Чарлз Дикенс
Тежки времена (11)

IX
Успехите на Сиси

Не бе лек животът на Сиси Джуп между господин Макчоукъмчайлд и госпожа Градграйнд и през първите месеци на изпитанието не й липсваха силни подбуди да избяга. Факти се сипеха по цял ден като град отгоре й с такава сила, а животът изобщо й се представяше като толкова ситно разчертана тетрадка по смятане, че тя положително щеше да избяга, ако не я задържаше само едно.

Прискърбно е дори да се помисли, но това, което я задържаше, не беше резултат на някакво аритметично действие, а се беше наложило само, без да се съобразява с никакви изчисления и в пълен разрез с вероятността, която би могъл да извлече от предпоставките кой да е статистик на застрахователно дружество. Момичето вярваше, че баща му не го е напуснал; то живееше с надеждата, че той ще се върне, и с убеждението, че ще бъде по-щастлив, ако то остане, където е.

Жалката непросветеност, с която Джуп лелееше тази утеха и отхвърляше върховното успокоение, което щеше да й донесе разбирането, на строго аритметична почва, че баща й е безсърдечен скитник, изпълваше господин Градграйнд със състрадание. Но какво можеше да се направи? Макчоукъмчайлд докладваше, че е много тъпа за цифри; че веднъж добила обща представа за земното кълбо, тя проявявала най-малкия възможен интерес към точните му измерения; че извънредно бавно запаметявала дати, освен тези, които били случайно свързани с някакво печално събитие; че избухвала в плач, когато й поискат бързо да пресметне (наум) колко струват двеста четиридесет и седем муселинови бонета по четиринадесет и половина пени парчето; че успехът й в училище не можел да бъде по-нисък; че след като осем седмици е била посвещавана в основните положения на политическата икономия, едва вчера била поправена от току-що проговорило хлапе, не по-голямо от три педи от пода, когато на въпроса „Кой е първият принцип на тази наука?“ дала нелепия отговор: „Да постъпвам спрямо другите, както бих искала те да постъпват спрямо мене“^[1].

Господин Градграйнд поклати глава и забеляза, че всичко това е много лошо; че то показва колко необходимо е с безкрайно усърдие да се набиват знанията в главата с помощта на системата, разписанието, сините книги^[2], отчетите и статистическите таблици от първата до последната буква на азбуката и че Джуп „трябва да я държат здраво“. И Джуп я хванаха по-здраво и тя изпадна в угнетение, но не стана по-умна.

— Чудесно би било да съм на ваше място, госпожице Луиза! — каза тя една вечер, когато Луиза се помъчи да й поразясни затрудненията й за следващия ден.

— Така ли мислиш?

— Бих знаела толкова много, госпожице Луиза. Всичко, което ми е трудно сега, би ми било тъй лесно тогава.

— Може би нямаше да ти бъде по-добре от това, Сиси.

След кратко колебание Сиси отстъпи:

— Нямаше да ми е и по-зле, госпожице Луиза.

А госпожица Луиза й отговори:

— Не съм много сигурна.

Двете момичета бяха общували толкова малко помежду си — както поради това, че животът в Каменната къща вървеше еднообразно, в кръг, като някаква машина, което пречеше на всякакъв човешки досег, така и поради забраната да се говори за миналото на Сиси, — че те все още почти не се познаваха. Сиси, устремила учудено черните си очи към лицето на Луиза, не беше сигурна дали да каже още нещо или да си мълчи.

— Ти си по-полезна за майка ми и по-приятна за нея, отколкото бих могла да бъда някога аз — подхвана отново Луиза. — Ти си по-приятна сама за себе си, отколкото съм аз за самата мене.

— Но моля ви се, госпожице Луиза — възрази Сиси, — аз съм… ах, толкова глупава!

Луиза й каза със смях, по-весел от друг път, че с време ще поумнее.

— Вие не знаете колко глупаво момиче съм аз — каза Сиси полуразплакана. — Във всеки час на училище правя грешки. Господин и госпожа Макчоукъмчайлд все ме вдигат и вдигат, само за да правя грешки. Нищо не мога да сторя! Като че ли сами ми идват тези грешки.

— Сигурно господин и госпожа Макчоукъмчайлд никога не правят никакви грешки, Сиси.

