Овидий
Метаморфози (99)

Лихас

Ето съглежда и Лихас: под скален навес той трепери

сгушен. И рече героят, изпаднал от болката в ярост:

„Ти ли ми, Лихас, донесе подаръка, кой го убива.

Ти ли ще бъдеш виновник за моята смърт?“ А той тръпне

и побледнял от уплаха, слова извинителни шушне.

Шушне, опитва с ръце коленете му той да обвие,

но го Алкидът улавя, три-четири пъти завърта

и от метателен уред по-мощно в Евбейски талази

го запокитва. Доде той лети, затвърдява в ефира,

както, разказват, дъждът от студения вятър твърдее,

става на сняг, а когато снежинките дълго се вият,

снежният пух се затяга, слой се на тънки градушки,

тъй и той през празнотата запратен от яките мишци

и от страх обезкървен, без каквато и влага останал,

в твърда скала се превръща — разказва дълбоката древност.

Още и днес от Евбейско море се надига подмолът

из дълбината и пази следи от човешкия образ.

Сякаш е жив той, бои се морякът да стъпя на него,

Лихас подмола зове. — А ти, рожбо на Юпитер славна,

след като гътват дървета, по върлата Ета израсли,

и ги за клада кладат, на сина на Пеант поверяваш

тула обхватен, лъка и стрелите, които ще видят

според съдбата повторно троянското царство. Подмушва

факела той и додето стръвнишкият огън припламва,

ти на дървата отгоре простираш немейската кожа

и се излягаш на нея, възлагаш врат на боздугана

не другояче, а сякаш възлягаш на пиршество пищно

с накит венци на главата пред пълните с вино стакани.

Огънят буйно буеше на всички страни и пращеше

и към безгрижното тяло и своя презрител пълзеше,

но боговете изтръпват за земния освободител.

Юпитер, син на Сатурн, забелязва това и доволен,

реч изговаря: „За мен, богове на небето, е радост

вашият страх спотаен. От сърце съм ви аз благодарен,

че съм зован властелин и баща на народ не без памет

и че е сигурен моят потомък под вашата грижа.

Ако и да се дължи на делата му необичайни,

пак съм ви аз задължен. Ала верни сърца не мъчете

с празна боязън. И тези огньове недейте презира —

който е всичко надвил, ще възмогне и пламъка, който

гледате. Само частта му от майка ще сети Вулкана,

мощния. Що е от мене получил, е вечно, на смърт е

неподатливо, съвсем не е то укротимо от пламък.

Него, след земните мъки, в чертозите на небесата

аз ще приема и вярвам, че моето дело ще бъде

радостно за боговете. А някой посрещне ли с ропот

Херкулес в божия вид недоволен от тази награда,

все пак, неволно макар, за делата му той ще го слави.“

И боговете склониха. Жената на царя — видяха —

не тъй сърдито изслуша на Юпитер другите думи,

но се навъси накрая, защото я намекът сегна.

В този час Мулцибер грабна каквото от пламъка беше

опустошимо. Не може на Херкулес старият образ

да се познае и нищо в лика си от своята майка

той не запазва, а само следите на Юпитер пази.

Както и нова аспида, изхлузила старата кожа,

живо се вие, расте и блести с подновената броня,

тъй и когато съблече тиринтецът смъртното тяло,

с по-благородната част все по-бодър и снажен изглежда,

почит внушава и страх с величавото свое достойнство.

Него отвлича оттам на четворка всемощен бащата

и през кълбото на облак извежда на звездни простори.