Чарлз Дикенс
Тежки времена (15)

XIII
Рейчъл

Свещ мъждукаше на прозореца, в който е била често опирана черната стълба, за да се хлъзне по нея всичко, което е било най-скъпо на този свят за една измъчена жена и куп гладни дечица, и Стивън добави към другите си мисли суровото разсъждение, че сред всичко, което ни сполита в това земно съществуване, нищо не се разпределя по-несправедливо, колкото смъртта. Неравенството на рождението не е нищо в сравнение с нея. Защото, да речем, дете на крал и дете на тъкач се родят тази вечер в същия миг — какво представлява това различие пред смъртта на кое да е човешко същество, полезно или обичано от друго същество, докато тази безпътна жена продължава да живее!

Той мрачно пристъпи в своя дом със затаен дъх и бавни крачки. Качи се до вратата, отвори я и влезе в стаята.

Мир и тишина царяха в нея. Рейчъл бе там и седеше до леглото.

Тя обърна глава и сиянието на лицето й озари среднощния мрак на неговата душа. Тя седеше до леглото, бдеше и се грижеше за жена му. По-право Стивън виждаше, че някой лежи там, и беше съвсем сигурен, че трябва да е тя, но ръцете на Рейчъл бяха сложили завеса на леглото, тъй че нещастницата бе закрита за него. Дрипавите й дрехи ги нямаше и вместо тях забеляза някои от дрехите на Рейчъл. Всичко стоеше на мястото си и в същия ред, както винаги го държеше, малкият огън бе неотдавна накладен, а огнището скоро изметено. Струваше му се, че вижда всичко това на лицето на Рейчъл и че не гледа нищо друго. Докато го гледаше, то се замрежи пред неговия поглед от бликналите в очите му сълзи, но той успя да види колко сериозно го гледа тя и как нейните очи се наляха също.

Рейчъл се обърна отново към леглото и като се увери, че там всичко е в ред, заговори с тих, спокоен, весел глас:

— Радвам се, че най-после се прибра, Стивън. Много закъсня.

— Обикалях улиците.

— Така си и помислих. Но времето е много лошо тая вечер. Много вали, пък и вятър е излязъл.

Вятър ли? Наистина. Духа здравата. Как вие в комина и какъв шум вдига! Да си бил вън на такъв вятър и да не си забелязал, че духа!

— Аз вече идвах тука веднъж днес, Стивън. Хазайката дойде по обед да ме повика. Каза ми, че имало тук някой, който се нуждаел от наглеждане. И наистина беше права. Тя бълнуваше в безсъзнание, Стивън. Пък е и ранена и цялата в синини.

Стивън бавно отиде до един стол, седна и обори глава пред нея.

— Дойдох да направя толкова, колкото мога, Стивън; първо, защото тя работеше с мене, когато и двете бяхме момичета, и защото ти тръгна с нея и се ожени за нея, когато бях нейна приятелка.

Стивън опря сбръчканото си чело на едната ръка с нисък стон.

— И още защото зная какво сърце имаш и съм съвсем сигурна и убедена, че то е прекалено милостиво, за да я оставиш да умре или дори да страда поради липса на помощ. Ти знаеш кой е казал: „Който от вас е без грях, нека пръв да хвърли камък върху нея!“^[1] Имало е предостатъчно такива, които да го направят. Ти не си човекът, който ще хвърли последния камък, Стивън, след като е паднала толкова ниско.

— Ах, Рейчъл, Рейчъл!

— Ти си ужасно страдал, господ да те възнагради за това! — съчувствено каза Рейчъл. — Аз съм твоя бедна приятелка от все сърце и душа.

Раните, за които му бе споменала, изглежда бяха на врата на самоотвъргналата се нещастница. Рейчъл се зае да ги превързва, като все още закриваше от него болната. Тя натопи парче платно в легенче, където беше сипала някаква течност от една бутилка, и леко го наложи върху болното място. Трикраката масичка бе преместена близо до леглото и там стояха две шишета. Рейчъл бе взела едното от тях.

То не беше чак толкова далече, тъй че Стивън, като я проследи с поглед, можа да прочете какво бе написано на него с едри букви. Той пребледня като мъртвец, сякаш обзет от внезапен ужас.