— О, не! — разпалено отговори момичето. — Те знаят всичко.

— Кажи ми някои от грешките си.

— Ами то направо ме е срам — каза без желание Сиси. — Например днес господин Макчоукъмчайлд ни обясняваше за природното благоденствие.

— Трябва да е било народното — поправи я Луиза.

— Да, така беше… Но не е ли то едно и също? — плахо попита Сиси.

— По-добре е да казваш „народното“, щом той го е казал тъй — отговори Луиза с обичайната си студена сдържаност.

— Народното благоденствие. И той каза: „Сега тази класна стая е народът. И у този народ има петдесет милиона пари. Не е ли това благоденствуващ народ? Ученичка номер двадесет, не е ли това благоденствуващ народ и не живееш ли ти в процъфтяваща страна?“

— Ти какво каза? — попита Луиза.

— Госпожице Луиза, аз казах, че не зная. Струваше ми се, че не мога да зная дали това е благоденствуващ народ или не и дали живея в процъфтяваща страна или не, щом не зная у кого са парите и поне малко от тях не са мои. Но това нямало нищо общо с въпроса. Цифрите нямали нищо общо с това — каза Сиси и си избърса очите.

— Направила си голяма грешка — забеляза Луиза.

— Да, госпожице Луиза, сега знам, че е било грешка. После господин Макчоукъмчайлд каза, че щял да ме пита още. И каза: „Тая класна стая е един огромен град и в него има един милион жители, и само двайсет и пет са умрели от глад по улиците в течение на една година. Какво ще кажете за това съотношение?“ И аз казах, понеже не можах да измисля нищо по-хубаво, че според мене за тези, които са умрели от глад, трябва да е било еднакво лошо независимо дали другите са били милион или милиони. И това беше пак неправилно.

— Разбира се, че е било неправилно.

— Тогава господин Макчоукъмчайлд каза, че щял да ми зададе още един въпрос. И каза: „Да вземем еквилибристиката…“

— Статистиката — поправи я Луиза.

— Да, гоопожице Луиза… тя винаги ми напомня за еквилибристиката, това е още една от моите грешки… статистиката за злополуките по море. И ето аз допускам (така каза господин Макчоукъмчайлд), че за дадено време сто хиляди души са били на далечно плаване и само петстотин от тях са се удавили или изгорели. Колко на сто прави това? И аз казах, госпожице… — Тук Сиси направо зарида и с дълбоко разкаяние призна най-голямата си грешка: — Аз казах „николко“.

— Николко ли, Сиси?

— Николко, госпожице… за близките и приятелите на загиналите. Аз никога не ще се науча — рече Сиси. — А най-лошото от всичко е, че макар бедничкият ми татко да имаше толкова голямо желание аз да уча и макар че толкова се мъча да се уча, защото той толкова го е искал, страх ме е, че учението не ми допада.

Луиза остана загледана в хубавата скромна главичка, клюмнала засрамено пред нея, докато момичето не я вдигна пак и не я погледна в лицето. Тогава я попита:

— Дали баща ти сам е знаел толкова много, та е искал и ти да се изучиш, Сиси?

Сиси се подвоуми, преди да отговори, и така недвусмислено прояви страха си да засегне забранената тема, че Луиза добави:

— Никой няма да ни чуе; пък и да чуе, сигурна съм, че не ще могат да намерят нищо лошо в такъв невинен въпрос.

— Не, госпожице Луиза — отговори Сиси след това насърчение и поклати глава, — татко знае съвсем малко. Той едва може да пише и хората обикновено много мъчно четат каквото е написал. Макар че то е лесно за мене.

— А майка ти?

— Татко казва, че била много образована. Умряла, когато съм се родила. Тя била… — Сиси съобщи това страшно нещо много тревожно: — тя била танцувачка.

— Обичал ли я е баща ти? — Луиза задаваше тези въпроси с изострен, несдържан, скоклив, присъщ на нея интерес, интерес залутан като някое подгонено създание, криещ се на усамотени места.

— О, да! Толкова, колкото обича и мене. Татко ме е обикнал първо зарад нея. Той ме е носил със себе си, когато съм била съвсем мъничка. Никога не сме се разделяли оттогава.

— И въпреки това те е оставил сега, Сиси?

