Чарлз Дикенс
Тежки времена (6)

IV
Господин Баундърби

Но понеже не беше госпожа Грънди, кой беше господин Баундърби?

Ами че господин Баундърби беше най-близкият до понятието „сърдечен приятел“ за господин Градграйнд, доколкото един човек, напълно лишен от общочовешки чувства, може да се доближи до тази духовна връзка с друг човек, напълно лишен от общочовешки чувства. Толкова близък беше господин Баундърби… или, ако читателят предпочита обратното, толкова далечен.

Беше богат човек: банкер, търговец, фабрикант и какво ли не. Едър, гръмогласен мъж с облещени очи и метален смях. Човек, направен от груб материал, който, изглежда, е трябвало да се разтяга, за да се направи такава грамада. Човек с голяма издута глава и чело, набъбнали вени на слепите очи и така опъната кожа на лицето, че сякаш държеше очите му отворени, а веждите повдигнати нагоре. Човек, налагащ с целия си вид впечатлението, че е надут като балон и готов да литне. Човек, който никога не можеше да се нахвали, че сам си е пробил път в живота. Човек, който вечно разгласяваше с подобния си на медна тръба глас бившето си невежество и бившата си бедност. Човек, който беше олицетворение на самохвално смирение.

Макар и една-две години по-млад от своя във висша степен практичен приятел, господин Баундърби изглеждаше по-стар; към неговите четиридесет и седем или четиридесет и осем години би могло да се добавят още седем или осем, без някой да се изненада. Нямаше много коса. Човек би рекъл, че е окапала от приказките му; а колкото бе останала, стърчеше на всички страни, духана непрекъснато насам-натам от вятърничавото му самохвалство.

В официалната гостна на Каменната къща, застанал на килимчето пред камината, господин Баундърби се топлеше на огъня и правеше пред госпожа Градграйнд редица изявления върху обстоятелството, че това е неговият рожден ден. Той стоеше пред огъня отчасти поради това, че беше хладен пролетен подиробед, макар и да грееше слънце; отчасти поради това, че в сянката на Каменната къща вечно витаеше дъхът на влажна мазилка; отчасти поради това, че по този начин заемаше командуваща позиция, от която можеше да се наложи на госпожа Градграйнд.

— Нямах обувки на краката си. Колкото за чорапи, не им знаех и името. Деня прекарвах в един ров, а нощта в кочина. Точно така посрещнах десетия си рожден ден. Не че ровът беше нещо ново за мене, защото аз съм се родил в ров.

Госпожа Градграйнд, дребен, слаб, бледен вързоп шалове, с червеникави очи, изключително недъгава, както умствено, така и телесно, която вечно вземаше лекарства без всякакъв резултат, а щом проявеше признак на съживяване, бе неизменно зашеметявана от стоварващо се върху й тежко парче от някакъв факт, изказа надеждата, че ровът е бил сух.

— Не! Съвсем подгизнал. В него е имало една педя вода — каза господин Баундърби.

— Колкото да се простуди едно бебе — предположи госпожа Градграйнд.

— Да се простуди? Аз съм се родил с възпаление на белите дробове и, струва ми се, на всичко друго, което е могло да се възпали — отвърна господин Баундърби. — Години наред, госпожо, аз съм бил един от най-жалките малки клетници, каквито е имало по света. Бях толкова болнав, че вечно стенех и пъшках. Бях толкова окъсан и мръсен, че вие не бихте ме докоснали и с маша.

Госпожа Градграйнд погледна нерешително машата — това бе най-подходящото нещо, което слабоумието можа да й подскаже да направи.

— Как съм останал жив и аз не зная — каза господин Баундърби. — Бил съм твърд, предполагам. Винаги съм бил твърд по характер по-късно в живота, предполагам да съм бил твърд и тогава. Както и да е, ето ме пред вас, госпожа Градграйнд, и няма кому да благодаря за това, освен на самия себе си.

Госпожа Градграйнд колебливо и плахо изрази надеждата, че майка му…

— Моята майка? Тя офейка, госпожо! — каза Баундърби.

