Карън Робърдс
Райско гнездо (50)

Глава 50

Чудовището се научи да оставя телевизора пуснат. Тъй като екранът беше малък и сравнително далече, отначало Нийли не разбираше какво гледа.

Беше образ на празна стая. Голяма работа. Поне излъчваше някаква светлина и тя не тънеше в мрак.

Едва когато видя кой влиза в стаята, с ужас разбра, че това е Алекс в своята спалня.

Отначало се разкрещя и предположи, че сестра й ще я чуе, но Алекс, разбира се, не можеше. След това започна да я наблюдава отчаяна всеки път, когато идваше.

Нийли се бе сетила, че тя няма да остане сама в къщата. Идваше в спалнята по за няколко минути и никога не оставаше да спи там. Сигурно не искаше да е сама.

Дали ги търсеха, питаше се отчаяно момичето. Сигурна бе, че ги търсят, убедена бе, че са вдигнали на крак цялата полиция. Важният въпрос бе дали ще успеят да ги открият.

Страхуваше се, че знае отговора на този въпрос.

Никой нямаше да дойде да ги спаси навреме. Налагаше се сама да се спаси.

Имаше план. Не беше кой знае колко добър, но така и не се сети за друг. Металната рамка на леглото бе от пръчки, които поддържаха пружината и матрака. Те бяха завинтени. Докато седеше в полумрака, се опитваше да развинти поне една. Когато се справи, пусна фенерчето, за да я огледа. Беше около метър, може би дори малко повече, със заоблени ръбове и много здрава.

Седеше в тъмното и стържеше с пръчката каменния под, за да я заостри, а времето сякаш бе спряло. След това се зае с другия край и отново му посвети часове наред. Правеше копие.

Веднъж, много отдавна, в някаква документална поредица, бе гледала нещо за хора, които живеели под земята и никога не излизали на светло. Сега и тя се чувстваше като тях. Имаше чувството, че е престояла в тази дупка години, дори векове. Имаше голяма възможност никога повече да не види слънчева светлина. Съмняваше се, че ще успее да се измъкне от тази вампирска дупка сама.

Поне щеше да опита. Усещаше, че няма сили. Попадна на някакво насекомо и го изяде, но в тази тъмница нямаше нито хлебарки, нито скакалци, нито дори онези противни създания с многото крака. Въпреки това поне веднъж на ден успяваше да попадне на някоя подобна гадост. Хрущяха, когато ги захапеше, а когато се абстрахираше какво яде, те се оказваха не чак толкова лоши.

Ако в един ъгъл не капеше вода, сигурно щеше да умре. Оттам сълзеше по камъка и тя успяваше да утоли жаждата си. И езикът, и устните й бяха подути. Кожата й бе напълно обезводнена.

От време на време Ели идваше в съзнание, стенеше и се мяташе, но и той нямаше сили. Беше в много по-лошо състояние от нея. Беше откъснала чисто парче от тениската му, беше го дъвкала, докато поддаде, за да може да попива с него вода, и поне по девет или десет пъти на ден го изцеждаше в устата му. На няколко пъти се опита да смачка поредната заблудила се буболечка и да му я даде, но така и не успя да го накара да преглътне.

Ако скоро не дойдеше помощ, ако планът й не проработеше, той щеше да умре.

Въпросът бе как да постъпи.

Чудовището идваше редовно и всеки път носеше храна и вода. Оставяше донесеното пред вратата и се отдалечаваше, за да я накара да мисли, че си е отишъл. Надяваше се така да я примами навън. Миризмата направо я подлудяваше, а стомахът й се свиваше от глад и болка. Ако се поддадеше на изкушението, той щеше да я хване, сигурна бе. Знаеше, че я дебне в мрака зад вратата.

Той за пълна глупачка ли я имаше? Беше донесъл нова верига, с нови скоби, с които заключваше вратата, когато си тръгваше. След като пристигнеше, оставяше храната, сваляше веригата и се отдалечаваше. Всеки идиот щеше да се сети какво става. Само че тя беше инат и нямаше да му се остави в ръцете. Дори да умреше, нямаше да му се даде без бой.

Имаше намерение така да подреди барикадата, че той да забележи пролука и с малко усилие да влезе. Щеше да легне до Ели, все едно че е изпаднала в безсъзнание и да чака. Когато той влезеше, щеше да го наниже на копието.

Първо трябваше да довърши оръжието.

Ханибал пристигна, докато тя стържеше острието. Вече знаеше, че двете зелени точки са очите му, и разбираше, че си въобразява, че чува гласа на баща си. Поне той й говореше често и й даваше добри съвети.

Ханибал винаги се появяваше преди чудовището — изглежда, имаше начин, по който успяваше да се вмъкне през входа на чудовището — така че щом Нийли го видеше, веднага скриваше копието под леглото.

Днес, вместо да се приближи към решетките — бе прекалено дебел, за да се вмъкне — той скочи на масата и седна, мърдайки нервно с опашка до телевизора.

Ако не бе привлякъл вниманието й, Нийли нямаше да забележи, че Алекс е влязла.

Момичето гледаше как сестра й минава през стаята, отваря гардероба и рови в дрехите си. Стори й се малка, но поне се виждаше ясно.

Докато я наблюдаваше, Нийли усети как гърлото й се стяга и стомахът й се свива.

Алекс! Бе готова да извика името на сестра си, но се сети, че чудовището ще се появи всеки момент, и не посмя да се обади.

Нарочно се извърна от екрана. Нямаше смисъл да се измъчва допълнително.

Нийли. Това бе отново гласът на баща й. Нийли, използвай котката.

Да използва котката ли? В този момент й стана ясно какво се опитваше да й каже гласът.

Дръпна единия чорап и се опита да го върже на възел. Свали диаманта от носа си и го пъхна вътре. След това коленичи. Знаеше, че няма много време.

— Ханибал! Коте, коте! Ела тук, Ханибал! Добре, че Ханибал се подчини. Нийли се пресегна през решетката и го сграбчи, за да пъхне вързания чорап на врата му.

— Върви! — прошепна тя. — Върви!

В първия момент той остана загледан в нея, а зелените му очи блестяха в тъмното. След това трепна нервно с опашка и се отдалечи.

В същия момент се появи светлината от фенерчето на чудовището.