— Само за мое добро. Никой не го разбира, както мене; никой не го познава, както мене. Когато ме е напуснал за мое добро (никога нямаше да ме напусне зарад самия себе си), зная, че сърцето му се е късало от мъка. Той няма да е щастлив нито за един миг, докато не се завърне.

— Разкажи ми още за него — каза Луиза. — Никога вече няма да те питам пак. Къде живеехте?

— Пътувахме из страната и нямахме определено място, където да живеем. Татко е… — Сиси изрече шепнешком ужасната дума: — … клоун.

— Той разсмива хората? — каза Луиза и кимна с разбиращ вид.

— Да. Но понякога те не се смееха и тогава татко плачеше. Напоследък много често не се смееха и татко се връщаше у дома отчаян. Татко не е като другите. Тия, които не го познаваха така добре, както мене, и не го обичаха толкова, колкото мене, може би смятаха, че не е съвсем с ума си. Понякога си правеха шеги с него, но никога не разбираха как те му действуваха и как се гърчеше, когато останеше насаме с мене. Той беше много, много по-стеснителен, отколкото го смятаха!

— И ти си била неговата утеха във всичко?

Сиси кимна със сълзи, потекли по бузите й:

— Надявам се, пък и татко казваше това. Понеже така се плашеше и разтреперваше и понеже се чувствуваше нещастен, слаб, неук и безпомощен (така казваше той), толкова много искаше аз да се науча на много неща и да не бъда като него. Често му четях, за да го ободря, и той много обичаше това. Аз съм чела неподходящи книги, не бива никога да говоря за тях тука, но ние не знаехме, че те са вредни.

— И той ги харесваше? — попита Луиза, без да сваля изпитателен поглед от Сиси през цялото време.

— О, много! Те го предпазваха много пъти от онова, което беше наистина вредно за него. И много, много често вечер забравяше всичките си грижи, докато се чудеше дали султанът ще позволи на жената да продължи приказката или ще заповяда да й отрежат главата, преди да е свършила.

— И баща ти е бил винаги добър? До края? — попита Луиза; в разрез с големия принцип тя много се чудеше.

— Винаги, винаги! — отговори Сиси и стисна ръце. — Много, много по-добър, отколкото мога да го опиша. Ядоса се само една вечер, и то не на мене, а на Смешко. Смешко — пошепна тя ужасния факт — е дресираното му куче.

— Защо се е ядосал на кучето? — поиска да знае Луиза.

— Скоро след като се върнаха от представление татко каза на Смешко да скочи върху облегалките на двата стола и да застане на тях: това е един от фокусите му. Той погледна татко и не го направи веднага. Всичко му беше вървяло накриво на татко тая вечер и публиката била съвсем недоволна от него. Той извика, че дори кучето разбирало, че той се проваля, и нямало милост към него. След това взе да бие кучето, а аз се уплаших и се замолих: „Татко, татко! Моля ти се, недей да биеш това същество, което толкова те обича! Господ да ти прости, татко, спри!“ И той спря, а кучето беше цялото в кръв, и татко легна на пода разплакан и прегърна кучето, а то го заблиза по лицето.

Луиза видя, че Сиси плаче и отиде при нея, целуна я, хвана я за ръката и седна до нея.

— Кажи ми сега накрая как баща ти те напусна, Сиси. Сега, след като съм те разпитала толкова много, разкажи ми края. Виновна, ако има някаква вина, ще бъда аз, не ти.

— Мила госпожице Луиза — започна Сиси, като закри очите си с ръце и продължи да ридае, — върнах се от училище тоя следобед и видях, че татко също току-що се е върнал от цирка. Седеше над самия огън и се поклащаше, сякаш нещо го боли. Попитах го: „Да не си се ударил, татко?“ (понеже понякога се удряше, както всички други), а той ми каза: „Малко, скъпа“. Когато отидох при него и се наведох да го погледна в лицето, видях, че плаче. Колкото повече му говорех, толкова повече криеше лицето си; първо се тресеше целият и не казваше нищо, освен „Скъпа моя“ и „Моя обична!“.

В този миг с провлечени крачки влезе Том и изгледа двете с хладен поглед, в който не се четеше интерес към друго освен към собствената му личност, пък за момента и този интерес не беше много голям.

