Карън Робърдс
Райско гнездо (14)

Глава 14

— В приличен вид ли си вече? — попита Уелч.

— Да.

Фенерчето щракна. Той бе застанал в средата на банята, увит в наситено зелена хавлиена кърпа на ханша, метнал друга, чисто бяла, на врата. Очевидно бе избърсал косата си, защото тя стърчеше навсякъде и блестеше като гарваново крило на слабата светлина. Бялата кърпа изпъкваше на тъмните косми по гърдите му и загорялата кожа. Зелената скриваше всичко от пъпа чак до коленете. Прасците му бяха мускулести, покрити с тъмни косми. Стъпалата му бяха боси.

Той също я оглеждаше. Алекс знаеше как изглежда — бледа и прекалено слаба, с тесни рамене, с дълги елегантни крака и дребно нежно лице. Беше увита в плажната кърпа, а другата, на сини райета, бе увита на главата й. Нямаше и следа от грим, не можеше да се скрие, бе напълно уязвима и се чувстваше неловко. Никога преди не се бе замисляла какво виждат в нея мъжете, които я наблюдават, дали я намират привлекателна, но сега, след предателството на Пол, се питаше тъкмо това.

Което пък водеше до въпроса, дали искаше Уелч да я възприеме като привлекателна. Отговорът се появи сам. Да, искаше.

Искаше й се и за него да е толкова привлекателна, колкото й се струваше той на нея. Това не бе нищо повече от гордост.

— Хайде — подкани я той и пристъпи към нея.

Краката им шляпаха, докато той подритваше дрехите, останали на малки купчинки по мокрия под. Наведе се към нея и я пое на ръце така, сякаш това бе нещо напълно обичайно. Младата жена започваше да свиква той да я взема на ръце, но този път, когато се озова до стегнатите гърди, ръцете й сами се вдигнаха към бронзовите рамене и тя обви врата му.

Тялото му бе топло. Кожата бе гладка, влажна и миришеше на свежо. Косъмчетата гъделичкаха ръцете й при всеки допир.

Сетивата й бяха като опиянени.

Алекс си пое бавно въздух и се опита да прикрие реакцията си. Каквото и да бе постигнала или да не бе постигнала с идването в „Уисълдаун“, каза си развеселена тя, поне либидото й доказа, че е все още на място.

Само че похотливите помисли бяха дошли прекалено късно и бяха насочени към неподходящия човек. Ако бе оправила нещата с Пол… не, нямаше да мисли за Пол никога повече.

— Ще трябва да облечеш някои от моите дрехи, освен ако не искаш да те закарам в болницата увита в тази кърпа.

Уелч я отнесе в спалнята и я остави на огромното легло. Завивките бяха отметнати, а възглавниците — смачкани. Очевидно си е бил легнал, когато Нийли го бе повикала. Алекс се опита да не си го представя в леглото и отпусна ръце с нежелание, облегна се на таблата и нагласи безформената възглавница зад гърба си.

— Не искам да ходя в болница.

Той вече се бе обърнал и пристъпваше към гардероба на отсрещната стена. Както и повечето мебели — леглото, библиотеката, натъпкана с какво ли не, двете нощни шкафчета и столът със зелена тапицерия с лампион до него. Гардеробът също бе от дъб и съвсем семпъл. Спалнята бе малка, боядисана в пясъчно бежово, и освен леглото, всичко бе безупречно подредено.

— Разбира се, че ще отидем. Имаш нужда от шевове. Когато се налага, мога да зашия кон, но според мен някой лекар трябва да прегледа главата ти. Сигурно ще се наложи да ти направят снимка. — Погледна я през рамо. Голият му гръб пролъскваше на светлината на фенера, поставен върху скрина. Затова пък дупето му изглеждаше малко и стегнато. Оглеждаше го с огромен интерес, въпреки че се бе намръщила.

— Наистина съм ти много благодарна за всичко, което направи досега, но аз ще реша дали да ходя в болница или не. А аз не искам — мразеше болниците. За последен път бе влязла в болница, когато бе на девет, защото в пансиона я бяха ударили със стик за хокей по главата. Беше получила фрактура на черепа и се бе наложило да й направят операция. Родителите й не се появиха цели три дни. По онова време вече се бяха развели, никой не знаеше къде да открие майка й, хукнала на ваканционно пътуване с поредното си гадже. Баща й се бе запил, сам го призна години по-късно, когато престана да пие. Спомняше си колко много се страхуваше, че ще умре. Идваха да я виждат само учителките и тя се срамуваше, защото родителите й ги нямаше, за да я успокоят. Беше се почувствала нещастна и се срамуваше от това, че е нежелано дете. Оттогава ненавиждаше болниците и така и не успя да се пребори с това чувство.

— Няма да стане — той говореше тихо и спокойно. Отвори едно чекмедже, порови в него и извади някакви дрехи — черно долнище на анцуг, светлосив пуловер и чорапи. Подхвърли ги на леглото. — Тук става това, което кажа аз — след това смекчи тона. — Извинявай, но сред дрехите ми няма дамско бельо.

