Чарлз Дикенс
Тежки времена (20)

II
Господин Джеймз Хартхауз

Партията на Градграйнд имаше нужда от помощ, за да види сметката на Грациите^[1]. Те обикаляха да вербуват привърженици, а къде имаха по-голяма надежда да ги наберат, ако не сред изисканите господа, които, след като бяха открили, че няма нищо, което да притежава известна цена, бяха еднакво готови на всичко?

Нещо повече — трезвите умове, издигнали се до тези ненадминати височини, бяха привлекателни за мнозина от школата на Градграйнд. Те харесваха изисканите господа: даваха си вид, че не ги харесват, но ги харесваха. Носеха се отпуснато, за да им подражават, и проточваха думите си като тях, и поднасяха с омаломощен вид малките мухлясали дажби политическа икономия, с които гощаваха последователите си. Никога преди на земята не бяха виждали по-чудна порода мелези от получилата се по този начин.

Сред изисканите господа, които не принадлежаха напълно към школата на Градграйнд, имаше един от добро семейство и още по-добра външност с прекрасен усет за хумор, който има огромен успех в Камарата на общините в случая, когато я занимава с неговото (и на директорския съвет) становище за железопътна злополука, при която най-внимателните на света служители, наети от най-либералните началници, за които някога се е чувало, подпомагани от най-прекрасните механични приспособления, каквито някога са били изобретени всичко това действуващо на най-добрата линия, която е била някога построена, бяха убили пет души и ранили тридесет и двама — произшествие, без което превъзходството на цялата система положително нямаше да е пълно. Между пострадалите имало една крава, а между разпръснатите неизвестно чии предмети — вдовишко боне. И почтеният член на парламента така разсмя камарата (която има тънък усет за хумор), като сложи бонето на главата на кравата, че господа представителите нямаха търпение да изслушат сериозно заключенията на следствието и оправдаха железопътното дружество с одобрителни възгласи и смях.

Та този господин имаше по-малък брат с още по-хубава външност, който се беше опитал да поживее като драгунски корнет^[2] и установи, че е отегчително, след това се опита да поживее в свитата на един английски посланик в чужбина и установи, че е отегчително; сетне се озова в Ерусалим и се отегчи и там; тогава обиколи света с яхта и се отегчи навред. Тъкмо на него този почтен и духовит член на парламента каза на брат си един ден: „Джем, има поле за дейност между привържениците на неоспоримите факти и те имат нужда от хора. Питам се дали не би се заел със статистика“. Джем, привлечен от новотата на това хрумване и понеже отчаяно търсеше някакво разнообразие, беше готов „да се заеме“ със статистика, както и с каквото да било друго. И той се зае. Подготви се, като усвои една-две сини книги, а брат му пусна дума за това сред привържениците на неоспоримите факти и каза:

— Ако искате да кандидатирате за някое място хубав мъж, който може да ви изкалъпи дяволски хубава реч, потърсете брат ми Джем, той е тъкмо човек за вас.

След като го опитаха няколко пъти на публични събрания, господин Градграйнд и съвет от политически мъдреци решиха да го изпратят в Коуктаун, да го опознаят хората там и в околностите. Това и бе поводът за писмото, което Джем показа предишната вечер на госпожа Спарсит и което сега държеше в ръка господин Баундърби; то беше надписано: „До Джозая Баундърби, ескуайър, банкер, Коуктаун. Специално, за да му се препоръча Джеймз Хартхауз, ескуайър. Томас Градграйнд“.

Един час след като получи това съобщение и визитната картичка на господин Джеймз Хартхауз, господин Баундърби наложи шапка и отиде в хотела. Там намери господин Джеймз Хартхауз да гледа през прозореца в такова печално душевно състояние, че беше вече наполовина готов „да се заеме“ с нещо друго.

— Моето име, сър — каза посетителят му, — е Джозая Баундърби от Коуктаун.

Господин Джеймз Хартхауз много се радвал (макар и съвсем да нямаше такъв вид), че има честта, която отдавна очаквал.

— Коуктаун, сър — рече Баундърби и твърдоглаво се настани на един стол, — не е от тия градове, с които сте свикнали. Ето защо, ако ми позволите… или безразлично дали ще ми позволите или не, защото аз съм прям човек… ще ви разправя нещичко за него, преди да пристъпим към другото.

Господин Хартхауз щял да бъде очарован.