Госпожа Градграйнд се смая както винаги, не можа да каже нищо и капитулира.

— Моята майка ме остави на баба ми — продължи Баундърби, — а доколкото мога да си спомня, баба ми беше най-проклетата и най-лоша старица на тоя свят. Ако ми се случеше да се сдобия с някой чифт обувчици, тя ми ги смъкваше и ги продаваше за пиене. Ами че аз си спомням тая моя баба да изпива четиринайсет чаши ракия още преди да стане за закуска!

Госпожа Градграйнд плахо се усмихваше, без да дава друг признак за живот, и приличаше (както винаги) на бездарно осъществен транспарант на дребна женска фигура с много малко светлина на фона.

— Тя имаше бакалница — продължи Баундърби — и ме държеше в сандък от яйца. Това беше моята детска люлка: стар сандък от яйца. Щом пораснах достатъчно, за да избягам, аз, разбира се, избягах. Тогава станах малък скитник и вместо да ме налага и да ме държи гладен само една старица, започнаха да ме налагат и да ме морят с глад всички, хора от най-различна възраст. Те са били прави: не са имали никакво основание да постъпват другояче. Аз бях обществено зло, бреме, напаст. Това ми е напълно ясно.

Гордостта му от това, че по някое време на живота си е достигнал толкова видно положение в обществото да бъде зло, бреме и напаст, можа да се задоволи само с трикратно звучно повтаряне на хвалбата.

— Трябваше да изплувам някак си, предполагам, госпожо Градграйнд. Трябвало или не, аз изплувах. Изплувах, без някой да ми хвърли спасително въже. Скитник, момче за поръчки, пак скитник, общ работник, носач, писар, главен управител, младши съдружник, Джозая Баундърби от Коуктаун. Това бяха стъпалата и това е кулминационната точка. Джозая Баундърби научи азбуката от фирмите на магазините, госпожо Градграйнд, и се научи да познава времето по часовника върху камбанарията на черквата Свети Джайлс в Лондон с помощта на един сакат пияница, осъждан за кражби, и непоправим скитник. Можете да разправяте на Джозая Баундърби за районни училища, и за образцови училища, и за педагогически: училища, и за не знам какви си още училища, но Джозая Баундърби от Коуктаун ще ви каже направо: добре, всичко е прекрасно — той не се е ползувал от такива облаги, ала на нас ни трябват хора с трезви глави и здрави юмруци… образованието, което е получил той, не става за всекиго, той добре го знае, обаче точно такова е било неговото образование и вие може да го накарате да преглътне вряла лой, но никога не ще го накарате да укрие фактите на неговия живот.

Понеже се разгорещи, докато стигна тази връхна точка, Джозая Баундърби от Коуктаун млъкна. Млъкна тъкмо когато неговият във висша степен практичен приятел влезе в стаята, все още съпровождан от двамата млади злосторници. Неговият във висша степен практичен приятел, като го видя, също се спря и хвърли укорен поглед към Луиза, в който ясно се четеше: „Ето ти го и Баундърби!“

— Гледай, гледай! — забоботи господин Баундърби. — Какво е станало? Защо се е окумил така младият Томас?

Говореше за младия Томас, а гледаше Луиза.

— Ние надзърнахме в цирка — промърмори Луиза с пренебрежение, без да вдигне очи — и татко ни хвана.

— И, госпожо Градграйнд — каза нейният съпруг с надут тон, — това беше все едно че съм заварил децата си да четат стихове.

— Божичко! — захленчи госпожа Градграйнд. — Как можахте, Луиза и Томас! Не мога да ви се начудя. Да ви кажа, с такива като вас на човек му идва да съжалява, че е имал деца изобщо. Склонна съм да кажа, че бих предпочела да нямах. Бих искала да зная какво щяхте да правите тогава?

Тези убедителни забележки сякаш не произведоха особено благоприятно впечатление върху господин Градграйнд. Той се намръщи нетърпеливо.

