Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hard Times, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)

Издание:

Чарлз Дикенс. Тежки времена

Второ издание

 

Редактор: Цветан Николов

Художник: Иван Кьосев

Худож. редактор: Лиляна Басарева

Техн. редактор: Таня Янчева

Коректор: Лиляна Стоянова

 

Дадена за набор на 13.IX.1979 г.

Подписана за печат на 28.IV.1980 г.

Излязла от печат на 26.V.1980 г.

Формат 32/84/108

Печатни коли 23 Издателски коли 9,32

Издат №86 (4082)

Цена 1,91 лв.

Изд. „Профиздат“, София, 1980

Печатница при ВИ — София, Поръчка №72


Книга трета
Прибирането в житниците

I
Друго нещо потребно

Луиза дойде на себе си от припадъка, очите й се отвориха морно и пред взора й се мярна старото легло в къщи и старата й стая. Отначало й се стори, че всичко случило се след дните, когато тази обстановка й е била близка, е само видение от някакъв сън, но постепенно както предметите изпъкваха по-реално пред погледа й, така и събитията изпъкваха по-реално в паметта.

Главата й тежеше и тя едва можеше да я помръдне от болка, възпалените очи гледаха с усилие и тя беше съвсем отпаднала. Беше така обзета от някаква странна безчувственост, че и присъствието на по-малката й сестра в стаята не можа да привлече веднага вниманието й. Дори когато очите им се срещнаха и сестричето се доближи до леглото, Луиза лежа няколко минути, гледа го мълчаливо и се остави детето да я държи плахо за отпуснатата ръка, преди да го попита:

— Кога ме донесоха в тази стая?

— Снощи, Луиза.

— Кой ме донесе?

— Сигурно Сиси.

— Защо мислиш така?

— Защото я намерих тука тази сутрин. Тя не дойде да ме събуди, както винаги, и тръгнах да я търся. Нямаше я и в нейната стая и аз търсих из цялата къща, докато я намерих тука да се грижи за тебе и да ти слага мокри кърпи на главата. Искаш ли да видиш татко? Сиси ми каза да му обадя, когато се събудиш.

— Какво усмихнато лице имаш, Джейн! — каза Луиза, когато малката й сестричка все още плахо се наведе да я целуне.

— Така ли? Много се радвам, че мислиш така. Сигурна съм, че го дължа на Сиси.

Ръката, с която Луиза беше започнала да прегръща сестричето, се отпусна.

— Можеш да кажеш на татко, ако искаш. — После го спря за миг и каза: — Сигурно ти си наредила стаята така уютно и си я направила тъй приветлива?

— О, не, Луиза, тя беше наредена, преди да дойда аз. Сигурно…

Луиза се обърна на възглавницата и не чу нищо повече. Когато сестра й излезе, пак обърна глава и остана с лице към вратата, докато тя се отвори и вътре влезе баща й.

Изглеждаше изнурен и ръката му, обикновено твърда, трепереше в нейната. Той седна до леглото, нежно я попита как се чувствува и заговори за необходимостта тя да запази спокойствие след вълнението и преживяната буря миналата вечер. Говореше със снишен и разтревожен глас, много различен от обичайния му диктаторски тон, и често не можеше да намери подходящи думи.

— Моя мила Луиза! Моя бедна дъще! — Той така се запъна на това място, че млъкна изобщо. Сетне се опита пак:

— Мое нещастно дете! — Това място беше толкова трудно, че той се пресече и започна още веднъж:

— Би било безполезно, Луиза, да се опитвам да ти кажа колко потресен бях и още съм от това, което ми се струпа на главата снощи. Почвата, на която стоя, вече не е сигурна под краката ми. Единствената опора, на която се облягах, и силата, която ми се струваше и още ми се струва неподлежаща на съмнение, изведнъж рухнаха. Аз съм зашеметен от тези открития. Не влагам нищо лично в това, което казвам, но намирам, че ударът, който се стовари снощи отгоре ми, е премного тежък.

Тя не можеше да му предложи никаква утеха. Целият й собствен живот се беше разбил в тази скала.

— Няма да говоря за това, Луиза, че ако ти по някаква щастлива случайност беше ми отворила очите малко по-рано, е щяло да бъде по-добре за двама ни: по-добре за твоето спокойствие и по-добре за моето. Защото аз съзнавам, че в моята система може да не е влизало предразполагане към подобен род откровеност. Аз бях проверил… моята система върху себе си и най-строго съм я прилагал, и трябва да нося отговорност за нейните неуспехи. Но те моля да повярваш, мое любимо дете, че съм мислил само доброто.