— Не бъдете толкова сигурен в това — отвърна Баундърби. — Аз не ви го обещавам. Преди всичко вижте нашия пушек. Това е нашата храна и нашето питие. Той е най-здравословното нещо на света във всяко отношение, а особено за белите дробове. Ако сте един от тия, дето искат от нас да го премахнем, аз не съм съгласен с вас. Ние нямаме никакво намерение да изхабим дъната на нашите котли по-бързо, отколкото ги хабим сега, въпреки всичките сантиментални празнословия във Великобритания и Ирландия.

Решил „да се заеме“ в пълния смисъл на думата, господин Хартхауз подхвана:

— Господин Баундърби, уверявам ви, че съм всецяло и напълно на вашето мнение. По убеждение.

— Радвам се да го чуя — каза Баундърби. — Сега без съмнение вие сте чули сума приказки за работата във фабриките ни. Нали? Прекрасно. Ще ви изложа самите факти. Тя е най-приятната работа каквато може да има, и е най-леката работа, каквато има, и е най-добре платената работа, каквато има. Нещо повече: ние не бихме могли да подобрим самите фабрики, освен ако постелем персийски килими на пода, което няма да направим.

— Напълно правилно, господин Баундърби.

— Последно — продължи Баундърби, — що се отнася до нашата работна ръка. Между тях не се среща нито един в този град, сър, мъж, жена или дете, който да няма един върховен стремеж в живота. Този стремеж е да бъдат хранени с костенуркова супа и еленско месо със златна лъжица. Но те няма, нито един от тях, да бъдат никога хранени с костенуркова супа и еленско месо със златна лъжица. Така че вече сте запознат с града.

Господин Хартхауз заяви, че това сбито резюме на целия коуктаунски въпрос е било за него във висша степен поучително и освежаващо.

— Ами виждате ли — отговори господин Баундърби, — такъв ми е характерът: когато се запознавам с един човек, особено общественик, трябва напълно да се разбера с него. Трябва да ви кажа, господин Хартхауз, само едно нещо още, преди да ви уверя, че с удоволствие ще се отзова на препоръчителното писмо на моя приятел Том Градграйнд и ще направя всичко в кръга на скромните ми възможности. Вие сте човек от род. Не се лъжете нито за миг с предположението, че аз съм човек от род. Аз съм само един от мръсната сган, истински представител на измета.

Ако нещо можеше да събуди интереса на Джем към господин Баундърби, то беше тъкмо това обстоятелство. Или поне той така му заяви.

— А сега — каза Баундърби — можем да стиснем ръка на равни начала. Казвам на равни начала, понеже, макар да знам по-добре от всеки друг кой съм и колко дълбока е клоаката, от която съм се издигнал, аз съм също толкова горд, колкото и вие. Сега, след като съм установил по подходящ начин независимостта си, мога да пристъпя към въпроса как се чувствувате и се надявам, че сте добре.

Още по-добре, увери го господин Хартхауз, когато двамата си стиснаха ръка, и то се дължало на целебния въздух на Коуктаун. Господин Баундърби изслуша отговора благосклонно.

— Може да знаете — каза той, — а може и да не знаете, че аз съм женен за дъщерята на Том Градграйнд. Ако нямате предвид нещо по-интересно, елате с мене до града и аз с удоволствие ще ви представя на дъщерята на Том Градграйнд.

— Господин Баундърби — заяви Джем, — вие предугадихте най-голямото ми желание.

Те излязоха без повече приказки и господин Баундърби заведе новия познат, който тъй коренно се различаваше от него, в частното си жилище от червени тухли, с черни капаци на прозорците отвън и зелени щори отвътре и с черната входна врата, към която водеха две бели стъпала. В гостната на този дом след малко влезе при тях най-удивителната млада жена, каквато господин Джеймз Хартхауз бе някога виждал. Тя се държеше така принудено и въпреки това нехайно; бе тъй затворена и въпреки това непрекъснато нащрек; бе тъй студена и горда и въпреки това така болезнено се срамуваше от самохвалното смирение на съпруга си — свиваше се при всяка негова проява като от бодване с нож или удар, — че гостът я наблюдаваше с някакво съвсем ново за него чувство. В лицето тя бе не по-малко удивителна, отколкото в държанието. Чертите й бяха хубави, но естествената им живост тъй скована, че изглеждаше невъзможно да се досети човек за истинското им изражение. Крайно безразлична, напълно уверена в себе си, тя никога не губеше самообладание, но и никога не се отпускаше; физически присъствуваше при тях, духовно явно оставаше съвсем сама и нямаше никакъв смисъл засега Хартхауз да се мъчи да разбере тази жена, защото оставаше непроницаема.