— Аз ще остана тука, докато удари три часът, Стивън — каза Рейчъл и спокойно седна пак на мястото си. — Това трябва да се направи още веднъж в три и после може да не я закачаме до сутринта.

— Но ти трябва да си починеш, утре си на работа, скъпа.

— Аз си отспах добре миналата нощ. Мога да будувам много нощи, когато се наложи. Виж, ти имаш нужда от почивка, какъвто си пребледнял и уморен. Опитай се да поспиш там на стола, пък аз ще я пазя. Снощи не си спал никак, сигурна съм. За тебе ще е много по-трудно да работиш утре, отколкото за мене.

Стивън чу тътненето и бушуването на вятъра вън и му се стори, че доскорошното му ядно настроение обикаля там и се мъчи да стигне при него. Рейчъл го беше прогонила; тя нямаше да го пусне пак вътре; той се уповаваше на нея, че ще го запази от самия него.

— Тя не може да ме познае, Стивън; само мърмори като насън и се блещи. Колко пъти й заговорвах, но тя сякаш не забеляза! Може да е по-добре така. Когато се свести, аз ще съм направила каквото мога и тя няма да го знае.

— И колко дълго може да се смята, че ще е така, Рейчъл?

— Докторът каза, че тя навярно ще дойде на себе си утре.

Очите му отново се спряха върху шишето и тръпка мина през него така, че ръцете и краката му се затресоха. Тя помисли, че е изстинал от мокрежа. Не, отговори й той, не било от това. Бил се уплашил.

— Уплашил си се?

— Да, да! На идване. Когато обикалях. Когато си мислех. Когато… — Той пак се разтрепери, изправи се, хвана се за края на камината и приглади влажната си студена коса с ръка, която се тресеше като на паралитик.

— Стивън!

Рейчъл направи крачка към него, но той протегна ръка да я спре.

— Не! Моля ти се, недей. Искам да те видя седнала до леглото. Искам да те видя така добра и готова да прощаваш. Искам да те видя, както те видях, когато влязох. Никога няма да те видя по-хубава. Никога, никога, никога!

Пак го побиха силни тръпки. След това се отпусна на един стол. Постепенно той се овладя, сложи лакът на едното си коляно, опря глава на тази ръка и така можа да загледа Рейчъл. Както я виждаше от другата страна на мъждивата свещ с овлажнелите си очи, струваше му се, че около главата й сияе ореол. Беше готов да повярва, че е така. И наистина го повярва, когато чу как прозорецът дрънчи, вратата долу тропа, а вятърът с рев и вой бушува около къщата.

— Когато тя се оправи, Стивън, трябва да се надяваме, че ще те остави на мира и няма да ти създава повече мъки. Поне така ще се надяваме. А сега аз ще помълча, защото искам да си поспиш.

Стивън затвори очи, повече за да й достави удоволствие, отколкото за да даде почивка на уморения си мозък; но малко по малко, като се вслушваше в страшния шум на вятъра, Стивън престана да го чува или той се превърна в шума на работещия му стан, или дори в гласовете, чути през деня (включително и собствения), които казваха, каквото бяха наистина казвали. Но дори това непълно съзнание избледня най-после и му се присъни дълъг объркан сън.

Струваше му се, че той и някаква жена, отдавна вече скъпа на сърцето му (но не беше Рейчъл и това го изненада дори във въображаемото щастие), се венчаваха в черквата. Докато се извършваше церемонията и сред присъствуващите той забелязваше неколцина, за които знаеше, че са живи, и мнозина, за които знаеше, че са умрели, изведнъж падна мрак, последван от блеснала страшна светлина. Тя изхождаше от един ред на скрижалите с десетте божи заповеди^[2] върху олтара и думите озаряваха сградата. Те звучаха в цялата черква, сякаш огнените букви имаха гласове. При това картината на всичко отпред и наоколо се промени и нищо не остана тъй, както е било, освен самия него и свещеника. Те стояха на дневна светлина пред тълпа толкова огромна, че ако всичките хора в света би могло да бъдат събрани на едно място, нямаше да изглеждат, както си мислеше Стивън, по-многобройни; те всички се гнусяха от него и сред милионите приковани към лицето му погледи нито един не го гледаше със съчувствие или дружелюбие. Той стоеше на издигната площадка под собствения си тъкачен стан и като вдигна очи и видя в какво се е превърнал станът, и като чу ясно погребалната служба, разбра, че го чака смъртно наказание. След миг това, на което стоеше, се срина под краката му и с него бе свършено.

