Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Metamorphoses, 8 (Обществено достояние)
- Превод от латински
- Георги Батаклиев, 1974 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Публий Овидий Назон. Метаморфози
Съставил бележките: Георги Батаклиев
Редактор: Радко Радков
Редактор на издателството: Марко Ганчев
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков
ИК „Народна култура“, София, 1974
История
- — Добавяне
Кентаври и лапити
С Хиподамея сватбува синът на нахала Иксион
и в пещера, засенена от клони, за пир пригласява
дивите облакородни на ложета в ред да възлегнат.
И първенци хемонийци гостуват, гостувах и аз там.
Екнеше от веселбата в глъча на тълпата палатът.
Ето зоват Хименей, задимява от огън олтарът.
Булката вече пристъпя сред сонм от невести и майки,
чар от лицето й грей. Облажавахме ний Пиритоя
заради тази жена, но едва с предвестта не сгрешихме,
тъй като, Еврите, в тебе, най-див от кентаврите диви,
гръд от изпития сок и от младата булка възпламва,
опиянение те овладява, от сласт удвоено.
И изведнъж се катурят трапези, разстройва се пирът
и за косите насила улавят невестата нова.
Еврит — Хиподамея, от другите кой коя може
или хареса повлича — картина от взета в плен крепост.
Викове женски дома огласяват. Наскачаме бързо
всички и пръв се провиква Тезей: „Що за бяс те обзема,
Еврите, та оскърбяваш, макар че съм жив, Пиритоя?
Без да съзнаваш, двамина ни ти, не един предизвикваш!“
Нямаше всичко това да изрича нахалост героят.
Той враговете отблъсва, от бесните плячката дърпа.
Оня не казва ни дума (та може ли да оправдава
дръзкото дело със слово?), но удря нахално с юмрука
своя мъстител в лицето и бъхти гръдта благородна.
Беше случайно оставен наблизо високорелефен
кратер старинен. Издигна Егидът съсъда огромен,
сам по-огромен, и право във вражия лик го захвърли.
Мозък и вино и кръв от устата и раната рукват
и сгромолясва се той и се сгърчва на мокрия пясък.
Пламват от гняв от смъртта двутелесните негови братя.
Вик „на оръжие!“ в миг, „на оръжие!“ вик се разнася.
Виното дава куража и с първата схватка политат
чаши във въздуха, делви трошливи, издути стакани —
съдове инак за пир, а сега за борба, за убийства.
Одързости се синът на Офион, Амик, пръв да грабне
дар за оброк от олтара и пръв от светинята дигна
тежък светилник, окичен на гъсто с искрящи лампади,
дигна го той нависоко и сякаш издига секира,
бялата шия на бика — свещената жертва, да скърши,
прасна лапита Целадон по челото и го премаза.
Обезформи му лицето — костта бе сдробена. Очите
цели изскочиха вън, през строшените челюстни кости
беше носът му в устата въврян и затъкнат в небцето.
Грабна Пелат — мъж от Пела — откършен крак кленов
от маса,
с него халоса врага си, до гръд му провеси брадата.
И доде с черната кръв из устата той зъбите блюва,
с нова го рана запраща надолу при сенките в Тартар.
Близо до него Гриней — към димящия жертвеник беше
страшен взор вперил — възкликна: „Защо не докопам и него?“
Дигна олтара огромен съвкупно с огньовете в него
и към тълпата напрели лапити го той запокити.
С удара двама затисна — Бротей и Ориос. Ориос
беше синът на Микала, за нея се знаеше: може
чрез заклинателни думи и лунния сърп да притегли.
„Няма мъстта да избегнеш, да имах оръжие само!“ —
казва Ексадий и вместо оръжие грабна от бора,
дето висеше, рога на елена, принесен оброчно.
И с раздвоения клон на Гриней му очите прободе
и изтърбуши, една част от тях по рогата полепва,
друга тече по брадата и в кръвни съсиреци капе.
Ето и Рет из самата среда на олтара отмъква
сливова жежка главня и ударя Харакса отдясно
по слепоочника, който закриваха русите къдри.
Както узрелият посев, от бързия пламък обхванат,
тъй и косите му пламват и кървите в раната съскат
нагорещени, тъй както парче нажежено желязо
съска ужасно, кога го ковачът с щипците си криви
вади от огъня и го топи във ведрото, втопено,
съска парчето, цвърчи под водата, която завира.
Бързо лапитът ранен от стърчащите власи отърсва
жадния огън, изкъртва от почвата праг и го вдига —
за колесница товар, на плещите. Но от тежината
той не успя към врага да го метне. Със скалната тежест
само премаза Кометес, другаря си, който бе близо.
