Карън Робърдс
Райско гнездо (9)

Глава 9

Хищника дебнеше кучето от два дни. Животното беше дребно, не много по-голямо от котка, а колко грозно бе само, наполовина питбул, другата половина незнайно какво. По козината му се мяркаха пръснати черни петна, иначе беше бяло, с толкова къса козина, че приличаше на някакъв голишар. Опашката му бе къса и дебела, имаше розова муцуна, от която непрекъснато капеха лиги. Всеки път, когато излезеше, кучето бе отпред, въпреки че хукваше нанякъде в мига, в който го видеше.

— Ела, кученце — започна да го примамва той следобеда на втория ден и го последва до скривалището му, дори се отпусна на коляно и щракна няколко пъти с пръсти. То се бе завряло под една кола и го гледаше, без да има намерение да му се подчини. — Ела тук.

— Да не би да си намерихте домашен любимец?

Хищника се огледа и едва сега забеляза, че го наблюдават. Познаваше дамата, както и всички останали.

— Колебая се още — отвърна с усмивка той и помаха с ръка, а дамата се качи в колата и потегли.

Остави кучето, изправи се и се върна, за да се заеме с работата си. По здрач излезе отново, този път с парче пица. Леденият вятър обещаваше да докара дъжд. Паркингът беше пълен и тъй като всички, които бяха оставили автомобилите си, бяха вътре, наоколо не се мяркаше жива душа. Огледа се и реши, че кучето е изчезнало. Не, още се мотаеше наоколо. Сега бе просто бледа сянка, спотаила се в едни храсти. Той пристъпи към него и остави парчето пица на земята на място, където кучето щеше да я види и помирише.

— Ела тук, кученце — подкани го отново той, коленичи до пицата и щракна с пръсти. — Ела тук.

Този път кучето изпълзя от скривалището си. Докато то гълташе лакомо пицата, той го галеше. Обичаше кучетата, обичаше ги още от дете. Те бяха едни от най-любимите му играчки.

— Добро кученце — гукаше той. — Добро кученце.

След това се върна вътре.

Много по-късно, когато почти всички коли си бяха заминали, той излезе отново. Този път носеше хартиена чинийка с хамбургер в едната ръка и нещо като каишка в другата. Бе започнало да вали и освен светлините в сградата зад него, навън цареше такъв мрак, че не можеше да види какво има в другия край на паркинга. Беше облякъл дъждобран с качулка, но хамбургерът си оставаше проблем. Щеше да подгизне, преди да открие кучето и да му го даде. Дали животното щеше да излезе от скривалището си за едно мокро парче месо?

Дали изобщо щеше да го открие в тази тъмница? Можеше да почака до утре. Ако на сутринта се окажеше, че си е отишло, толкова по-зле.

Много му се искаше да открие кучето тази вечер.

Тъкмо се канеше да се откаже и да си влезе, когато го забеляза. Беше се сгушило отстрани на сградата точно под охранителните светлини, подслонило се под издадена стряха.

Хищникът се усмихна, скри чинийката под дъждобрана и тръгна към кучето.

— Ела тук, кученце — повика го тихо той, когато приближи.

Кучето го погледна, изглежда си припомни кой е благодетелят му и помаха с опашка.

Отпусна се на коляно и постави чинийката на земята.

— Ела, кученце — повика го отново той.

Животното погледна кафявото парче месо и приближи с наведена глава, поклащайки се леко от едната на другата страна.

— Добро кученце — той го погали, когато приближи, а след това, докато животното поглъщаше месото на две хапки, завърза хлабаво въжето на врата му, така че да остане достатъчно повод.

Кучето не се опита да се отдръпне.

— Добро кученце — каза доволно той. Погали го и се изправи. — Ела.

Очакваше зверчето да се отдръпне, но то послушно го последва и двамата заобиколиха сградата, като се криеха под стрехите. Джипът му бе в самия край на паркинга. Кучето не се опита да се съпротивлява дори когато излязоха на дъжда, и скочи доверчиво в автомобила.

Хищника го погали по главата за награда.

— Добро кученце — похвали го отново той и затвори вратата.