Той говореше искрено и, трябва да му се признае, казваше истината. Когато беше измервал бездънни дълбини с нищожната си линийка и се беше мъчил да обхване вселената с ръждивия си пергел с неогъващи се крака, беше смятал да върши велики дела. В тесния кръг на своите възможности беше тъпкал и унищожавал цветята на живота с по-голяма целенасоченост от много кресливи личности, с които общуваше.

— Аз напълно вярвам това, което ми казваш, татко. Зная, че съм била твоето любимо дете. Зная, че си искал да ме направиш щастлива. Никога не съм те укорила и никога не ще те укоря.

Той стисна протегнатата ръка и я задържа в своята.

— Скъпа, аз останах цялата нощ на масата си и размишлявах непрестанно върху мъчителния ни разговор. Когато си помисля за твоя характер, когато си помисля, че това, което ми стана известно от няколко часа насам, е било укривано от тебе с години, когато си помисля каква неотложна нужда те е накарала най-сетне да го споделиш с мене, идвам до заключението, че не мога да не загубя вяра в самия себе си.

Можеше да добави: „Най-вече когато виждам лицето, което сега ме гледа“. И го добави всъщност може би, като отмахна леко с ръка разпилените й коси по челото. Такива дребни постъпки незначителни у други хора, много биеха на очи у него и дъщеря му ги приемаше като да бяха думи на разкаяние.

— Обаче — продължи господин Градграйнд бавно и с колебание, както и с мъчително чувство на безпомощност — щом виждам основание да не вярвам в себе си за миналото, Луиза, би трябвало да нямам вяра в себе си и за сегашното и бъдещето. Да ти кажа откровено аз нямам вяра. Сега съвсем не съм убеден, колкото и по-различно да съм мислил едва вчера по това време, че съм годен да оправдая вярата, която възлагаш на мене, че зная как да се откликна на този повик за помощ, с който си дошла у дома при мене, че имам правилния инстинкт (да речем за момент, че съществува някакво качество от това естество) как да ти помогна и да те оправя, мое дете.

Луиза се беше обърнала на възглавницата и лежеше с лице, захлупено на ръката си така, че той не можеше да го види. Възбудата и терзанието й бяха стихнали, но макар и омекнала, тя не плачеше. Баща й се беше променил и тази промяна се чувствуваше най-много в това, че би се радвал да я види разплакана.

— Някои хора поддържат — продължи той все още неуверено, — че има мъдрост на ума и мъдрост на сърцето. Не съм бил съгласен с това, но, както казах, сега нямам вяра в себе си. Аз съм смятал, че умът е напълно достатъчен. Може да не е напълно достатъчен, смея ли да го твърдя тази сутрин? Ако този друг вид мъдрост е бил каквото съм пренебрегнал и необходимото нещо е бил инстинктът, Луиза…

Той се изказа с голямо съмнение, сякаш не му се искаше да го признае напълно дори и сега. Тя не му даде отговор и продължаваше да лежи пред него на леглото си, все още полуоблечена, почти същата, каквато я беше видял просната на пода в кабинета му предишната вечер.

— Луиза — и ръката му отново се отпусна върху нейната коса, — аз отсъствувах оттука, скъпа, по много време напоследък и при все че сестра ти е била възпитавана според… системата — (пред тази дума той като че ли се запъваше с голямо нежелание всеки път), — по необходимост то е претърпяло изменения поради известно всекидневно общуване, започнало в нейния случай през ранната й възраст. Питам те със смирено незнание, дъще: мислиш ли, че е за добре?

— Татко — отговори тя, без да помръдне, — ако в младите й гърди се е пробудила някаква хармония, оставала безмълвна в моите, докато на края се е превърнала в дисонанс, нека сестра ми бъде благодарна на бога да върви по по-щастливия си път и да смята за най-голяма благословия това, че е избягнала моята участ.

— О, дете мое, дете мое — възкликна той с отчаяние, — аз съм нещастен човек, защото трябва да те виждам в такова състояние! Каква полза от това, че не ме кориш, щом сам аз тъй жестоко се укорявам! — Той наведе глава и й заговори със снишен глас: — Луиза, имам чувството, че някаква промяна трябва да е настъпила около мене в този дом само благодарение на обичта и признателността, че това, което умът е оставил недовършено и не е могъл да извърши, навярно мълком е вършило сърцето. Възможно ли е?

Тя не му отговори.

— Не съм толкова горделив, за да не го повярвам, Луиза. Как бих могъл да бъда надменен, докато те виждам пред себе си! Възможно ли е това? Така ли е, скъпа?

