Карън Робърдс
Райско гнездо (33)

Глава 33

— Наистина е трудно, когато нямаш майка — призна сериозно Джени, докато пътуваха към Симпсънвил с Алекс, Нийли и приятелката на Нийли, Саманта Луис, високо слабо момиче с дълга права коса в карамелен цвят. Денят бе слънчев и достатъчно топъл, така че нямаше нужда от палта. Пазаруването в Луисвил бе успешно и приятно. Бяха купили много неща, включително и чудесна небесносиня рокля с дълъг тесен ръкав, ластична горна част и къса набрана пола. Беше почти пет и по двулентовото шосе 60 имаше доста коли. Алекс погледна Джени, настанила се на задната седалка заедно със Саманта. Кафявите очи на детето грееха, бузите й бяха поруменели и тя се стори на Алекс много красива.

Пазаруването изваждаше на показ женствеността у всяко момиче!

— На мен ли ми казваш? — отвърна Нийли и се обърна назад, за да говори с момичетата.

Джени се намръщи.

— И ти ли нямаш майка?

Нийли поклати глава.

— Моята почина, когато бях малка. Почти не я помня.

— Аз пък нищичко не помня за моята — оплака се Джени.

— Тя починала ли е? — намеси се Саманта, която имаше чудесна майка. Алекс бе разбрала, че е така, защото поговори с нея, за да е сигурна, че учениците от „Шелби“ наистина ще прекарат нощта в училище след състезанието. С тях щеше да има учителки, разбира се. Госпожа Луис я увери, че това се организира всяка година.

Не че Алекс нямаше доверие на Нийли, но бе най-добре да провери.

— Не, доколкото знам. Заминала е преди години и ни е оставила при татко. Двамата са разведени — Джени не се притесняваше особено. — Разводите са гадна работа.

— И моите родители са разведени — обади се Алекс. — Знам колко е трудно.

— Ти при кого остана, при баща си или при майка си? — попита любопитно Джени.

— Нито при единия, нито при другия. Изпратиха ме в пансион — усмихна се тъжно Алекс. — Останах там, докато пораснах.

— Пансионите са гадна работа — уточни Нийли и погледна Джени. — Ти имаш късмет. Поне баща ти те иска.

Когато чу тези думи, Алекс усети болка и погледна сестра си. Само че сега не бе моментът да подновяват този разговор.

Джени и Саманта се върнаха в „Уисълдаун“ с тях. Алекс остави момичетата да се забавляват и се качи да си вземе душ. Спря и в импровизираната тъмна стая, за да провери снимките, а след това отиде в библиотеката, за да провери телефонния секретар. Ханибал я следваше по петите и зачака търпеливо пред тъмната стая, а след това тръгна след нея към библиотеката. Скочи на полицата над камината и се настани между папагалите от костен порцелан.

— Къш! — опита се да го прогони Алекс. Бе готова да се закълне, че той се подсмихва. Котаракът, естествено, не помръдна.

Проклето животно, каза си Алекс и се опита да не обръща внимание на втренчения поглед. Беше звъняла Андреа, затова младата жена се настани зад бюрото и посегна към телефона. Докато набираше, оглеждаше стаята. Беше претърсила бюрото, рафтовете с книги, дори разлисти книгите, за да е сигурна, че не е пропуснато нещо, което би й обяснило какво бе накарало баща й да посегне на живота си. Въпреки че за себе си бе убедена, че не се е самоубил, имаше голяма вероятност да греши. Ако е знаел, че срещу него ще бъде повдигнато обвинение в даване на подкупи, може това да го е довело до ръба. Може наистина да е бил виновен, може да не е могъл да понесе мисълта, че го чака разследване, дори затвор. След като бе решил, че самоубийството е единственият изход, защо не й беше оставил бележка, или на Нийли, на Мърседис или на някого от компанията. Защо нямаше писмо, в което да обяснява какво става. Нямаше никаква бележка. Точно това й се струваше невъзможно. Дали наистина бе невъзможно?

Ако бе оставил нещо, то със сигурност бе в тази стая. Тук той бе прекарал по-голямата част от времето си, преди да се застреля. Къде можеше да бъде?

В този момент Андреа се обади и прекъсна мислите й.

— Добре ли си? — попита тя.

— Разбира се — колкото и да бе невероятно, това бе самата истина. С всеки ден се чувстваше по-силна.

— Снощи видях Пол и Тара на едно парти — започна Андреа. — Той не ми се видя особено щастлив. Тя се беше лепнала за него, а той все си търсеше извинения да се откачи от нея. — Андреа се изкиска. — Не съм виждала друг мъж, който толкова често да ходи до тоалетната.

— Пол изобщо не ме интересува — отвърна Алекс. — Пет пари не давам за него. Ако искаш, вярвай, но искрено се надявам да е щастлив. Добре де, надявам се да е щастлив. Но няма да заплача, ако не е.

И двете се разсмяха.

— А сега добрите новини. Последната статия излезе днес. Кметът уволни шефа на полицията, който бе забъркал целия скандал. След още седмица, всичко ще бъде минало.

— Това е добра новина — каза Алекс и веднага си спомни за Джо. Не бе готова да си тръгне точно сега, каза си тя, когато приключи разговора с Андреа. Между тях прехвърчаха искри. Как да си замине точно сега? Та те не бяха стигнали доникъде в отношенията си.

