиш. Но аз зная, че грешиш, Том, и много съжалявам за това.

Тя стана да го целуне и се върна пак в своя ъгъл.

— Да можех да събера всичките факти, за които толкова много ни говорят — каза Том и злобно скръцна със зъби, — и всичките цифри, и всичките хора, които са ги изнамерили, и да можех да сложа под тях хиляда бъчви барут и да ги вдигна всички във въздуха! Но като отида да живея при стария Баундърби, ще си отмъстя.

— Ще си отмъстиш, Том?

— Искам да кажа, ще си поживея, ще си походя, ще видя нещо, ще чуя нещо. Ще се възнаградя за начина, по който съм бил възпитан.

— Гледай да не се разочароваш преждевременно, Том. Господин Баундърби мисли също както татко, а е много по-груб и не е наполовина толкова добър.

— О! Това не ме смущава — изсмя се Том. — Аз отлично ще се справя и ще съумея да предразположа стария Баундърби!

Сенките им се очертаваха ясно на стената, но сенките на високите шкафове се сливаха ведно на стената и тавана, сякаш над брата и сестрата бе надвиснала тъмна пещера. Или някое разюздано въображение — ако такова предателско нещо можеше да съществува там — би могло да види в тях сянката на тяхната тема и безрадостната й връзка с бъдещето им.

— Какъв е този твой велик начин да предразполагаш и да се справяш, Том? Тайна ли е?

— О! — отговори Том. — Дори да е тайна, ключът не е далече. Това си ти. Ти си неговото галениче, ти си неговата любимка, той е готов да направи всичко за тебе. Когато ми каже нещо, което не ми харесва, аз ще му кажа: „Сестра ми Лу ще бъде огорчена и разочарована, господин Баундърби. Тя винаги ми е казвала колко сигурна е, че няма да бъдете толкова строг с мене“. Ако и това не хване място, не знам какво друго би му подействувало.

Като почака някаква забележка в отговор и не я получи, Том отегчено се върна към сегашното време, заизвива се с прозевки насам-натам около облегалките на стола, като рошеше все повече и повече косата си, сетне изведнъж вдигна глава и попита:

— Да не си заспала, Лу?

— Не, Том, гледам огъня.

— Ти като че ли намираш в него повече за гледане, отколкото съм могъл някога да видя аз — рече Том. — Предполагам и това е едно от предимствата да си момиче.

— Том — запита го бавно сестра му с чудноват тон, сякаш четеше в огъня това, което питаше, а то не беше много ясно написано, — приятно ли ти е да мислиш, че ще отидеш при господин Баундърби?

— Ами в тая работа има все пак едно хубаво нещо — отвърна Том, бутна стола си и се изправи; — това ще значи да се махна от къщи.

— Едно хубаво нещо има в тая работа — повтори Луиза с предишния си странен тон; — това ще значи да се махна от къщи. Да.

— То се знае, че ще ми е много неприятно да те оставя, Лу, и то тук. Но ще трябва да отида, ти го знаеш, независимо дали искам или не, и по-добре ще е да отида там, където ще мога да спечеля нещо от твоето влияние, отколкото другаде, където ще го загубя напълно. Разбираш, нали?

— Да, разбирам, Том.

Отговорът, макар и да нямаше в него никакво колебание, се забави толкова дълго, че Том отиде и се облегна на стола зад Луиза и се загледа в огъня, който така я поглъщаше, от нейната гледна точка, за да види какво ще може да съзре в него.

— Като изключим това, че е огън — забеляза Том, — той ми изглежда също толкова глупав и безинтересен, както и всичко друго. Какво виждаш в него? Да не би цирк?

— Не виждам в него нищо особено, Том. Но откакто съм го загледала, чудя се какво ще стане с тебе и мене, когато пораснем.

— Пак се чудиш! — каза Том.

— Идват ми такива непокорни мисли — отговори сестра му; — те просто искат да се чудят.

— В такъв случай — каза госпожа Градграйнд, която беше отворила нечуто вратата, — моля ти се, Луиза, не прави нищо подобно, безразсъдно момиче, иначе няма да видя мира от баща ти. А ти, Томас, направо срамота е, като знаеш как непрекъснато ме измъчва нещастната ми глава, едно момче с твоето възпитание и чието образование е струвало колкото твоето, да бъде заварено, когато насърчава сестра си да се чуди, след като знае, че баща му изрично й е казал да не го прави.

Луиза отрече участието на Том в престъплението, но майка й я прекъсна с необоримия довод:

— Луиза, не ми ги разправяй при моето здравословно състояние, защото, ако не си била насърчавана, тогава нито морално, нито физически е допустимо, че си могла да го направиш.

— Нищо не ме е насърчавало, майко, освен това, че гледах как червените искри изскачат от огъня, побеляват и гаснат. Това ме накара да мисля колко кратък в края на краищата ще бъде моят живот и колко малко ще мога вероятно да извършва през него.

— Глупости! — заяви госпожа Градграйнд почти в изблик на енергия. — Глупости! Няма какво да стоиш там и да ми разправяш в лицето такива безсмислици, Луиза, когато много добре знаеш, че ако това стигне някога до ушите на баща ти, няма да видя мира от него. След толкова грижи, положени за тебе! След лекциите, които си изслушала, и опитите, които си видяла! След като съм те чула самата аз, когато цялата ми дясна страна се беше схванала, да учиш с учителя си за горене, калцинация, калорификация и какви ли още не ации, — които можеха да влудят една болна нещастница, да те чуя да говориш така глупаво за искри и пепел! Бих искала — изхленчи госпожа Градграйнд, като се отпусна на един стол и изригна най-силния си довод, преди да се предаде пред тези сенки на факти, — да, наистина бих искала да не съм имала изобщо деца, тогава щяхте да видите как се живее без мене!

Бележки

[1] Дефо, Даниъл (1660–1731) — автор на „Робинзон Крузо“, писател и политически деятел, основоположник на реалистичния роман, апологет на буржоазното развитие.

[2] Евклид (3 в. пр.н.е.) — древногръцки математик, работил в Александрия. Главен труд „Начала“ — изложение на планиметрия, стереометрия и някои въпроси от теорията на числата.

[3] Голдсмит, Оливър (1728–1774) — английски писател сантименталист, най-прочутото произведение „Викарът на Уейкфийлд“.

[4] Кокър, Едуард (1631–1675) — автор на няколко труда по аритметика.