Той я погледна още веднъж как лежи там сломена и, без да каже дума повече, излезе от стаята. Малко след това тя чу леки стъпки до вратата и усети, че някой стои край нея.

Луиза не вдигна глава. Глух яд, че може да я гледат в нейната беда и че неволният поглед, който така я беше засегнал, е стигнал това осъществление, тлееше в нея като някакъв пагубен огън. Всички сили, запрени в тясна тъмнина, рушат и унищожават. Въздухът, който може да бъде благотворен за земята, водата, която може да я направи богата, топлината, която може да даде зрелост на плодовете й, я разкъсват, когато бъдат затворени в клетка. Тъй беше и в нейните гърди сега: най-добрите качества, които притежаваше, отдавна обърнали се срещу самите себе си, бяха закоравели и се превърнали в ожесточение, което се надигаше против предлаганата дружба.

Беше добре, че нежната ръка я докосна по врата и че, както тя разбра, я бяха помислили за заспала. Съчувствената ръка не будеше негодуванието й. Нека остане там, нека си остане.

Ръката оставаше там, съживяваше с топлината си множество по-безобидни мисли и Луиза си почиваше. Спокойствието и съзнанието, че над нея така бдят, я смекчиха и очите й се наляха със сълзи. Чуждото лице докосна нейното и тя разбра, че и по него имаше сълзи, разбра и причината за тях.

Когато Луиза се престори, че се събужда, и седна, Сиси се дръпна и застана тихо до леглото.

— Надявам се, че не съм ви обезпокоила. Дойдох да ви попитам дали ще ми позволите да постоя при вас?

— Защо трябва да стоиш при мене? Ти ще липсваш на сестра ми. Ти си всичко за нея.

— Така ли? — попита Сиси и поклати глава. — Бих искала да бъда нещо за вас, ако мога.

— Какво? — попита Луиза, почти сурово.

— Това, което искате най-много, ако мога да бъда. Във всеки случай бих искала да се опитам, колкото ми позволят силите. И колкото и далече да съм от желаното, никога няма да ми омръзне да се старая да стана. Ще ми позволите ли?

— Баща ми те е пратил да ме питаш.

— О, не — възрази Сиси. — Той ми каза, че сега мога да вляза, но ме отпрати от стаята тая сутрин… или поне… — Тя се поколеба и замлъкна.

— Поне какво? — попита Луиза с изпитателен поглед.

— Самата аз сметнах, че ще е най-добре да ме отпратят, защото се чувствувах много несигурна дали бихте искали да ме видите тук.

— Винаги ли съм те мразила толкова много?

— Надявам се не, защото аз винаги съм ви обичала и винаги съм искала да го знаете. Но вие се променихте спрямо мене малко преди да напуснете дома си. Не че това ме е учудило. Вие знаехте толкова много, а аз знаех толкова малко и това беше тъй естествено в много отношения, както се движехте между други познати, че не можех от нищо да се оплача и съвсем не бях засегната.

Тя се изчерви, докато казваше това скромно и бързешком. Луиза разбра, че Сиси не казва истината, за да не я наскърби, и сърцето й се сви.

— Бива ли да се опитам? — повтори Сиси и събра смелост да вдигне ръка да прегърне този врат, който неусетно сам се накланяше към нея.

Луиза хвана ръката, която само след миг щеше да я прегърне, стисна я и отговори:

— Преди всичко, Сиси, знаеш ли каква съм? Аз съм така надменна и закоравяла, така объркана и разтревожена, така озлобена и несправедлива към всички и към самата себе си, че всичко в мене е настървено, мрачно и зло. Не те ли отблъсква това?

— Не!

— Аз съм така нещастна, а всичко, което би могло да ме направи щастлива, е така опустошено, че ако бях лишена от разум до този час и вместо да бъда тъй учена, за каквато ме мислиш, се налагаше да започна да усвоявам най-простите истини, пак не бих имала по-крещяща нужда от съветник, който да ми помогне да спечеля покой, доволство, благородство — всичките блага, от които съм съвършено лишена. Не те ли отблъсква това?

— Не!

В простодушието на безстрашната си обич и изпълващата го стара сърдечна преданост изоставеното някога момиче блестеше като прекрасна светлина в душевния мрак на Луиза.

Тя вдигна пак ръката, посегна да я прегърне и я сложи при другата, която вече беше на врата й. Луиза падна на колене, притисна се до тази дъщеря на странствуващия цирков артист и я загледа почти с благоговение.

— Прости ми, смили се над мене, помогни ми! Съжали ме в голямата ми злочестина и ми позволи да притисна глава до едно любещо сърце!

— О, притисни я! — възкликна Сиси. — Притисни я тука, скъпа!