Рет радостта си не скрива: „Желая да бъдат —
възкликна —
толкова храбри и всички останали в твоята чета!“-
с пръта полуобгорен удвоява той първата рана,
три пъти, четири пъти го удря, на черепа длаба
строшва и костите тънат строшени в потеклия мозък.
И победител, напада Корит и Дриант, и Евагър.
След като гътна Корит, на когото едва бе покарал
мъх по страните, Евагър му виква: „Спечели велика
слава, че тръшна момчето!“ Но повече да продължава
не позволява свиреп Рет, в устата му зинала пъхва
тежката факла, оттам, през устата, в гръдта му я пъха.
И срещу тебе, жестоки Дрианте, се втурва, размахал
покрай главата ти пръта. Но този край тебе не стигна.
Докато той тържествува от своя успех постоянен,
вбиваш му ти обгорен кол, където врат с рамо се срещат.
Охна и с мъка изтръгна от твърдата кост Рет главнята
и той самият побягна, опръскан от собствени кърви,
бягат далеч и Орней, Ликабант и по дясната плешка
тежко раненият Медон, Тавмант, подир тях и Пизенор,
бяга и Мермер, недавна надвивал в надбягване всички
(но след получена рана сега му бе по-бавен ходът),
бягат и Фол, Меланей и Абант, преследвач на глигани,
и прорицателят Астил, напразно раздумвал от боя
своите. Той посъветва и Нес при страха му от рани:
„Ти остани, за стрелите на Херкулес тебе ще пазят.“
А Еврином и Лицидас, Арей и Имбрей не успяха
да се спасят от смъртта. Тях с десница Дриант поразява,
също, Кренее, и тебе отпред поразяват, макар че
беше за бягство обърнал гърба си. Когато извърна
поглед за малко назад, те постигна желязото тежко
там, дето чело и нос между двете очи се докосват.
В толкова грозната глъчка лежеше Афидас, във всички
жили от най-дълбок сън упоен, и в ръка отмаляла
стискаше още насъне стакана със смесено вино,
върху косматата кожа на мечка от Оса изпънат.
Щом отдалече видя, че оръжие той не размахва,
пръсти на ремъка Форбас постави и викна: „Ще пиеш
виното в смес със водата на Стикса!“ — и без да се бави
копие върху младежа преметна и както лежеше
той на гърба, му прободе врата обкованият ясен.
И не усети смъртта, от препълнен гръклян му потече
в ложето черна кръвта, а дори и в самата му чаша.
Сам аз видях как опита Петрей да изтръгне из корен
с жълъд отрупан дъб и докато го с прегръдка обгръща
и го насам-натам клати и стволът се друса и люшка,
копие хвърли и вби Пиритой на Петрея в ребрата
и към коравия дъб му притегна гърдите могъщи.
От Пиритой, от мощта му, загина Лик — казва мълвата,
от Пиритой, от мощта му — и Хромис. Но по-малка слава
на победителя всеки донесе от Диктис и Хелопс.
С копие Хелопс уби — слепоочника то му прониза
и от ухото отдясно през лявото то се показа.
Докато Диктис се спуска от стръмна скала в планината,
в паника пред преследвача напиращ — сина на Иксион,
в пропаст пропада и скършва с товара на своето тяло
осен грамаден и хълбок нахлузва на кърния дънер.
Тича за мъст Афарей. Отломява той от планината
цяла скала, но преди да я хвърли, Егид го преваря —
с дъбов кол му разтрошава костта на огромния лакът.
Но по-натам да му той доубие негодното тяло,
няма ни време, ни грижа, та яхна гърба на Бианор,
на великана, несвикнал да носи, освен себе никой,
и му опря о ребрата коляно, издърпа косата
с лява ръка и с чепатия кол му премаза лицето
и слепоочника твърд, и устата, която заплашва.
С пръта простря на земята Недимн и стрелеца Ликопес,
още и Хипас, на който брадата прикрива гърдите,
още Рифей, надвишаващ високи върхари дървесни,
после Терей — в планините хемонски той често ловеше
мечки и живи ги вкъщи донасяше, гневно ръмжащи.
Демолеонт не понесе, че все тъй Тезей надделява,
и с великанската мощ се опита от твърдата почва
заедно с корена бор многолетен с ръце да изскубне,
но неуспял, го прекърши и срещу врага си запрати.
Но отдалече Тезей настрани се от удара дръпна,
предупреден от Палада — така му се щеше да вярва.
Все пак не рухна елата напразно. На дългия Крантор
цялата гръд от врата му и лявата плешка откърши.
Оръженосец той беше, Ахиле, на твоя родител.
Някога царят долопски Аминтор, загубил войната,
на Еакид го отстъпи заложник за мир и за дружба.
Щом го Пелей забеляза разкъсан от гнъсната рана,
викна: „Но ето от мене, о Кранторе, скъпи ми момко,
поменен дар!“ — и с могъща десница по Демолеонта
копие — ясен отпрати със силата на яростта си.
