Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Metamorphoses, 8 (Обществено достояние)
- Превод от латински
- Георги Батаклиев, 1974 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Публий Овидий Назон. Метаморфози
Съставил бележките: Георги Батаклиев
Редактор: Радко Радков
Редактор на издателството: Марко Ганчев
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков
ИК „Народна култура“, София, 1974
История
- — Добавяне
Девкалион и Пира
Края етейски дели от аонското племе Фокида —
плодна земя, докато бе земя, сега част от морето
и необятен простор от води, придошли ненадейно.
Там планината, на име Парнас, до звездите издига
двойка чела и виши върховете над облаци гордо.
Ето тук Девкалион (бе залято наоколо всичко)
слезе от малката лодка с жена си. Мълвят те молитва
пред божествата планински и пред корикийските нимфи,
и пред Темида, тогава вещала от този оракул.
Нямаше мъж като него добър и на правото предан,
по-благочестна от нея жена не е имало още.
Юпитер, вече видял, че в мочурища тъне земята
и че остава един от безбройните жители земни,
и че остава една от безбройните жителки земни,
двама с невинна душа, боговете почитащи двама,
облачността разпиля, с Аквилона разгони мъглата —
пак за небето земята откри, за земята ефира.
И не изтрая гневът на морето. Тризъбецът слага
морският властник, ширта уталожва, след туй призовава
из дълбините Тритон, божеството лазурно, в плещите
с праснали пурпурни миди, да дъхне в ечащия охлюв,
та да възпре с прозвучалия знак и вълни, и потоци.
Той си избра раковина извита и куха, която
на ширина по спирала от долния край се разтяга.
Щом със дихание тя сред морето веднъж се изпълни,
еква от нея брегът, дето Феб се възкачва и слиза.
След като устни сега, от брадата му росни, до нея
богът опря, зазвуча повеленият знак за отбоя.
Той проеча за вълните от сушата и от морето
и на часа се смириха вълните, които го чуха.
Вече морето е в бряг, коритата си пълнят реките —
всички вълни се нишат, очертават се хълмите вече.
Почвата никне, земята нараства и спада водата.
Ей подир дългия ден дървесата оголват върхари,
дигат се те, но задържа се още в листака им тиня.
Пак се светът възроди. Но когато видя, че е празна
и че печална земята в дълбоко мълчание тъне,
Девкалион просълзен се обръща към своята Пира:
„Сестро, другарко по брак, на земята единствена жено!
С тебе ме свърза родът, по деди потеклото ни общо,
после и брачното ложе, сега и самата опасност —
двама сме целият род на земята, която огряват
ранни и късни зари. Похитило е всичко морето.
Ние и тъй за живота си няма да бъдем спокойни —
облаци още и днес ни навяват в душата боязън.
Но ако беше сама от съдбата без мен пощадена,
как би намерила ти, злополучна, в сърцето си смелост?
Как би понесла страха? От кого би била утешена?
Ако и тебе, повярвай, погълнеше морската бездна,
бих те последвал, съпруго, и мен да погълне морето.
О, да умеех отново с изкуството бащино хора
да сътворявам, да вдъхвам душите на ваяна глина!
Смъртният род е сега оцелял у нас двамата само.
Божеска воля било да останем едничките хора.“
Рече. Заплакаха те и решиха небесната сила
да призоват и съвет чрез оракул свещен да потърсят.
Без да се бавят ни час, до брега на Кефис приближават,
не още с бистри води, но течащ по корито познато.
В него потапят ръце и поръсват глави и одежди
с капки от речна вода, след това се забързват към храма,
който богинята свята държеше — фронтонът бе с тиня
и с водорасли покрит, а без огън олтарът останал.
Пред стъпалата на храма и двамата паднаха ничком,
за да докоснат с устата си трепетни хладния камък.
И се помолиха тъй: „Ако трогва небесните сили
и ако божески гняв справедливата просба отвръща,
блага Темидо, кажи как щетата на нашето племе
да заменим, помогни на земята, която потъна!“
Тя умилена оракул яви: „Отстъпете от храма
и забулете глави, разпашете одеждния пояс,
хвърляйте после зад гръб кост след кост на великата
майка!“
Дълго в почуда стоят. Проговаря от двамата първа
Пира. Отказва гласа на богинята тя да послуша,
с тръпнещи устни се моли за прошка — не ще ли обиди
сянката майчина тя, като костите майчини хвърля?
В същото време в ума си повтарят оракула, даден
в сляпа загадъчна реч, и тълкуват го тъй или инак.
С радостна реч изведнъж се обръща към Ениметида
на Прометея синът: „Или ние не сме прозорливи,
или вещецът е прав и безчестни дела не вещае.
Майка велика навярно зове той земята, а кости
земните камъни. Тях повелява да хвърляме гърбом.“
С радост титанката чу от съпруга си тази догадка,
но се в надеждата тя двоуми. Доверяват се малко
двамата на ориста. Но нима ще вреди да опитат?
Тръгват от храма, забулват глави и разпасват одежди
и според заповедта по следите си камъни хвърлят.
Камъкът — кой би приел, древността да не беше свидетел? —
почваше и твърдостта си да губи, и своята грубост,
ставаше с времето мек и смекчил се, приемаше образ.
Скоро, нараснали те, получаваха по-нежна същност.
Можеше да се съзре в очертание, не съвсем ясен,
образ човешки, подобен на мрамор, току-що извайван,
ако и несъвършен, на ваяние грубо приличен.
Всичко от камък премятан, което бе землено, влажно
и напоено със сок, се превръщаше в месните части,
всичко, което бе твърдо, негъвкаво, ставаше кости.
Дето бе жила преди, си запазваше същото име.
Всичките камъни тъй, според волята на боговете,
хвърляни с мъжката длан, получаваха мъжкия образ,
хвърлен от женска ръка възсъздаваше женския образ.
Ето защо сме корав род, на всякакъв труд издръжливи,
даваме тъй доказателства ний от какво потекло сме.