Седна зад волана, избърса дъждовните капки от палтото и реши, че няма защо да се притеснява, че водата ще остави капки по кожените седалки. След това запали колата. Пусна фаровете, включи на първа и потегли. Щяха да са му необходими само петнайсет минути, за да пристигне, а той познаваше пътя.

Кучето започна да се унася от свистенето на гумите по мокрия път и ритмичните удари на чистачките, затова се сви на задната седалка, готово да заспи спокойно в новия си дом. От начина, по който прие и подобието на каишка, и автомобила, той реши, че животното сигурно е на някого, или се е изгубило, или е било изоставено край пътя. Лошите хора имаха навика да изоставят домашните си любимци някъде из провинцията с надеждата добросърдечен фермер да прибере изоставеното животно у дома си.

Човеците бяха толкова тъпи създания. По-точно казано, бяха жестоки по душа, което си бе пак същото.

По пътя се размина с един-единствен автомобил, огромен камион, който караше прекалено бързо в лошото време. За малко да го отнесе от пътя и оплиска предното стъкло с кал и вода. Тези камиони нямаха работа встрани от магистралата, помисли си недоволно той, а после реши, че този сигурно е тръгнал да зареди или да си купи храна. Дори така да беше, шофьорът нямаше късмет. Почти всички заведения наоколо затваряха към десет.

Когато достигна целта си, той отби от пътя през гората и се заклатушка по един хълм. Паркира на обичайното място в самия край на царевичната нива на Боб Толър. Извади фенерче от жабката и слезе. Когато отвори задната врата, кучето вече бе стъпило нетърпеливо на седалката. Скочи навън, без да чака покана. Валеше като из ведро. Проехтя гръм и светкавица раздра небето. За момент освети високите сухи стебла на царевичака и те заприличаха на множество бледи изтънели призраци.

Той не вярваше в призраци. Само че призраците съществуваха, може би дори в момента бяха около него и чакаха притихнали да стане един от тях.

Тази мисъл го развесели и той се усмихна едва забележимо, докато шляпаше през плиткия поток към перпендикулярния каменен бряг от другата страна. Кучето го следваше по петите. Брегът беше пет метра висок, обрасъл с храсти. Никой не стъпваше тук, освен него. Откри мястото, което му трябваше, и все още нагазил до глезените във вода, той внимателно повдигна преплетените лозови клони. Под тях се откри дупка в скалата, подобна на леговището на някое животно. Беше я открил като дете и оттогава не бе спрял да я използва. Вече бе доста по-стар и едър и му бе трудно да се промъква през тесния вход. Въпреки това успяваше да се пъхне, като пролази по корем. Кучето му позволи да го вдигне на ръце и да го пусне вътре, а той го последва почти веднага. Беше тъмно като в рог, но той нямаше нужда да включва фенерчето. Познаваше пътя не по-зле от собственото си легло.

Побутна кучето напред и измина пълзешком следващите четири метра. След това се озова в бърлогата и се надигна внимателно. Беше се случвало неведнъж да си удря главата в ниския таван. Кучето определено се чудеше къде е попаднало и се притисна уплашено в крака му, когато светна фенерчето.

— Добро кученце — похвали го той, доволен, че то му вярва достатъчно. Стиснал въжето, макар да бе сигурен, че животното няма да избяга, той наведе глава и тръгна по стария каменен тунел, използван някога за бягство на роби. След малко достигна метална врата. Тя бе на повече от сто години, но катинарът бе съвсем нов. Ключът бе един от многото, които носеше със себе си. Отключи, след това внимателно затвори и се озова във високо помещение, издълбано в пръстта. С въздишка се протегна и изпъна гръб. Вратът му се схващаше, когато стоеше наведен дълго.

— Хайде, кученце — подвикна той и зверчето помаха с опашка. Насочи се към дървена врата, отвори я и въведе животното в друго помещение, където и стените, и подът бяха от камък. Това подобие на стая бе старо като тунела и само той знаеше, че съществува. Беше го превърнал в свой дом за забавления преди много години.

— Здравей, Касандра — обърна се той към момичето, което го очакваше, седнало голо в единия край на кушетката, която той предвидливо бе осигурил за гости. Момичето с провиснала коса и безжизнени очи дори не си направи труд да скочи, когато той влезе. Гледаше го безизразно през решетките на клетката.