От господарката на къщата посетителят плъзна поглед по самия дом. Нямаше никакъв безмълвен признак за присъствието на жена в стаята. Никакво изящно украшенийце, никаква забавна, пък ако ще и най-банална дреболийка не издаваше някъде нейното влияние. Неприветлива и неуютна, самохвално и натрапчиво богата, стаята гледаше присъствуващите сега в нея, несмекчена и неразнообразена с най-малката следа от някакви женски занятия. Както господин Баундърби стоеше сред своите домашни кумири, а тези непреклонни божества стояха по местата си около господин Баундърби те бяха достойни един за друг и много си подхождаха.

— Това, сър — заговори Баундърби, — е жена ми, госпожа Баундърби, първородното дете на Том Градграйнд. Лу, господин Джеймз Хартхауз. Господин Хартхауз се е наредил сред съратниците на баща ти. Ако той не стане в най-скоро време колега на Том Градграйнд, смятам, че ще чуем за него във връзка с някой от съседните градове. Вие виждате, господин Хартхауз, че жена ми е по-млада от мене. Не знам какво е намерила в мене, за да ме вземе за мъж, но предполагам да е намерила нещо, иначе нямаше да го стори. Тя е пълна с ценни знания, сър, и политически, и други. Ако искате да назубрите нещо, би ми било трудно да ви препоръчам по-добър наставник от Лу Баундърби.

По-приятен наставник или наставник, от когото имало по-голяма вероятност да научи нещо, едва ли могъл да очаква господин Хартхауз.

— Хайде! — рече домакинът. — Ако сте по комплиментите, ще ви провърви тука, защото няма да имате конкуренция. Сам аз не можах да се науча да правя комплименти, пък и да си кажа правичката, не го разбирам това изкуство. Всъщност аз презирам комплиментите. Но вашето възпитание е било по-друго от моето; моето е било възпитание и половина, бога ми! Вие сте джентълмен, а аз не претендирам да съм такъв. Аз съм Джозая Баундърби от Коуктаун и това ми стига. Обаче, макар и да не се влияя от обноски и обществено положение, Лу Баундърби може и да се влияе. Тя не е имала моите изгоди (несгоди бихте ги нарекли вие, но аз ги наричам изгоди), тъй че, смея да кажа, усилията ви няма да отидат на вятъра.

— Господин Баундърби — каза Джем, като се бърна с усмивка към Луиза — е благороден жребец в сравнително естествено състояние, съвсем свободен от юздите, които влачи обикновен впрегатен кон като мене.

— Вие изказвате голямо уважение към господин Баундърби — спокойно отвърна Луиза. — И това е напълно естествено.

Той бе позорно объркан — един джентълмен, видял толкова много на света — и си помисли: „Е, как да го разбера това?“

— Вие възнамерявате да се посветите, доколкото разбирам от това, което каза господин Баундърби, в служба на родината си. Решили сте — продължи Луиза, застанала пред него на същото място, където се беше спряла при влизането си, все със същото противоречие между самообладанието и явното й стеснение — да посочите на нацията изход от всичките й затруднения.

— Госпожо Баундърби — отговори със смях Хартхауз, — честна дума, не. Няма да се преструвам пред вас. Аз съм поскитал нагоре-надолу и съм видял едно-друго, открих, както са го открили и всички други, и както някои признават, че са го открили, а други не признават, че нищо на света не струва пет пари; и ще защищавам възгледите на уважаемия ви татко… всъщност, защото нямам никакви други възгледи, които да защищавам, и мога да отстоявам тези със същия успех, както и каквито и да било други.

— Нима нямате свои собствени? — попита Луиза.

— Не са ми останали и най-малки предпочитания. Уверявам ви, че не придавам ни най-малко значение на каквито и да било възгледи. В резултат на всичките разновидности претърпяно от мене отегчение аз стигнах до убеждението (освен ако „убеждение“ е твърде ревностна дума за твърде мързеливото ми отношение към този въпрос), че кой да е сбор гледища е еднакво полезен с кой да е друг сбор, както е и също толкова вреден, колкото кой да е друг сбор. Има един английски род с очарователен италиански девиз: „Каквото стане, ще стане“^[3]. Ето единствената приемлива истина.

Това порочно прикриване на непочтеността с престорена почтеност — порок така опасен, така смъртоносен и така разпространен — като че ли, както той забеляза, направи на стопанката доста благоприятно впечатление. За да не изтърве изгодното положение, гостът продължи по най-подкупващ начин — начин, в който тя беше свободна да съзре колкото иска много или колкото иска малко значение:

— Тази страна, която може да докаже нещо в поредица от единици, десетици, стотици и хиляди, госпожо Баундърби, струва ми се предлага най-много развлечения и открива пред човека най-големи възможности. Аз се чувствувам толкова свързан с нея, сякаш вярвам в нея. И съм напълно готов да ратувам за нея в същата степен, както ако вярвах в нея. А на какво ли още щях да бъда способен, ако наистина вярвах в нея!