— Ти работиш за мен — напомни му тя, без да обръща внимание на думите му. Той отвори едното крило на гардероба и започна да вади още дрехи. — Което означава, че ще стане каквото аз кажа.

— Да не би да си забравила, че ме уволни? Така че не можеш да ми нареждаш — стиснал дрехите в ръка, той се отправи към банята.

— Доколкото си спомням, ти дадох трийсетдневно известие, а ти отказа да го приемеш. Докато не изтекат въпросните трийсет дни, работиш за мен. Което означава, че аз съм шефът.

— Само че подписът на чека със заплатата ми сочи, че ферма „Уисълдаун“ ООД, не Александра Хейуд, ми плаща заплатата. Не че има значение. Отивам в банята, за да се преоблека. Ако ти трябва помощ, изчакай, докато се върна, и с удоволствие ще се погрижа.

След тази завоалирана заплаха, той се скри в банята и затвори вратата след себе си. Алекс остана да гледа ядосана след него. Може би той беше прав, може би наистина имаше нужда да отиде в болница. Отвращението й към болниците бе толкова силно, че бе готова да приеме всичко, само и само да не отиде. Отдавна вече решаваше сама какво да прави и така й харесваше.

Вбеси се, защото той й налагаше как да действа. Въпреки това с огромно усилие започна да се облича и за пръв път оцени колко хубаво е дамското бельо. Чувстваше се неестествено в чистия анцуг, но това бе последната й грижа. Вече знаеше, че ако не е готова, той ще я облече насила. Не можеше да си позволи да жертва достойнството си.

Той почука на вратата на банята тъкмо когато тя сваляше хавлиените кърпи от главата си и оглеждаше дали има кръв. Младата жена пусна окървавената бяла кърпа на пода, сякаш гореше, грабна синята и започна да бърше косата си. След като не отговори, той отвори вратата и излезе. Веднага видя, че го е послушала.

— Добро момиче — похвали я той. Тя се облегна на възглавницата и продължи да бърше косата си, сякаш нямаше никакви грижи. Погледна го, без да крие яда си. Преоблечен в нови дънки и тъмносин пуловер, той й се стори почти весел. Това бе невъзможно, като го знаеше какъв е.

— Беше ми студено — заяви тя и подхвърли влажната кърпа върху другата, за да скрие кръвта. Беше без бельо, а долнището на анцуга му беше прекалено голямо, освен това косата й щеше да бухне и да се накъдри, щом изсъхнеше, а най-противното от всичко бе, че главата й туптеше и всичко пред погледа й бе размазано. Той май беше прав. Може би наистина трябваше да отиде в болница на преглед. Въпреки това нямаше намерение да му достави удоволствието, като признае, че е съгласна с него. Той изглеждаше невероятно самодоволен, когато застана до леглото, и на нея й се прииска да го замери с нещо. Дори да се опиташе да промени нещата, ако можеше да върне времето назад, беше наясно, че отново ще седи на същото място и няма да може да направи нищо.

Изражението му я накара да продължи да се заяжда.

— Не си мисли, че се облякох, за да ходя в болница. Нямам подобно намерение.

Той остана до леглото, без да отделя поглед от главата й. Подаде й сгъната кърпа.

— Притисни я към раната, докато стигнем — нареди той.

— Ти, изглежда, не чу какво ти казах — гласът й прозвуча остро. Ръката й се сви в юмрук, но тя пое кърпата, без да се замисля.

Той остана пред нея още миг, след това скръсти ръце на гърдите си и я погледна замислен.

— Винаги ли създаваш толкова неприятности, или просто на мен ми излезе късметът?

— Слушайте ме внимателно, господин Уелч. Единственото, от което имам нужда, е… — щеше да каже два аспирина, но така и не успя, защото той се наведе и я пое на ръце.

— След като смяташ да спориш с мен цяла нощ, най-добре ми казвай Джо.

— Добре, Джо, няма да ходя никъде! — стори й се така естествено да произнесе името му. И без това й бе трудно да мисли за него като за господин Уелч, след като почти се бе разтопила до него под душа. Вместо да обвие врата му с ръце, тя се опита да отблъсне раменете му. — Свали ме долу!

— Добре — той я пусна толкова рязко, че стаята отново се завъртя пред погледа й. — Докажи ми, че няма нужда да те водя в болницата. Хайде, да те видя. Иди до вратата.

След като ръката, която я придържаше през кръста, я нямаше, Алекс примигна и й се стори, че подът приближава към нея. Решена да му докаже, че е добре, тя вирна брадичка, направи крачка, а след нея още една. В следващия момент коленете й затрепериха и тя посегна към таблата на леглото, за да се задържи, но вместо това се озова в ръцете му.

— Ще продължаваш ли да се опъваш?

— Добре де, може и да има нужда да отида в болница — измърмори недоволно тя, прегърнала го през врата. С другата ръка продължаваше да стиска кърпата. Този път се предаде, притисна я към раната, отдръпна, видя, че продължава да тече кръв, и се намръщи. Той я погледна и изви уста в някакво подобие на усмивка.

— Наистина може и да има.