По какво чудо се върна той към обикновения си живот и към местата, които познаваше, не беше в състояние да отсъди; но на един или друг начин се озова на тези места и върху него тежеше такова проклятие: никога нито на този, нито на онзи свят, през всичките невъобразими столетия на вечността да не види лицето на Рейчъл, нито да чуе гласа й. Както скиташе насам-натам, безспир, без надежда, и търсеше без сам да знае какво (знаеше само, че е обречен да го търси), той бе обладан от безименен неописуем ужас, смъртен страх от една определена форма, характерна за всичко наоколо му. Каквото и да погледнеше, то рано или късно приемаше тази форма. Целта на жалкото му съществуване бе да не позволи никому сред различните хора, с които се срещаше, да я познаят. Напразни усилия! Ако ги извеждаше от стаите, където я имаше, ако заключваше чекмеджета и килери, където тя стоеше, ако отстраняваше любопитните от местата, където знаеше, че е скрита, и ги извеждаше на улиците, дори комините на фабриките приемаха тази форма, а на тях личеше напечатаната дума.

Пак духаше вятърът, пак плющеше дъждът по покривите и безкрайните простори, през които Стивън беше блуждал, се смалиха и поместиха в четирите стени на стаята му. С изключение на това, че огънят бе угаснал, всичко беше така, както преди да затвори очи. Рейчъл като че ли беше задрямала на стола до леглото. Тя седеше съвсем неподвижно, загърнала се с шала. Масичката се намираше на същото място, близо до леглото, и върху нея, в истинските си размери и външен вид, стоеше предметът, който Стивън бе непрекъснато виждал.

Стори му се, че завесата се раздвижи. Погледна пак и се увери, че тя наистина мърда. Видя как се подаде една ръка и зашари насам-натам. Сетне завесата се раздвижи по-забележимо и жената, която лежеше там, я отдръпна и седна.

Тя огледа стаята със страшните си очи, тъй измъчени и безумни, тъй безизразни и големи, и отмина ъгъла, където той спеше на стола си. После погледът й се върна към този ъгъл и тя си засенчи очите с ръка, докато гледаше натам. Тя пак огледа цялата стая, почти без да обърне внимание на Рейчъл, а може би изобщо без да я види, и се върна към този ъгъл. Когато пак засенчи очите си, не толкова, за да го загледа, колкото за да го потърси, доловила с някакъв животински инстинкт, че той е там, Стивън си помисли, че в тези покварени черти, както и в душата, чието отражение те бяха, не е останала и следа от жената, за която се бе оженил преди осемнадесет години. Ако не беше я видял да отива към този край стъпка по стъпка, никога не би могъл да повярва, че е същата.

През цялото това време като омагьосан Стивън остана неподвижен, безсилен, годен само да я наблюдава.

В полусънно затъпение или в някакъв безсмислен и безпредметен вътрешен размисъл тя поседя малко, облегнала глава на притиснатите към ушите ръце. После отново заоглежда стаята. И сега за първи път очите й се спряха върху масичката с шишетата.

Веднага погледът й се върна към неговия ъгъл със същото предизвикателство както предишната вечер и с предпазливо, плавно движение тя протегна жадната си ръка. Дръпна в леглото си едно канче и поседя, замислена коя от двете бутилки да избере. Най-после безразсъдно стисна в ръка шишето, в което се криеше бърза и сигурна смърт, и пред очите му издърпа със зъби тапата.

Дали беше сън или действителност, той нямаше глас, нито сили да се помръдне. Ако това е действителност и писаното й време още не е дошло, събуди се, Рейчъл, събуди се!

Тя помисли за това също. Погледна към Рейчъл и много бавно, много предпазливо изпразни шишето в канчето. След миг питието беше вече до устните й. Един миг и нищо нямаше да може да й помогне, дори целият свят да се събудеше и да се спуснеше към нея с всички сили. Но в този миг Рейчъл скочи със сподавен вик. Нещастницата се възпротиви, удари я, вкопчи се в косата й, но Рейчъл отне канчето.