— Аз разпитвам Сиси за някои неща, Том — каза сестра му. — Не е необходимо да излезеш, но не ни прекъсвай за няколко минутки, моля те.

— А, добре! — отговори Том. — Само че татко е довел стария Баундърби и аз искам да дойдеш в гостната. Защото, ако дойдеш, има голяма вероятност старият Баундърби да ме покани на вечеря, а ако не дойдеш, няма да я бъде тая работа.

— Ей сега ще дойда.

— Ще те почакам, за по-сигурно — рече Том.

Сиси продължи със снишен глас:

— Най-после бедният ми татко каза, че пак не е задоволил публиката и че никога вече не я задоволявал, а това било срам и позор, и че на мене щяло да ми е по-добре без него. Аз му изредих всички обични неща, които ми подсказа сърцето, и след малко той се успокои и аз седнах до него и взех да му разправям всичко за училището, всичко, което сме говорили и вършили там. Когато нямах вече какво да му разправям, той ме прегърна с двете ръце и дълго ме целува. После ме помоли да отида и да му купя от лекарството, което употребяваше — за удареното място, и да го купя от най-доброто място, което беше на другия край на града от квартирата ни; след това пак ме целуна и ме пусна да вървя. Когато слязох долу, върнах се, та да бъда още за миг с него, надзърнах през вратата и попитах: „Татко, мили, да взема ли Смешко?“ Татко поклати глава и рече: „Не, Сиси, недей; не взимай нищо, за което се знае, че е мое, скъпа“. И аз го оставих да седи там до огъня. След това трябва да му е дошло наум на бедничкия, бедничкия ми татко да избяга, за да направи нещо за мене, защото, когато се върнах, него го нямаше.

— Слушай! Гледай да не изтървеш стария Баундърби, Лу! — обади се Том.

— Нямам нищо друго за разказване, госпожице Луиза. Аз пазя деветте масла готови за него и съм сигурна, че ще се върне. От всяко писмо, което виждам в ръцете на господим Градграйнд, се спира дъхът и очите ми се замъгляват, понеже мисля, че е от татко или от господин Слири относно татко. Господин Слири обеща да пише, щом се чуе нещо за татко, а аз вярвам, че ще удържи на думата си.

— Внимавай да не изтървеш стария Баундърби, Лу! — каза Том и подсвирна от нетърпение. — Ще се измъкне, ако не побързаш!

След това всеки път, когато Сиси направеше реверанс на господин Градграйнд в присъствие на семейството и кажеше с пресеклив глас „Моля да ме извините, сър, че ви тревожа… но… не сте ли получили писмо за мене?“, Луиза оставяше всичко, с каквото се занимаваше в момента, и чакаше отговора толкова напрегнато, колкото самата Сиси. А когато господин Градграйнд неизменно отговаряше „Не, Джуп, няма нищо такова“, устните на Луиза затреперваха също както на Сиси, а погледът й със съчувствие изпращаше Сиси до вратата. Господин Градграйнд обикновено не пропускаше случая да забележи, когато Сиси излезеше, че ако Джуп е била правилно възпитана от ранна възраст, щяла по пътя на здравата логика да се убеди в неоснователността на фантастичните си надежди. Въпреки това изглеждаше (макар и не на него, защото не виждаше нищо подобно), че фантастичната надежда като че ли може да завладее човешкия ум толкова силно, колкото и фактът.

Това наблюдение засягаше изключително дъщеря му. Що се отнася до Том, той се превръщаше в онова съвсем не изключително олицетворение на пресметливостта, което обикновено действува само в първо лице единствено число. Колкото до госпожа Градграйнд, когато изобщо казваше нещо по този въпрос, тя се подаваше мъничко от своите шалове като женски съсел и повтаряше:

— Боже господи, как това момиче Джуп упорито дотяга и тревожи нещастната ми глава, като все пита и пита за тия свои писма! Давам честната си дума и се кълна, на мене като че ли ми е съдено, отредено и предопределено да живея сред неща, които не ми дават мира. Наистина не е ли това най-изключително обстоятелство, че нищо никога не ме оставя на мира!

Но в този миг обикновено погледът на господин Градграйнд се спираше върху нея и под влиянието на този смразяващ факт тя се сковаваше отново.