— Като че ли не бихте могли, както ми се пука сега главата, да отидете да погледате вместо циркове мидите, минералите и разните работи, набавени за вас! — продължи госпожа Градграйнд. — Вие знаете не по-зле от мене, че никои младежи нямат циркови учители, нито държат циркове в шкафове за сбирки, нито слушат лекции за циркове. Какво искате да знаете тогава за цирковете? Сигурна съм, че сте достатъчно заети, ако това е, каквото искате. Както ми се пука сега главата, не бих могла да си спомня дори имената и на половината факти, които трябва да научите.

— Там е цялата работа! — наду устни Луиза.

— Не ми казвай, че е там работата, защото не може да бъде нищо подобно — каза госпожа Градграйнд. — Вървете и веднага да се заловите за някаква ология. — Госпожа Градграйнд нямаше склонност към науките и обикновено отпращаше децата си да учат с това общо нареждане да си изберат сами заниманието.

Всъщност запасът от факти на госпожа Градграйнд беше изобщо печално оскъден, обаче при издигането й до високото положение на негова съпруга господин Градграйнд е бил повлиян от две съображения. Първо, тя напълно го удовлетворяваше, погледната в светлината на цифрите; второ, не я занимаваха „никакви глупости“. Под „глупости“ той разбираше фантазия; и наистина, както изглеждаше, тя бе лишена от всякаква долнопробна примес от подобен характер дотолкова, доколкото от нея можеше да бъде лишено някое човешко същество, нестигнало до съвършенствата на пълен идиот.

Простото обстоятелство да остане насаме със своя съпруг и господин Баундърби беше достатъчно да зашемети тази достопочтена дама без сблъскване между нея и някой друг факт. Затова тя пак се сви в черупката си и никой не й обърна повече внимание.

— Баундърби — заговори господин Градграйнд, като притегли един стол до камината, — вие винаги толкова много се интересувате от децата ми… особено от Луиза, че ще ви кажа, без да се извинявам: много съм ядосан от това откритие. Системно съм се посвещавал (както знаете) на развитието на здравия разум у моите деца. Здравият разум е (както знаете) единствената умствена способност, към която трябва да се насочва възпитанието. И въпреки всичко, Баундърби, това неочаквано днешно обстоятелство, колкото и да е дребно само по себе си, навярно показва, че в ума на Томас и Луиза се е вмъкнало нещо, което сме… или по-скоро, което не сме… струва ми се, че ще се изразя по-добре, ако кажа: което никога не сме възнамерявали да развием и в което здравият разум не взима никакво участие.

— Положително няма никакъв здрав разум да наблюдаваш с интерес куп скитници — отговори Баундърби. — Когато бях скитник, никой не ме е гледал с интерес; поне това зная.

— След това възниква въпросът — продължи във висша степен практичният баща, впил очи в огъня: — кое е породило такова просташко любопитство?

— Аз ще ви кажа кое. Празното въображение.

— Да се надяваме, че не е то — рече във висша степен практичният, — признавам обаче, че това опасение мина през ума ми, когато си идвах у дома.

— Празното въображение, Градграйнд — повтори Баундърби. — Много лошо нещо за всекиго, но то е направо мръсно нещо за момиче като Луиза. Би трябвало да поискам извинение от госпожа Градграйнд за силния израз, но тя много добре знае, че не съм от префинените хора. Всеки, който очаква финес от мене, ще бъде разочарован. Не съм получил префинено възпитание.

— Дали — размишляваше Градграйнд с ръце в джобове и дълбоко хлътнали очи, устремени към огъня, — дали някой от преподавателите или слугите не е подсказал нещо? Дали Луиза или Томас не са чели нещо? Дали въпреки всичките предпазни мерки в къщата не е проникнала някоя книжка с глупави приказки? Защото за умове, на които методично е била давана практична насока още от люлката, това е толкова странно, толкова непонятно.