— Доведох ти другарче — каза той и се усмихна, докато палеше газовата лампа на масата в помещението, отделено от клетката. Пламъкът запрати сянката му на стената и тя му разкри истината с учудваща точност: изглеждаше зловеща, а в истинския живот съвсем не създаваше такова впечатление. Остана доволен от сянката, която включваше и кривокракото създание до него, и въжето, което използваше вместо каишка. Светлината не достигаше ъглите, но му беше напълно достатъчна.

Когато се огледа, забеляза, че всичко е така, както го бе оставил. И големият кожен шезлонг, и телевизорът, и дистанционното, и колекцията видеокасети, и фото галерията на гостите. Това бяха снимки на живота и смъртта във всички междинни стадии, закачени на дървени греди, които той бе успял да прикрепи към стените. Беше увековечил всеки един от посетителите, от най-първите, чак до Ерик, смотаното гадже на Касандра, който бе последен. Все още не бе приключил със снимките на Касандра. Портфолиото й започваше със снимката, която направи, когато я доведе. Колко беше красива на тази снимка, ококорена от страх, но въпреки това се усмихна смело в обектива, защото той така нареди. Скоро щеше да е готов с последната снимка от тази серия: призракът на смъртта вече се прокрадваше по лицето й. Последната може би нямаше да е толкова хубава като първата, но щеше да е много по-вълнуваща. Разликата в начина, по който хората умираха, го впечатляваше силно. Някои се молеха, други не си правеха труд. Всички до един обаче пищяха с пълно гърло накрая. Смъртта пречистваше. Така и не можеше да си обясни защо всички се страхуват от нея.

Той не се страхуваше. Когато тя дойдеше за него, той щеше да я посрещне с готовност. Само че все още беше рано.

— Ела тук, кученце — повика той животното, което го погледна с нещо като обожание в кафявите очи. Отведе животното до стената, дръпна единия край на метална верига, която висеше на халка, и я уви около врата на животното. Кучето се отпусна на една страна, изглежда не му беше приятно да го връзват, но не направи опит да се измъкне.

Касандра знаеше какво следва — нали беше видяла какво се случи с Ерик — и започна да плаче, разтърсвана от ридания, които изглеждаха много болезнени отстрани.

— Не ти ли харесва подаръкът? — попита обиден той. Подръпна веригата веднъж, после още веднъж, за да се увери, че кучето няма да се измъкне, след това забеляза погледа на животното и го погали по главата.

— Добро кученце — каза отново той и се дръпна към склада, където бяха провизиите. Кучето се опита да го последва, защото вече се бе превърнало в негов верен приятел. Извади туба керосин и кутия кибрит и се върна при кучето. То го погледна с познатото му вече обожание.

Риданията на Касандра затихваха. Погледна я и забеляза, че е затворила очи.

— Отвори очи — нареди грубо той. — Отвори очи и гледай, иначе ще те вържа теб.

Тя отвори очи. Той се усмихна доволно и изсипа почти цялата туба върху кучето. Миризмата на керосин бе толкова силна, че той сбърчи нос. Кучето го гледаше объркано, цялото мокро. Изскимтя тихо и го погледна питащо.

След като се увери, че Касандра гледа, той отстъпи крачка назад, запали клечка кибрит и я хвърли към кучето. Пламъкът докосна керосина и се чу тихо „псссът“.

Писъците на кучето бяха като на човек, когато пламна.

— Добро кученце — похвали го той за последно и се усмихна, докато наблюдаваше как измъченото животно обикаля в кръг, преди да падне и да се сгърчи на пода, вече загубило безсмислената битка с пламъците.

* * *

Междувременно, Алекс и Нийли прекараха приятно следобеда и вечерта. Говориха, обикаляха къщата, опустошиха хладилника на вечеря и гледаха телевизия в кабинета до хола. Когато Нийли беше с нея, Алекс се чувстваше различно. Сестра й бе жизнена, бъбрива и невероятно приятна компания, която я успокояваше и бе като истински балсам за нараненото й сърце. Въпреки че се притесняваше за проблема с училището, тя бе доволна, че сестра й е до нея.

