Овидий
Метаморфози (15)

Хелиадите

И Хелиадите жалят, те дар безполезен отдават —

вопли и сълзи порой — на смъртта, по гърдите се удрят

и денонощно зоват Фаетон, към зова безучастен,

жалби страдални редят и се свличат отгоре на гроба.

Четири пъти сближи за кръга си Луната рогове

и според нрава си те — според нрава, от опит получен —

гръмко ридаха. От тях Фаетуза, сестрата най-старша,

щом на земята поиска да легне, веднага приплака,

че се вдървява кракът й. Лъчиста Лампеция тича

в помощ, но нейния ход коренище внезапно вковава.

Трета щом почва с ръце да си скубе от мъка косата,

скубе листа. Забелязва една ужасена, че става

корен кракът й, на друга ръцете прерастват във вейки.

Докато те се дивят, им кора слабините покрива

и по корем, по гърди, по ръце, по плещи пропълзява,

само устата остава, да стене пред клетата майка.

Тя що да стори, освен, накъдето я тегли сърцето,

тук да притичва и там, да целува, доде още може?

Само това ли? — Опитва тела от стъбла да изтръгва,

нежните гранки с ръце да прекършва, но ето че капят

кървави капки оттам, сякаш капят от рана открита,

„Майко, недей, пощади ме — мълви наранявана всяка,

о, пощади ме, в дървото самата снага ми раняваш!

Вече прощавай!“ — и глъхне в кората последната дума.

Сълзи от нея текат и от слънцето капят втвърдени

в янтарни жълти зърна. Бистроструен поток ги поема

и на латинските млади невести ги носи за накит.