Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Metamorphoses, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Публий Овидий Назон. Метаморфози

 

Съставил бележките: Георги Батаклиев

Редактор: Радко Радков

Редактор на издателството: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков

 

ИК „Народна култура“, София, 1974

История

  1. — Добавяне

Сиринга

Богът разказа сега: „В планините аркадски прохладни

дева наяда, зована от горските нимфи Сиринга,

гонеше по красота нонакрийските хамадриади.

Бе се изплъзвала тя неведнъж от сластта на сатири

и богове сред дълбокия лес и сред плодния посев.

На ортигийската светла богиня тя беше обрекла

обич и девство. По култа Дианин опасала пояс,

можеше тя за самата Латонина щерка да мине,

ако не беше лъкът й от рог, а на другата — златен.

Мамеше взора и тъй. Щом веднъж от върха на Лицея

слизаше, Пан я видя. Увенчал се с ела иглолистна,

думи такива мълви…“ Но оставаше той да завърши:

нимфата през пустошта му побягна, презря му молбите

и до спокойния бряг на Ладон песъчливия стигна.

Щом като там преградиха бега й вълните, помоли

нимфите, своите речни сестри, да превърнат вида й.

Тъкмо си мислеше Пан, че с прегръдка застига Сиринга,

вместо снагата моминска прегърна той блатна тръстика.

Вопъл изтръгна из гръд, през цевта на тръстиката мина

струя въздушна и звук тя издаде, на жалба подобен.

От сладостта на звука, от изкуството ново омаян,

ахна Пан: „Ето кое занапред ще ни двамата свързва!“

И тъй неравни стъбла от тръстика сближи едно с друго,

с восък ги яко слепи и по нимфата име им даде.

Но недорекъл това, забеляза младежът киленец —

склопени всички очи, натежали клепачите в дрямка.

Мигом задържа гласа, но подсилва дълбоката дрямка

и с чародейния жезъл поглажда сънливите мигли,

със сърповидния меч наранява пазача задрямал

там, дето врат и глава се сближават, и кървав трупа му

хвърля от стръмна скала и с кръвта канарата опръсква.

Аргусе, мъртъв лежиш, в светилата ти, толкова много,

гасне светликът, стоте ти очи нощ едничка забулва!

Тях Сатурнийката взе, по перата на своята птица

сложи и с маргарит звезден опашката цяла нашари.

Тозчас се възпламени за възмездие тя и посели

ужас навяваща зла Ериния в душата и взора

на арголийската дева, в гърдите й — слепи стремежи

и върху целия кръг на земята я с уплах подгони.

Най-после, Ниле, и ти изпитание крайно остана:

щом се до тебе добра, на самия предел на реката

сви колене и се свлече, отметна си шията тя и —

можеше само това — към звездите лицето си дигна.

Със жаловития стон, със сълзите, с рева си плачевен

Юпитер сякаш вини тя и моли за край на теглото.

Той от жена си поисква, обгърнал й шията нежно,

най-сетне да прекрати тя отплатата. „В бъдеще — казва —

повече страх не бери. Тя не ще ти е повод за ревност

никога!“ И повели да го чуят блатата стигийски.

Щом се Юнона смекчи, и момата възвърна вида си,

стана предишната тя. Животинската козина чезне,

падат от нея рогата, кръгът на окото се свива,

пак се устата тесни, раменете, ръцете се връщат,

всяко копито се губи, на нокътя пет разделено,

нищо, освен белината от кравата тя не запазва.

Нимфата, вече доволна, че само с два крака си служи,

права върви, но се още бои да говори, че може

да замучи като скот, и речта недоречена спира.

Днес като висша богиня жреци ленодрешни я тачат.