Гръдния кош то проби и заседна му между ребрата,
там затрептя. Той изважда, но без острието, дървото —
и то излиза едва, — острието му в дроба засяда.
Болката сили събужда: раненият се извисява
срещу врага си и почва да тъпче с копита героя.
Звънките удари той върху щита и шлема приема,
а раменете прикрива, отпреде оръжие дига
и наведнъж през плещите гърди след гърди му пронизва.
Но преди туй издалеко погуби Флегрей подир Хилес,
а порази Ифиной ведно с Кланис на бой ръкопашен:
тяхната участ последва Дорила, покрил си главата
с вълчешка кожа и вместо жестокото копие вдигнал
бичешки вити рогове, в обилие с кръв начервени.
„Гледай — извиках (защото ми даваше сила гневът ми) —
колко рогата на бика отстъпват пред мойто желязо!“
Копие метнах към него, не можеше да го избегне,
чело с десница закри той, от раната да се предпази:
но прикова се ръката за челото. Другите викват.
И както бе прикован и надвит от жестоката рана,
с меч го улучи Пелей (той стоеше по-близо) в стомаха.
Скочи напред разярен и черва по земята повлече,
хем ги влече, хем ги тъпче, додето ги тъпче, ги къса,
в тях си заплита краката и пада, опразнил търбуха.
И хубостта не помогна на тебе, Циларе, в борбата,
ако на тази порода признаваме някаква хубост.
Тъкмо набола брадата, брадата му златна, и златна
падаше от рамена досред плешката долу косата.
Живост лъчеше ликът му, вратът, раменете, ръцете,
бяха гърдите подобни на дивни творби на ваятел,
заедно с мъжката част не стоеше и конското тяло
по-долу по красота. Придадеш ли врата и главата,
става достоен за Кастор! Така е удобен гърбът му,
тъй си привдига гръдта! От смолата е целият по чер,
но е със снежна опашка, краката му също белеят.
Немалко самки по него лудяха. Една Хилонома
бе го спечелила вече — жената, най-нежна от всички
полуживотни, които живеят в планински дъбрави.
Тя е, която едничка пленява Цилара с милувки,
с обич и клетви за обич. Доколкото може да гизди
тяло подобно, го гизди, косите си с гребена реше,
ту розмаринов цвят вплита в тях, ту теменуги, ту рози,
често за накит избира и лилии, бляскаво бели,
дваж на ден в извор, ручащ от гористия връх пагасейски,
мие лицето, в реката си тялото дваж потопява,
носи на плещи или върху хълбока, левия, кожи
от племенития дивеч, които й тъкмо отиват.
Взаимна е любовта им. Ведно планините обхождат,
влизат ведно в пещерите. В лапитското жилище също
влязоха двамата, двама се впуснаха в лютата битка.
Кой го направи, не знаем: отляво туй копие дойде
и те, Циларе, прободе отдолу, където граничат
шия и гръд. Наранено от рана нищожна, сърцето,
с него и тялото скоро, щом меча изтеглят, изстива.
А Хилонома веднага пое полумъртвото тяло,
раната топли с ръка, до устата уста тя притиска
и се опитва да спира душата, която отлита.
Но щом видя, че е мъртъв, изрече тя думи, които
не долових от шума, от трупа острието измъкна
и се натъкна, съпруга прегърна в предсмъртна прегръдка.
Още и днес ми стои пред очи Феокомес. Той беше
лъвски шест кожи завъзлил и всяка о друга завързал,
беше човешкото тяло и конското тяло обгърнал.
Метна пън, който не биха поместили две колесници,
с него премаза сина на Олена, Тектаф, по главата.
(Беше му пукнат овалът на темето и от устата,
и от ушите, очите, от ноздрите мозък течеше,
сякаш от дъбова сплетка се стича съсирвано мляко,
сякаш че виното капе при натиск от рядко решето
и като гъстичък сок се изцежда през тесни отвори.)
Както гласи от лежащия враг да заграби доспеха
(твоят баща е свидетел), аз меча забих в слабините
на ограбвача. И Хтоний от меча ми люпва, след него
Телебоант. От тях онзи бе въоръжен със разсоха,
с копие този и той ме със своето копие перна.
Белега виждаш — и днес ми личи заздравялата рана.
Трябвало, пратен тогава, аз Пергама да овладявам!
Можех тогаз, ако не да надвия, поне да забавя
страшната сила на Хектор! Но още не е съществувал
или момче е бил Хектор, а днес възрастта ме оборва.
За Перифант, що надви над Пирет, лих кентавър,
за Ампикс
що да разказвам? Отпрати той дрянов прът без острието
право в лика на Ехекъл, крепящ се на четири крака.