Спомни си какво стана снощи и се усмихна мрачно. Докосването на устните му до ръката й бе разпалило огън в нея. Като си представи какво бяха правили заедно в леглото, разбра, че дори сексуалните й фантазии не са били толкова възпламеняващи.

Никога през живота си не бе желала повече друг мъж. Имаше чувството, че рядко двама си допадат повече. Може би никога нямаше да изпита подобно нещо.

Освен това го харесваше и го уважаваше, а и с него се чувстваше в безопасност.

Как да се качи на самолета и да се прибере?

Алекс влезе замислена в кухнята. Ханибал подтичваше след нея. Нийли се бе настанила на един от високите столове, подпряла лакти на плота, и стискаше недоядена ябълка. Саманта бе зад нея и навиваше русата й коса на спирали, които след това пръскаше с розова боя. Ханибал веднага скочи на плота, за да провери какво става. Отърка глава в ръката на Нийли в безмълвна молба да бъде погален. Тя се подчини. Котаракът замърка доволно.

— Къде е Джени? — попита Алекс, неспособна да откъсне очи от косата на Нийли.

— Прибра се.

— Какво правите? — Алекс се опита да говори спокойно. Ако проличеше, че не одобрява, Нийли щеше да боядиса цялата си коса в розово.

— Кичури — сестра й чешеше Ханибал зад ушите, а той бръмчеше като перка на самолет.

— Розови са — отбеляза Алекс, сякаш момичето не бе забелязало.

Нийли се ухили.

— Розовото е супер на мода. Нали ще ни закараш за състезанието?

— Добре. А това какво е?

— За баскетболния отбор. В неделя е големият мач — обясни Саманта. — Целият град ще ходи.

— Трябва и ти да дойдеш — настоя Нийли. След това добави срамежливо: — И Джо ще бъде там. Ели разправя, че винаги ходел. А Джени ще пее.

— Няма да пропусна да видя Джени в новата й рокля — отвърна Алекс. Това, което не каза, бе, че не би пропуснала да се види с Джо.

Когато Алекс, Нийли и Саманта бяха готови за състезанието, вече бе тъмно. Бяха закъснели и паркингът на училището бе пълен. Закара момичетата до физкултурния салон и те слязоха със спалните чували. След това тръгна да търси място за паркиране. Вечерта бе много приятна, ясна, хладна, а лекият ветрец повдигна косата й. Беше й топло в бежовия кашмирен пуловер и черните панталони. Небето все още синееше и бе цялото в звезди, които блестяха като пайети. Луната изглеждаше бяла. Виковете на тълпата и музикалните изпълнения на оркестъра се чуваха ясно през стените, докато Алекс и други посетители бързаха към училището.

Неочаквано вратата на салона се отвори и ученици и възрастни изтичаха навън. След секунди Алекс бе сред хора, които тичаха към игрището в другия край на паркинга.

Алекс се притисна към бронята на колата, за да не я понесе човешкият поток.

— Алекс! Алекс! Ела! — Нийли бе с други тийнейджъри, когато я стисна за ръката. Трябваше да затича заедно с останалите. Разсмя се и хукна.

— Какво, за Бога… — извика тя, докато внимаваше да не падне. Ботушите не бяха подходящи за тичане. Но пък ги обичаше, защото краката й изглеждаха по-дълги.

— Искаме да се качим заедно с отбора!

— Какво? — Алекс не разбираше какво става, докато не видя огромните каруци, пълни със сено, в самия край на паркинга, където бе паркирала. Бяха повече от десет, различни по големина и цвят, теглени от трактори. Някои вече бяха наполовина пълни, а хората продължаваха да се катерят в тях.

— Насам, насам!

Тласкана напред от напористите тийнейджъри, Алекс се насочи към първата каруца.

— Пълно е — изпъшка някой, когато стигнаха.

— Сместете се! Сместете се! — извика някой, когато децата започнаха да се катерят вътре.

— Нийли! Ела насам!

Алекс усети ръката си свободна, а някой издърпа Нийли горе. В първия момент не знаеше какво да направи. Каруцата и без това бе пълна…

— Сестра ми! Сестра ми! — Нийли протегна ръка към Алекс. Протегнаха се и други ръце. Тъй като нямаше представа с какво се захваща, тя стъпи с единия крак и се остави да я изтеглят.

 

 

Беше наистина пълно, откри тя, когато се озова вътре. Опита се да пристъпи напред сред множеството крака. Стигна до средата и се огледа къде да седне. Нийли се бе сместила между Саманта и някакво момче. Това не беше ли Ели? Бе станало прекалено тъмно и не се виждаше добре.

Както и да е. Място нямаше никъде.

— Тръгвам — оповести шофьорът на трактора.

Алекс се огледа отново. Беше препълнено. Нямаше нито едно местенце.

Тракторът избръмча и се лашна напред. Алекс полетя и се строполи настрани. Усети, че някой я прихвана за рамото и ханша.

Тя извика уплашено, когато падна и се отпусна върху някого.

— Леле! — беше изкарала въздуха на човека, защото дупето й бе попаднало върху нечий корем.

— Много се извинявам — Алекс се опита да се надигне.

Ръката на ханша й се плъзна около кръста. Стегната мъжка ръка й попречи да избяга.

— Много по-тежка си, отколкото изглеждаш — изръмжа някой, когато тя се изви, за да види кой я е пленил.

Позна гласа веднага.

— Джо! — възкликна очарована тя и забрави да се съпротивлява.

Беше попаднала точно където й се искаше.