Стивън се отлепи от стола си:

— Рейчъл, истина ли е това или сънувам в тая страшна нощ?

— Всичко е наред, Стивън. И аз бях заспала. Наближава три. Шт! Чувам камбаните.

Вятърът донесе до прозореца звука на черковния часовник. Ослушаха се: в този миг удари три. Стивън изгледа Рейчъл, видя колко е бледа, забеляза разрошената й коса и червените следи от нокти по челото, което го увери, че зрението и слухът не са го излъгали. Канчето още беше в ръката й.

— Мислех си, че трябва да е към три — каза тя и спокойно изпразни канчето в легена и натопи платното, както преди. — Радвам се, че останах! Всичко ще е наред сега, като й сложа това. Ето! Тя се успокои вече. Тия няколко капки в легена ще ги изсипя, че това нещо не е хубаво да го остави човек така, колкото и да е малко. — Както говореше, Рейчъл изпразни легена в пепелта на огнището и счупи шишето о прага на камината.

Сега не й оставаше нищо, освен да се загърне с шала, преди да излезе на вятъра и дъжда.

— Нали ще ми позволиш да те поизпратя, че е късно, Рейчъл?

— Не, Стивън. За една минутка съм си у дома.

— Не те ли е страх да ме оставяш самичък с нея? — каза той с нисък глас, когато двамата излязоха от стаята.

Когато тя го изгледа и възкликна „Стивън“, той коленичи пред нея на жалкото бедняшко стълбище и поднесе крайчеца на шала й към устните си.

— Ти си ангел! Бог да те благослови, бог да те благослови!

— Аз съм, както ти казах, Стивън, твоя бедна приятелка. Ангелите не са като мене. Дълбока пропаст дели тях и една работничка, изпълнена с грехове. Малкото ми сестриче е при тях, но то се е преобразило.

Тя вдигна очи за миг, когато изричаше тези думи, но след това ги сведе отново, все тъй благи и кротки, към лицето му.

— Ти преобразяваш мене от лош в добър. Ти ме караш смирено да искам да бъда повече като тебе и да ме е страх, че ще те загубя, когато тоя живот свърши и цялата каша се оправи. Ти си ангел; може да си ми спасила душата приживе!

Тя го погледна, коленичил в краката й, все още с шала в ръка, и укорът замря на устните й, когато видя как потръпва цялото му лице.

— Аз си дойдох у дома отчаян. Дойдох си у дома без надежди и вбесен от мисълта, че щом изрекох една дума да се оплача, сметнаха ме неблагонадежден. Казах ти, че се бях уплашил. Беше от това шише с отрова на масата. Никога не съм причинил зло на никоя жива твар; но когато така неочаквано го видях, помислих си: „Отде да знам какво бих могъл да направя на себе си или на нея, или на двама ни!“

С ужас на лицето тя сложи двете си ръце на устата му, за да не му позволи да каже нищо повече. Стивън ги хвана със свободната си ръка и все още стиснал крайчеца на шала й, припряно продължи:

— Но аз те видях, Рейчъл, да седиш край леглото. Виждах те цялата тая нощ. В неспокойния си сън пак знаех, че си там. Винаги ще те виждам там. И никога вече не ще я видя нея, нито ще помисля за нея, без да си до нея и ти. Никога вече не ще погледна или помисля за нещо, дето ме ядосва, без ти, която си толкова по-добра от мене, да си до него. И така ще се мъча да дочакам времето, ще се мъча да запазя вярата си във времето, когато ти и аз най-после ще отидем заедно далеч, отвъд дълбоката пропаст, там, където е сестричето ти.

Той пак целуна крайчеца на шала й и я пусна да си върви. Рейчъл му пожела лека нощ със сподавен глас и излезе на улицата.

Вятърът духаше оттам, където скоро щеше да пукне зората, и все още духаше силно. Беше отнесъл облаците пред себе си, дъждът се беше излял или отминал и звездите бяха ясни. Стивън стоеше гологлав на пътя и гледаше подир бързо отдалечаващата се Рейчъл. Каквото блестящите звезди бяха в сравнение с мъждивата свещ на прозореца, това беше и Рейчъл в грубото въображение на този човек, сравнена с всекидневието на неговия живот.