А Макарей, лост забил му в гръдта, повали Еригдупа,
пелетрониеца. Помня аз, копие Нес запокити
собственоръчно и то се заби в слабините на Цимел.
Но да не мислиш, че може на Ампикс синът Мопс само
за бъднината да пее? Мопс копие мята, и пада
и да говори напразно се мъчи двувиден Ходитес:
той му в брадата езика вкова, и в гръкляна брадата.
Прати на гибел петима Ценей. Порази той Стифел, Бром
и Антимах, и Елим, и Пирактес с двуострата брадва.
Рани не помня, но броя им и имената записах.
Скача с доспеха на Халес, боец ематийски, когото
беше погубил, Латрей, великан според мишци и тяло,
не млад на възраст, нестигнал и старост, но силен
младежки,
над слепоочия вече прошарена бе му косата.
С щита, със своя си шлем, с македонското копие личен,
поглед поредом отправи към двата враждуващи сбора,
стърси оръжие той и препусна наоколо в кръг и
високомерно изрече към празно пространство словата,
„Теб да понасям, Ценидо? Жена си оставаш за мене,
все си Ценида за мене. Нима си забравила вече
ти потеклото? Не помниш ли случая, заради който
като награда получи лъжовния мъжки свой образ?
Как си родена, какво си понесла, спомни си. Върви си,
хурката с кошника грабвай и нишките с палец пресуквай,
нека мъжете се бият!“ Додето го тъй предизвиква,
с копие в хълбока, опнат в бега му, Ценей го улучва,
дето човекът и конят се скрепят. Той вие от болка
и към открития лик на филееца копие мята,
но то отскача тъй, както от покрив градушка и както
ако е с камъче някой земерил дайрето надуто.
Втурва се в бой ръкопашен, опитва се да му забие
меча си в твърдия хълбок. Но няма за меча му проход.
„Не, ти не ще ми убегнеш! Щом краят на меча тъпее,
то от резеца ще паднеш!“ — извика и косо насочи
меча и с дълга десница самият му хълбок обхвана.
Тялото гръмко изстена под удара, сякаш е мрамор,
и острието отскочи, строшено о твърдата кожа.
Доста оставил врага да се чуди на крепкото тяло,
викна Ценей: „Сега аз да опитам о твоето тяло
мойто желязо!“ и меча съдбовен му в плешката вбива
до ръкохватката и слепешката го вътре извърта
и му така издълбава с десницата в раната рана.
Тозчас полузверовете връхлитат с вой обезумели,
копия всички към него единия мятат и блъскат.
Всички втъпени отскачат. От кой да е удар остава
и непронизан Елатов Ценей, и от кръв неоплискан.
Чудо! Стоят като гръмнати всички. „Хей, срам
безподобен! —
Моних крещи. — Цял народ сме, а нас превъзмогва
едничък,
с мъка мъж! Нека е мъж, но при нашата вялост сме ние
туй, що бе той. За какво ни са тези тела великански
и удвоената мощ, за какво е природата сляла
в нашите двойни тела съществата, в света най-могъщи?
Не, нас не ни е богиня родила, не сме на Иксион
рожбите! Толкова беше велик той, че взори обърна
към възвисена Юнона. А нас победи враг полумъж!
Валяйте стволи, скали върху него и цели вършини,
запокитете гори, изтръгнете душата му яка!
Нека му наместо рана гората гръцмуля затисне!“
Каза и зърна дърво, от безумната мощ на Южняка
гътнато, дигна го той и въз мощния враг го стовари.
Примерът беше последван и в най-късо време бе Отрис
вече оголен, загуби и Пелион своите сенки.
И на дървесното бреме, на цял хълм Ценей устоява,
носи на яките плещи натрупани дъбови стволи,
но щом огромната тежест лице и глава му покрива
и продължава да расне, той нямаше въздух да диша
и ту безсилен лежи, ту напразно се мъчи да дигне
тяло в открития въздух, от гръб да изваля горите,
ту се понявга разтърси подобно на Ида, когато —
ето пред нас планината — се люшне тя от земетръси.
Но неизвестен е краят. Камарата от лесовете
смъкнала тялото — казват едни — до пустинния Тартар.
Друго твърди Ампицид. Той видял как от купа нагоре
птица с ръждиви криле отлетява във ведрия въздух —
птицата пръв път тогава, тогава последен път зърнах.
Щом като Мопс я видял да се носи над лагера бавно,
околността да оглася широко с огромния плясък,
в същото време с душа и с очи проследил я, възкликнал:
„Поздрав на тебе, о слава и чест на лапитското племе,
някога най-велик мъж, днес единствена птица, Ценее!“
Вестникът вяра заслужва. Растеше от болка гневът ни,
тежко ни беше, че толкоз врази едного задушиха.
И не престанахме с меч да показваме нашата мъка,
докато част повалихме, а други побягнаха в мрака.