Всеки път, когато се сетеше за предателството на Пол, Алекс отблъскваше мислите, но така и не успя да преодолее болката. Прибавена към мъката заради баща й, тя имаше чувството, че това е най-ужасната нощ в живота й.

Благодарение на Нийли не беше така.

Дори без шока от загубата на Пол, нямаше да й бъде приятно да остане сама тази нощ, казваше си тя. Беше отпуснала в скута си книгата, която четеше, и наблюдаваше сестра си, която не откъсваше очи от телевизора. Странното бе, че когато реши да дойде в „Уисълдаун“, дори не си бе представяла, че може да се почувства по този начин. Нийли беше до нея и тя разбра, че щеше много да се страхува в празната къща. Тук баща й бе прекарал последните дни от живота си, тук бе умрял. Присъствието му бе навсякъде. Когато цареше тишина, като в този момент, тя го усещаше и това я притесняваше. Ако не беше Нийли, сигурно щеше да отиде на хотел. Симпсънвил бе прекалено малко градче и нямаше хотел, но доколкото си спомняше от предишните си идвания, в Шелбивил имаше.

За последен път беше тук през лятото, след като завърши колежа. Беше на двайсет и една и баща й я покани да прекара един уикенд в „Уисълдаун“, когато дойде на ежегодната юлска разпродажба на коне в Кийнланд. Рядко имаха възможност да прекарат малко време заедно — той винаги беше с някоя от съпругите или приятелките си — затова тя се зарадва и се почувства горда, че я е поканил. Тогава той бе искал да поговори с нея за бъдещето. Беше се опитал да я убеди да започне работа в „Хейуд Харли Никълс“, за да може един ден да поеме фирмата. Когато й направи предложението, тя категорично бе отказала и двамата се бяха скарали. Тръгнала си бе на следващия ден, без да отиде с него на разпродажбата на коне.

Споменът й причини болка. О, татко, каза си тя. Ако бях дошла да работя при теб, възможно ли бе нещата да са различни? Много вероятно. Трябваше…

В очите й бликнаха сълзи и тя замига ожесточено. Нямаше смисъл да разстройва и Нийли. Искаше й се да бе направила различен избор, но вече бе късно за съжаления. Стореното сторено.

Към единайсет се разрази буря и изсипа порои по покрива. Трещяха гръмотевици, светкавици раздираха небето като огнени камшици, а поривите на вятъра се засилваха. Нийли си легна първа, в стаята до Алекс. И двете автоматично се насочиха към стаите, където спяха преди. След като изпи едно от приспивателните, предписани от лекаря, за да се справи с безсънието, което я мъчеше след смъртта на баща й, Алекс заспа. Навън бурята вилнееше, старата къща пукаше и скърцаше, а отоплителната система жужеше тихо. Нищо не бе в състояние да я събуди.

Въпреки това все пак успя. Изтръгна я от дълбокия сън. Около минута лежа в състояние подобно на несвяст, а в следващата бе напълно на себе си, обзета от потискащото чувство, че нещо неприятно я е докоснало по бузата. Тя примигна и се опита да се взре в непрогледния мрак. Не успя да види нищо. За момент се зачуди къде се намира, но бързо си спомни къде е и защо.

Инстинктите й нашепваха да не мърда, докато се ослушва. Мек мирис на цветя се излъчваше от чаршафите. Сигурно е от омекотителя, който използва Инес, каза си тя. Лежеше на лявата си страна, лицето й бе наполовина заровено в меката възглавница. Сигурно затова усещаше толкова силно миризмата. Отвън дъждът барабанеше по прозорците. Хладният въздух се промъкваше през недостатъчно добре уплътнените прозорци. Сигурно бе усетила влагата след някой яростен порив на вятъра.

Не, долови още някакъв звук, който се разнесе над трополенето на дъждовните капки. Той идваше отнякъде по-близо, избликваше сякаш изпод старинното богато резбовано легло.

Алекс лежеше неподвижно и продължаваше да се взира в непрогледния мрак, обгърнал я като плътно одеяло. Беше се напрегнала, за да чуе отново звука. Сърцето й ускори ритъма си, устата й пресъхна. Вече знаеше какъв е шумът — дълбокото равномерно вдишване на някого или нещо в стаята.