— Чакайте малко! — възкликна Баундърби, който през цялото това време беше стоял прав на килимчето пред камината, готов да вдигне във въздуха мебелите в стаята с избухливото си смирение. — Детето на един от тия скитници е във вашето училище.

— Казва се Сисилия Джуп — промълви господин Градграйнд, отправил малко изненадан поглед към приятеля си.

— Чакайте, чакайте малко! — възкликна пак Баундърби. — Как е попаднала там?!

— Ами фактът е там, че сам аз видях момичето за първи път едва сега. То специално идвало тука, у дома, да се моли да бъде прието, понеже не е постоянна жителка на града, и… да, вие сте прав, Баундърби, вие сте прав!

— Чакайте, чакайте малко! — отново възкликна Баундърби. — Луиза видяла ли я е, когато е идвала?

— Луиза положително я е видяла, понеже ми каза за молбата й. Но Луиза без съмнение я е видяла в присъствието на госпожа Градграйнд.

— Моля, госпожо Градграйнд — каза Баундърби, — какво е станало?

— Ах, колко ми е лошо! — отвърна госпожа Градграйнд. — Момичето искаше да ходи на училище, и господин Градграйнд иска момичета да ходят на училище, Луиза и Томас казаха, че момичето иска да учи и че господин Градграйнд иска момичетата да учат; тогава как можех да им се противопоставя пред такъв факт!

— Вижте какво ще ви кажа, Градграйнд! — реши Баундърби. — Направо изпъдете това момиче и така ще сложим точка на цялата история.

— Аз съм горе-долу на вашето мнение.

— „Направи го веднага“ — каза Баундърби — е бил винаги моят девиз от дете. Когато реших да избягам от моя сандък за яйца и баба си, аз го направих веднага. Направете същото. Направете го веднага!

— Ще се поразходите ли? — попита го приятелят му. — Аз имам адреса на бащата. Може би не бихте се отказали да дойдете до града с мене?

— С най-голямо удоволствие — отговори господин Баундърби, — щом ще го направите веднага.

Така господин Баундърби нахлупи шапката си — той винаги я нахлупваше, като жест на човек, който е бил твърде зает да се издигне сам в живота, за да си изработи начин да носи шапка, и с ръце в джобовете, без да бърза, излезе в хола. „Никога не нося ръкавици — обикновено казваше той. — Не съм се катерил по стълбата с ръкавици. С тях нямаше да стигна толкова високо.“

След като се поразхожда в хола една-две минути, докато господин Градграйнд се качи горе за адреса, той отвори вратата на учебната стая на децата и надзърна в това тихо, постлано с линолеум помещение, което въпреки своите книжни шкафове, шкафове със сбирки и многобройни прибори и уреди, имаше много общо с непринудения вид на стая, определена за бръснарница. Луиза стоеше, отпуснато облегната на прозореца, и гледаше навън с невиждащи очи, а младият Томас отмъстително сумтеше пред огъня. Адам Смит и Малтус^[1] — двамата по-малки Градграйндовци — бяха на обучение вън от къщи, а малката Джейн, след като беше наслоила доста влажна глина по лицето си с помощта на калем и сълзи, беше заспала над простите дроби.

— Всичко е наред, Луиза; всичко е наред, Томас младши — каза господин Баундърби, — вие няма вече да го правите. Аз ще се погрижа татко ви да забрави цялата тая работа. Е, Луиза, не заслужава ли това една целувка?

— Можете да я получите, господин Баундърби — отвърна Луиза след студено замълчаване, бавно пресече стаята и навъсено му подложи бузата си, извърнала настрана лице.

— Винаги си била моя любимка, нали, Луиза? — каза господин Баундърби. — Довиждане, Луиза!

Той си отиде, но момичето остана на същото място и не спираше да търка целунатата от него буза с кърпичката си, докато тя не пламна. Пет минути след това Луиза все още я търкаше.

— Какво правиш? — намръщено запротестира брат й. — Ще протъркаш дупка на лицето си.

— Ако искаш, можеш да изрежеш това късче с джебното си ножче, Том. Аз няма да заплача.