Овидий
Метаморфози (113)

Пигмалион

Пигмалион бе видял как престъпно те дните си влачат

и възмутен от пороци безчет, по природа присъщи

на мисълта на жената, живееше дълго самотен

и без съпруга, безбрачен, без дружка на своето ложе.

Между това сполучливо и с чудно изкуство изряза

слонова кост белоснежна и форма извая, която

още не виждал светът, и творбата си той заобича.

Имаше лик на същинска девойка — тя сякаш е жива

и ако нейният свян я не спира, от място ще тръгне.

Тъй засенява изкуство изкуство. Обаян, усеща

Пигмалион жар в гърдите към уподобеното тяло.

Често прокарва ръка по творбата да види дали е

слонова кост или тяло! Но кост не е вече за него.

Той я прегръща, целува, тя сякаш отвръща, той шепне,

пипа с ръка мекотата на нейното тяло, бои се

сам да не би синини да остави при натиска с пръсти.

Ту я досяга с милувка, ту дари дари, за които

всички девойки лудеят — низ бисер зърна, раковини,

пухкави птичета или цветенца от хиляди багри,

лилии, шарени топки и на Хелиадите сълзи —

капки дървесни. Дори й снагата с одежда обвива,

слага на пръстите геми, на шията дълго огърле,

кити ушите й с перли, с гирлянди гръдта й накитва.

Всичко добре й стои. Но и гола е също чаровна.

Той я полага в постеля, обагрена с охлюв сидонски,

дружка на своето ложе я той назовава, обляга

нейния врат върху мекия пух, че тя сякаш усеща.

Чествува целият Кипър свещения ден на Венера.

Гътваха с удар на брадва над свети олтари юници

със вратове белоснежни, с рогове от златна обковка.

Пушек тамянен дъхти. Към олтара пристъпя възлял, плах

Пигмалион и мълви: „Богове, ако можете всичко,

дайте ми дружка“ — но той не смя „слоновокостната дева“

да изрече, а изрече: — „да бъде на нея подобна“.

Златна Венера сама не отсъствува от тържеството,

тя се заслуша в молбата и личба на божеска склонност

даде — триж пламъкът лумна с извити нагоре езици.

Връща се Пигмалион и потърсва любимия образ.

Сведен над ложето, той я целува, тя сякаш топлее.

Пак приближава уста и с ръка й опипва гърдите.

Слоновокостната хубост омеква и твърдост загубва,

тя се от пръстите вгъва тъй, както на слънце химетски

восък смекчава, под натиск на палеца той се огъва,

форма променя и става по-годен подир употреба.

Докато смаян се радва несмело — дали се не мами? —

пак и пак той проверява с ръка пристрастена мечтата

Да, тя е жива. Потрепват под палеца нейните жили.

Ето пафийският херос отправя щастлив към Венера

думите на благодарност и най-после в истински устни

своите устни притиска, а тя руменее в лицето.

Сеща целувката тя, към светлика очите повдига

и забелязва с небето лицето на своя гальовник.

Бракът устройва Венера, на сватбата гостенка скъпа.

Щом съчетаха девети кръг вече роговете лунни,

Пафа на бял свят дойде и по нея се островът казва.