— Вие сте странен политик — промълви Луиза.

— Извинете: аз не обладавам дори това достойнство. Ние ще сме най-голямата партия в страната, уверявам ви, госпожо Баундърби, ако можехме да напуснем редиците, в които сме застанали по свой избор, за един общ преглед.

Господин Баундърби, заплашен от опасността да се пръсне от мълчание, го прекъсна с предложението да отложат семейната вечеря за шест и половина и да направи междувременно с господин Джеймз Хартхауз редица посещения на знаменитости сред гласоподавателите и други интересни личности в Коуктаун и околностите. Редицата посещения бяха направени и господин Джеймз Хартхауз, благодарение на ловкостта, с която използуваше назубрените сини факти, отбеляза блестящ успех, макар и за сметка на доста голямо отегчение.

Вечерта той откри, че трапезата е сложена за четирима, но те седнаха само тримата. Това бе подходящ случай за господин Баундърби да заговори за вкуса на задушените змиорки, които си купувал за половин пени по улиците, когато бил на осем години; а също и на долнокачествената вода, използувана специално за пръскане на прахоляка, с която завършвал това пиршество. Докато ядяха супа и риба, той по същия начин занимава госта с изчисленията, че той (Баундърби) изял на младини най-малко три коня във вид на салами и наденици. През време на тези разкази Джем подхвърляше отпуснато от време на време по едно „Очарователно!“ и те вероятно щяха да го накарат да реши на другата сутрин да замине пак за Ерусалим, ако не изпитваше толкова голямо любопитство по отношение на Луиза.

„Няма ли нищо — мислеше си той, като я поглеждаше, седнала начело на масата, където моминската й фигурка, дребна и крехка, но много изящна, изглеждаше толкова хубава, колкото и не на място, — няма ли нищо, което да съживи това лице?“

Не, имаше! Бога ми, имаше нещо и ето, то се появи в доста неочакван вид. Влезе Том. Тя се промени, щом се отвори вратата, и разцъфтя в сияйна усмивка.

Прекрасна усмивка. Господин Джеймс Хартхауз може би нямаше да обърне такова голямо внимание, ако не се беше чудил тъй дълго на безстрастното й лице. Тя протегна ръка — хубава мека ръчица — и пръстите й стиснаха пръстите на брата, сякаш беше готова да ги поднесе до устните си.

„Гледай ти, гледай ти! — мислеше си посетителят. — Този хъшлак е единственото същество, което тя обича. Тъй, тъй!“

Хъшлакът бе представен и си седна на мястото. Прозвището не беше ласкателно, но не и незаслужено.

— Когато бях на твоя възраст, Том младши — каза Баундърби, — аз бях точен или оставах без вечеря!

— Когато сте били на моя възраст — отвърна той, — не сте имали да оправяте объркан баланс и не е трябвало след това да се преобличате за вечеря.

— Да оставим това сега — каза Баундърби.

— Тогава не се заяждайте с мене — измърмори Том.

— Госпожо Баундърби — заговори Хартхауз, който ясно чуваше полугласното пререкание, — лицето на брат ви ми е много познато. Може би съм го виждал в чужбина? Или може би в някое училище?

— Не — отговори тя с доста голям интерес, — той никога не е бил в чужбина, а образованието си е получил тука, в родината. Том, мили, тъкмо казвах на господин Хартхауз, че не е възможно да те е виждал в чужбина.

— Не съм имал такъв късмет, сър — рече Том.

Привлекателното у него бе твърде малко, за да озарява нейното лице, защото беше навъсен младеж, неприветлив в държането си дори спрямо нея. Толкова по-голяма бе сигурно самотата на сърцето й и нуждата от някого, комуто да го дари. „Толкова повече този хъшлак е единственото същество, което някога е обичала — мислеше си господин Джеймз Хартхауз, като се връщаше непрестанно на това. — Толкова повече. Толкова повече.“

Както в присъствието на сестра си, тъй и след като тя излезе от стаята, хъшлакът не си правеше труд да скрие своето презрение към господин Баундърби, колчем можеше да си го позволи, без да бъде забелязан от този независим мъж, като си кривеше лицето или намигаше. Без да се откликне на тези телеграфни съобщения, господин Хартхауз много го насърчаваше в течение на вечерта и проявяваше особена симпатия към него. Най-после, когато стана да си върви в хотела и изказа известно съмнение дали ще намери пътя в нощта, хъшлакът незабавно предложи услугите си като водач и излезе с него да го придружи.