Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Metamorphoses, 8 (Обществено достояние)
- Превод от латински
- Георги Батаклиев, 1974 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Публий Овидий Назон. Метаморфози
Съставил бележките: Георги Батаклиев
Редактор: Радко Радков
Редактор на издателството: Марко Ганчев
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков
ИК „Народна култура“, София, 1974
История
- — Добавяне
Лихас
Ето съглежда и Лихас: под скален навес той трепери
сгушен. И рече героят, изпаднал от болката в ярост:
„Ти ли ми, Лихас, донесе подаръка, кой го убива.
Ти ли ще бъдеш виновник за моята смърт?“ А той тръпне
и побледнял от уплаха, слова извинителни шушне.
Шушне, опитва с ръце коленете му той да обвие,
но го Алкидът улавя, три-четири пъти завърта
и от метателен уред по-мощно в Евбейски талази
го запокитва. Доде той лети, затвърдява в ефира,
както, разказват, дъждът от студения вятър твърдее,
става на сняг, а когато снежинките дълго се вият,
снежният пух се затяга, слой се на тънки градушки,
тъй и той през празнотата запратен от яките мишци
и от страх обезкървен, без каквато и влага останал,
в твърда скала се превръща — разказва дълбоката древност.
Още и днес от Евбейско море се надига подмолът
из дълбината и пази следи от човешкия образ.
Сякаш е жив той, бои се морякът да стъпя на него,
Лихас подмола зове. — А ти, рожбо на Юпитер славна,
след като гътват дървета, по върлата Ета израсли,
и ги за клада кладат, на сина на Пеант поверяваш
тула обхватен, лъка и стрелите, които ще видят
според съдбата повторно троянското царство. Подмушва
факела той и додето стръвнишкият огън припламва,
ти на дървата отгоре простираш немейската кожа
и се излягаш на нея, възлагаш врат на боздугана
не другояче, а сякаш възлягаш на пиршество пищно
с накит венци на главата пред пълните с вино стакани.
Огънят буйно буеше на всички страни и пращеше
и към безгрижното тяло и своя презрител пълзеше,
но боговете изтръпват за земния освободител.
Юпитер, син на Сатурн, забелязва това и доволен,
реч изговаря: „За мен, богове на небето, е радост
вашият страх спотаен. От сърце съм ви аз благодарен,
че съм зован властелин и баща на народ не без памет
и че е сигурен моят потомък под вашата грижа.
Ако и да се дължи на делата му необичайни,
пак съм ви аз задължен. Ала верни сърца не мъчете
с празна боязън. И тези огньове недейте презира —
който е всичко надвил, ще възмогне и пламъка, който
гледате. Само частта му от майка ще сети Вулкана,
мощния. Що е от мене получил, е вечно, на смърт е
неподатливо, съвсем не е то укротимо от пламък.
Него, след земните мъки, в чертозите на небесата
аз ще приема и вярвам, че моето дело ще бъде
радостно за боговете. А някой посрещне ли с ропот
Херкулес в божия вид недоволен от тази награда,
все пак, неволно макар, за делата му той ще го слави.“
И боговете склониха. Жената на царя — видяха —
не тъй сърдито изслуша на Юпитер другите думи,
но се навъси накрая, защото я намекът сегна.
В този час Мулцибер грабна каквото от пламъка беше
опустошимо. Не може на Херкулес старият образ
да се познае и нищо в лика си от своята майка
той не запазва, а само следите на Юпитер пази.
Както и нова аспида, изхлузила старата кожа,
живо се вие, расте и блести с подновената броня,
тъй и когато съблече тиринтецът смъртното тяло,
с по-благородната част все по-бодър и снажен изглежда,
почит внушава и страх с величавото свое достойнство.
Него отвлича оттам на четворка всемощен бащата
и през кълбото на облак извежда на звездни простори.