Овидий
Метаморфози (64)

Ликийските селяни

От очевидния гняв на богинята вече се плашат

всички — мъже и жени, и с по-ревностни жертви почитат

всички божествеността на великата майка близнашка.

И както става, припомнят след случката случки предишни.

Почва един: По полята на плодната Ликия нявга

не безнаказано бяха презрели селяци Латона.

Случаят малко познат е — не са благородни мъжете,

но удивлява. Самият аз блатото, мястото виждах,

дето се чудото случи. Баща ми, на път неиздържащ

и немощна старост, ми беше поръчал оттам да докарам

яки волове, сам беше ми дал от ликийското племе

мъж за водач. Докато обикаляхме пасбища с него,

гледам — стои стародавен олтар посред езеро малко,

череп от жертвена пепел, обвит с трепетлива тръстика.

Тозчас водачът се спря и „смили се!“ с плах шепот изрече,

аз подир него „смили се!“ със същия шепот изрекох.

„Чий е олтарът — попитах, — дали на наяди, на Фаун

или на тамошен бог?“ И разказа това чужденецът:

„И този олтар, о младежо, не е бог планински поселен.

Тази нарича го свой, на която царица Юнона

място отказа в света, на която подвижният Делос

даде приют след молба — дотогава той плуваше леко.

Там се опря на дървото Паладино тя и до палма

даде на двама близнаци живот против мащинска воля.

Но и оттам от Юнона избягала, казват, родилка,

носейки върху гърдите си двете божествени рожби.

В Ликия — тази земя на Химера, накрай се прибрала.

Жареше тежкото слънце полята. От мъката морна,

беше отпаднала тя, зажадняла от звездната жега —

лакомо бяха децата изсукали нейното мляко.

В дъното на долината тя езерце малко съгледа.

Селяни в нея сечаха шумнатите върбови клонки,

буен шавар и тръстика, обичаща блатната влага.

Близо титанката дойде и върху брега коленичи

да си почерпи с ръка и да пие студена водица.

Селската гмеж забранява. Богинята тъй заговорва:

«Да ме възпрете да пия? Водата е благо за всички.

Не за един е създала природата слънце и въздух,

нито водата прозрачна. До общо имущество ида.

Все пак ви моля, недейте ме спира. Не съм аз желала

тук заморени ръце и крака да измивам и тяло,

но да си жада наситя. Устата ми съхне при говор,

гърлото грозно гори, на гласа ми едва дава проход.

Глътка вода ще ми бъде нектар и, признавам, живота

бих си възвърнала с нея: с водата живот ми дарете.

Нека ви трогнат и тези, които от скута протягат

нежни ръчички.» И тъкмо протягаха двете ръчички.

Кой пред любезната реч на богинята би бил безчувствен?

Но мимо всички молби упорито препречват й пътя

и ако тя не отстъпи, прибавят заплахи и хули.

Но и това им не стига: с крака и ръце те размътват

цялото езеро, ровят от дъното меката тиня,

после насам и натам я разхвърлят със скокове злобни.

Жада гневът й надви. Дъщерята на Цей не замолва

вече мъжете жестоки, молби, недостойни за нея,

спря да отправя. Но дигна ръце към звездите и викна:

«Ето от днеска нататък живейте във вашето блато!»

Сбъдва се нейният глас. Във водата те киснат охотно

и ту в дълбокото блато си цялото тяло потапят,

ту си главата подават, на повърхнината изплуват.

Често излизат отгоре на блатния бряг, оттам често

скачат в студената локва отново, но още и днеска

в спорове те упражняват безсрамно позорни езици

и под водата, макар под водата, опитват да хулят.

Дрезгав е вече гласът, вратовете отичат издути,

хулите тъкмо разтягат устите, и без туй широки,

гръб и глава се преливат, изглежда, че шиите липсват.

Техният гръб зеленее, белее огромен коремът,

скачат те, новички жаби, сега из блата и мочури.“