Алекс отпусна глава на рамото му. Притисна кърпата към пулсиращата рана и се почувства толкова замаяна, все едно се бе качила на въртележка. Той я понесе по стълбите.

— Алекс? Какво има? — облечена в жълта хавлия върху една от пижамите на момчетата, къдравата й коса бухнала като на Алекс, Нийли скочи и забърза към тях, когато Джо я внесе в кухнята. Сестра й бе седнала на квадратна маса заедно с трите деца на Джо — момиче, още не навлязло в пубертета с къса кестенява коса и бели ватени панталони, скалпираното момче от конюшнята, облечено в дънки и бяла тениска, и още едно по-голямо момче, също в дънки и бархетна риза, което приличаше на Джо. Те прекъснаха оживения си разговор, когато баща им влезе. Всички зяпнаха любопитно Алекс. Дори кучето се показа изпод масата, за да огледа гостенката.

— Ще отведа сестра ти до болницата, за да зашият раната — обясни Джо на Нийли, преди Алекс да успее да каже и дума.

— Шевове ли? — възкликна Нийли.

Джо мина покрай нея, за да я остави на един от столовете. Главата на Алекс се залюля на една страна. Той веднага забеляза.

— Не падай — прошепна той подигравателно, след това отстъпи. Нийли веднага застана на неговото място, ококорена от страх. Взе кърпата, която Алекс притискаше до главата си.

— Ударих си главата, когато паднах. Не е кой знае какво — искаше й се да омаловажи нараняването, за да не тревожи излишно изплашената си сестра. Нийли бе преживяла толкова много загуби, че бе много по-чувствителна от повечето тийнейджъри, когато рискуваше да загуби човек, когото обича. Нийли пристъпи към нея.

— Дай да видя.

Алекс наведе глава.

— Олеле, Алекс!

— Толкова ли е зле? — попита учудена тя и отново притисна кърпата.

— Няколко шева и всичко ще бъде наред — намеси се Джо. Бе облякъл тъмнозелено пончо дъждобран, което стигаше до средата на бедрата му, и наметна Алекс с огромен шлифер, който сигурно беше негов. Когато тя напъха ръце в ръкавите, той коленичи пред нея. Погледна го и забеляза, че раменете му изглеждат още по-едри под пончото, а светлината на лампата искреше по косата му.

— Обуй това — нареди той. След това се огледа. — Ели, дай ми един чадър.

„Това“ се оказаха гумени ботуши, прекалено малки, за да са негови. Дали не бяха на някое от момчетата? Алекс го послуша и пъхна крака в ботушите. Уви се в шлифера като в одеяло и той я пое на ръце отново. След като прие неизбежното, тя придържаше кърпата към главата си, а с другата ръка го прегърна през врата. Почувства се неудобно заради децата.

— Между другото, това са децата ми. Джени, Ели, сигурно помниш Джош — представи ги той един след друг. След това се обърна към тях. — Ако ви трябвам, ще бъда в болницата. Сигурно ще се забавя, така че си лягайте. — Погледна Нийли. — В стаята на Джен има още едно легло. Можеш да спиш там, ако искаш. Сестра ти ще спи в моето легло, а аз ще съм на дивана, когато се върнем. Освен ако не искаш да се върнеш в „Уисълдаун“.

Алекс и Нийли се спогледаха и поклатиха едновременно глави. Наскоро преживяният ужас бе лишил „Уисълдаун“ от чара му.

— Сигурно всичко е изгоряло — промърмори тихо Алекс, когато той се отправи към вратата.

— Ами — отвърна Джо. — Щяхме да видим пламъците. — Кимна към прозорците. Всичко бе тъмно.

— Алекс, искаш ли да дойда с теб? — попита разтревожена Нийли.

Алекс надзърна над рамото на Джо. И успя да се усмихне на сестра си.

— В този вид ли? В никакъв случай. Остани да се наспиш.

— Татко, ето ти чадър — най-голямото момче, Ели, подаде отворен чадър на Джо.

— Благодаря. Ти ще си детегледачка.

— Знам.

— На мен няма да ми е никаква детегледачка. Той е почти на същата възраст като мен — Джош бе застанал сърдит от другата страна на баща си.

— Ще се грижи за Джен. И двамата ще се грижите за нея — опита се да го успокои Джо. След това някой — Ели, реши Алекс — отвори задната врата. Лъхна ги студен влажен въздух, когато Джо спря на малката веранда. Добре че беше покрита, за да могат да нагласят чадъра срещу пороя.

— Аз ще го държа — предложи Алекс, тъй като на него щеше да му бъде трудно да я носи и да крепи чадъра. Той й го подаде, без да каже и дума. Тя натъпка кърпата в джоба на шлифера, стисна здраво чадъра и усети как дъждът ги облива, а вятърът се опитва да изтръгне чадъра от ръцете й. Джо затича към паркирания наблизо автомобил. Краката на Алекс от коленете надолу бяха изложени на стихията. Ако не беше шлиферът и ботушите, щеше да се намокри цялата. Ситни, леденостудени капчици парнаха лицето й. Триъгълникът светлина от вратата изчезна, когато децата затвориха. Обви ги непрогледен мрак.